Разказът Невеста Нена“ на Елин Пелин е отпечатан за първи

Разказът „ Невеста Нена “ на Елин Пелин е отпечатан за първи път във в. „ Вечерна поща “, 28 октомври 1905 година Основно модифициран, написан съвсем отначало, той е оповестен от създателя наново в „ Развигор “ от 11 февруари 1922 година Върху тоя текст Елин Пелин прави нови многочислени ремонти и включва описа в „ Съчинения “ т. II, 1938 година

(1877 ~ 1949)

Невеста Нена (1905 г.)

Рано една есенна заран из село се разнесе писклив женски вик. Из улиците тичаше като замаяна Нена, невестата на Кольо Загорчето, боса, гологлава, с разскубана коса. Лицето и ръцете й бяха оцапани с кръв, която извираше някъде от главата, течеше на необятни браздулици по бледния облик и капеше по кирливата пазуха. Нена тичаше, ревеше с всичка мощ, с глас, задавен от сълзи, противен, и викаше към всеки срещнат:

– Хорааа, пребиха ме. Моя мъж ме преби. Здравето ми взема, бог душата му да вземе!

Хората се отбиваха страхливо от пътя, гледаха я учудено и я окайваха.

Нена мина край черквата, прекръсти се, без да стопира, прецапа с босите си крайници воденичната вада и ревешката спря пред учебното заведение.

Беше доста рано. Нямаше никой в близост. Нена зарида измежду буренясалия двор, намерения нещо и бутна вратата.

– Учителю, прошение да ми напишеш. Кольо, мъж ми, ме утрепа.

Училището бе пусто и плача й прозвуча още по-страшно в празния кулоар.

Нена се върна и се обърна с безпомощния си рев към биволицата, която се чешеше на ъгъла.

– Олеле, боже, какво да върша!

Биволицата протегна влажната си зурла към Нена, погледа я зачудено с огромните си очи и продължи да се чеше. Две подранили дечица, облечени в изтъркани дрешки, с торби през рамо, мълчеливо ядяха самун, клекнали до учебната стена. Като видяха разкървавената жена, те скокнаха уплашени.

Нена почна да трие кървавото си лице с необятните ръкави на ризата и да подрежда още по-високо:

– Моя мъж ми здравето взема, бог душата му да вземе!

Децата погледаха, постояха и бързо избягаха зад учебното заведение.

Нена се повайка по всички страни и наду гайдата към къщата на помощника.

Той дялкаше нещо на дръвника и като видя Нена такава, остави работата си и я срещна чак на портата.

– Какво си тръгнала из село като клана-недоклана – назад! Не ща да ми плашиш децата!

– Олеле, чичо Симоне – зарева с всичка мощ Нена, – моя мъж здравето ми взема, бог душата му да вземе!

– Мълчи, мълчи – викна чичо Симон. – Тю, какво гласище! Не викай толкоз, не си в гората. Бил те – бил, мъж ти е, воля му е. Ако ше, ще те бие, в случай че ще, ще те гали, пък ти си му жена – търпи! Като те е бил, не те е умъртвил!

Стрина Симоница беше си подала главата из къщната врата и гледаше страхливо. Чичо Симон й подмигна да си влезе, само че тя се престори, че не схваща, и продължи да гледа.

– Я влезни вътре, да не ядеш и ти дървото – подвикна й строго мъжът и тя офейка, като че се изпари.

Невеста Нена престана да вика, само че из гърдите й се къртеха надълбоко подавени стонове:

– Как ще се живее към този момент, чичо Симоне! Викнете го, посъдете го. Всеки ден пердах, пердах – за нищо и за никакво. От желязо да съм, не мога утрая. Ще ме съсипе.

На пътя бяха се събрали към този момент купчина любопитни мъже, дами и деца.

– Хайде, хайде, невесто – подвикна помощника, – върви си, не мога да ти оказа помощ. Иди при писаря, той по схваща законите.

Нена отново даде воля на душата си, отпусна глас и запищя към общината.

– Какво има, невесто? – посрещна я писаря пред канцеларията. Той бе спал вътре и в този момент преди малко беше се умил и изтриваше с пешкир мокрото си лице.

– Мъж ми Кольо ме изеде, господин Панайоте. Прошение давам да го съдите – заговори на ария Нена, като извиваше дълготрайно края на всяка дума.

– Къде ти е прошението? – попита съществено господин Панайот, като метна пешкира на рамо и почна да закопчава ръкавите си.

