Разказите на хора, успели да напуснат обсадения Мариупол, са непоносимо

Разказите на хора, съумели да изоставен обсадения Мариупол, са отвратително мъчителни. Те свидетелстват за ужасяващи закононарушения: за убийства, бомбардировки на жилищни здания, лечебни заведения и театри. Дъждовни води беседва с някои от тях.

се трансформира в знак на военната опозиция и на в съветската война против Украйна., както и на спектакъл, в който се укриваха цивилни жители, шокира целия свят. Избягалите от града описват какво са претърпели.

" Из целия град имаше трупове "

Микола Осиченко, началник на малкия екран в Мариупол, е напуснал града със фамилията си. Домът му бил близо до бомбардираната на 9 март детска болница. Ето какво споделя той:

Клиниката е на 500 метра от жилището ни. Когато самолетът пусна бомбите, помислихме, че са уцелили нашия дом – детонацията бе извънредно мощна. Но задачата е била детската клиника, където има родилно поделение. Руските медии оповестиха, че в клиниката нямало нито дами, нито деца – била основна квартира на един батальон. Но в действителност там имаше доста дами и деца.

Температурата у дома беше колкото външната – минус 6-7 градуса. Спяхме в едно затворено помещение в мазето, където бе най-топло, защото можеше добре да се залости. На пода имаше матраци и възглавници, върху които слагахме децата – те спяха там, а и прекарваха там задачите дни. Бабите и дядовците спяха на столове край стената, а ние – хората на междинна възраст, спяхме просто на стълбите.

Когато тръгнахме да напущаме града, оставихме запасите от вода и храна, които имахме, на съседите от блока. Складовете са разрушени и разграбени, магазините също. Известно време готвехме на огнище пред блока, само че и сухи дърва нямаше – хората насичаха за подпалки дограмата на прозорците. Това обаче бе рисково, защото всеки момент можеше да падне бомба, както и стана. Хората бяха раздрани на части.

Кадри от бомбардираната клиника с родилно поделение в Мариупол

Хората се опитваха да си набират вода от фонтаните, само че и до тях можеше да се стигне единствено под обстрел. Хората използваха и водата от радиаторите на разрушените здания, която по принцип не трябва да се пие. Една нощ заваля сняг – радвахме му се като деца. Събрахме снега в кофи и си осигурихме ресурси от вода.

На излизане от града не видяхме нито една незасегната от бомбите постройка. И на всички места имаше трупове на дами, мъже и деца. Ужасно беше!

" Сърцето ми е раздрано на три "

Медицинската сестра Наталия Корягина съумява да напусне Мариупол на 14 март. Ето какво е претърпяла преди този момент:

Само с една раница на гърба поех от вкъщи си край реката към центъра на града, тъй като там тогава стреляха по-малко. 79-годишната ми майка не пожела да ме придружи – колкото и да я молех и да плачех. След като стопираха тока и водата обаче, майка ми се съгласи да пристигна с мен. Но по този начин и не можах да намеря такси, с което да я взема на идната заран – тъй като на никое място не се намира бензин. Познатите ми също не можаха да оказват помощ, само че майка ми ме успокои по телефона, че е добре – имала вода и храна, а и войната нямало да продължи постоянно. Щяла да издържи. Оттогава не съм я чувала.

В къщата в центъра на града бяхме общо 16 души, измежду които шест деца. Спяхме в мазето, където прекарвахме и огромна част от деня, тъй като непрекъснато имаше заплаха от бомбардировки. Съпругът ми е в армията и пази страната ни. Синът ми е в Харков. Сърцето ми е раздрано на три.

Хора копаят гробове посред Мариупол

Но животът би трябвало да продължи. Когато разбрахме за отворения филантропичен кулоар за персонални коли, взехме решение да тръгнем. По всички входове и изходи на обитаемоте места, през които минавахме, видяхме контролни пунктове на агресора – над 30. Успяхме да стигнем невредими до град Днипро, само че всички по пътя се движеха доста постепенно и внимателно, тъй като има неизбухнали мини.

" Там просто е пъкъл! "

Александър Скоробохатко, чиновник в интернационална филантропична организация, напуща Мариупол на 15-и март. Ето разказът му:

В началото на март стана ясно, че. Когато стопираха доставките на храни и лекарства, хората изпаднаха в суматоха. Със сестра ми се настанихме у родственици. Спяхме на пода в коридора, тъй като там се чувствахме по-сигурни. В един миг свикнахме с непрекъснатия обстрел, с дефицита на храна.

Дълго чакахме отварянето на филантропичен кулоар. Хората съвсем бяха изгубили вяра и се убеждаваха взаимно, че е по-сигурно да се остане в града. В последна сметка тръгнахме и стигнахме до град Запорожие. Чак когато пристигнахме, осъзнахме, че сме съумели да напуснем Мариупол. Чувствах се някак отговорен, че не съм съумял да оказа помощ на приятелите и роднините си с деца. Реших, че ще се върна да ги взема.

Отново минах през всички контролни пунктове. На последния пред Мариупол бойците от така наречен „ Донецка национална република “ просто ми взеха колата и трябваше да се връщам пешком. В идващото село пренощувах и открих малко храна. На сутринта положителни хора ме взеха с колата си към Запорожие.

В момента доста доброволци съумяват някак да стигнат до Мариупол, обменяме информация. Но никой не е в положение да подсигурява сигурност, тъкмо противоположното – предизвестяват, че може и да не се върнеш жив. Въпреки това не преставам да диря благоприятни условия да изведа роднините си най-малко в някое от околните сигурни села. В града просто е пъкъл!