– Те ми прошението – запя през сълзи Нена и наведе пред писаря разчорлената си коса, която бе слепнала от съсирена кръв. Господин Панайот турна очилата и прегледа деликатно раната.

– Бре, хубаво ти е пукнал кутлицата! С какво те удари?

– С климията ме удари, гръм да го удари!

– Я слушай, Панчо – обърна се господин Панайот към общинския пазач, който преди малко беше пристигнал отнякъде, – намери малко вълна да й запарим раната, че ще й изтече мозъка.

– Очите да му изтечат – завика булка Нена и непринудено наклони глава, до момента в който писаря и пъдаря й запаряха раната.

– Е, какво искаш, невесто? Ако искаш да се развеждаш, дай прошение до владиката – това е негова работа.

– Не желая да се развеждам – зарева Нена, – не желая, не желая. Искам да го смъмрите, да го посъдите, да ме не бие към този момент!

– Ако го съдиш за побой, ще го затворят.

– Ааа – завика отново Нена, – не ща да го затворят. Кой ше гледа къщата? Не ща!

– Тогава иди при попа да ви сдобри. Той ви е венчал, той да ви съди.

Нена не чака повече. Тя зарева отново, мина край любопитно насъбраните към нея дами и без да ги огледа, съпроводена от смешки и подигравки, скриви към поповата къща.

Попа, гологлав и без расо, сипваше мръсотия на два угоени шопара и им говореше галено, като ги чешеше зад ушите. Като видя Нена, кървава и разплакана, той я спря със необработен глас:

– Къде си тръгнала ма? Я се погледни каква си!

– Олеле, отче – заплака и занарежда своята къса история Нена. – При теб ида да ти се оплача. Кольо ме утрепа. Ти си ни венчал, ти да ни съдиш.

Сълзите й затекоха щедро и правеха браздулици по засъхналата кръв на лицето й. Тя се тръшна на земята и се сви като изгонено куче, завря лицето си в скута, хвана се за главата и зави като на умряло:

– Сирота аз, сирота! Каква ме участ реализира! Три годин става, по какъв начин се ожених. Бял ден не съм видяла. Божичко, божичко! Дали съм грозна-омразна, дали съм клета бездетка, та ме е по този начин намразил.

– Мълчи! Мълчи! Стига си вила. Какво съм ти крив аз, че те бил мъжът ти? Докато се вземахте, селото наобратно обърнахте с вашата обич, в този момент си пристигнала тук да цивриш. Махай се! Иди му искай амнистия!

Попа хвана Нена за ръцете, изправи я на крайници и я изтика из портата.

Нена се откри отново на пътя и не знаеше накъде да тръгне. Зад нея се чуваше лакомото мляскане на свинете.

Хорските сърца бяха корави, немилостиви. Никой я не разбра, никой я не утеши. Тя чу единствено укори и насмешки и й се струваше, че е паднала в някакъв бездънен и мрачен бунар, от който в никакъв случай няма да излезе. Никой не попита нейното скръбно сърце за какво я боли. Тя престана към този момент да плаче. Тя към този момент не усещаше и болката на счупената си глава. В душата й имаше по-голяма рана и тя я болеше. Тая болежка беше свила нейната млада изтощена снага на купчинка и в тая купчинка се беше събрало едно горчиво море, в което тя се давеше.

На пътя отново се струпаха любопитни хора, гледаха я отдалече, тюхкаха се и подмятаха шеговити думи. Милостиви дами я задърпаха, заговориха с разтуха, само че Нена стоеше свита, като изгубено куче, след което всеки хвърля камък. Стоеше неподвижна, сама самичка в целия свят, не вдигаше очи да огледа никого и стенеше задушено.

От огромния орех пред поповата къща върху нея падаха едно след друго мъртви корави листа като замръзнали въздишки и я покриваха, само че тя не трепна да ги отърси.

Отсреща се зададе мъжът й Кольо с огромно дърво в ръка.

– Още ли е тука оная магарица? – завика той. – Да си остави децата да плачат и да скита по улиците като луда.

Като го видя, Нена отново почна да пищи и да подрежда:

– Кольо, Кольо, по какъв начин ще се, Кольо, живее! Ако не те е позор от хората, не те ли е грях от бога!

Кольо я хвана за плитката и я задърпа.

– Хайде, прибирай се дома, не ставай за смях на хората.

Той я бутна напред и я подкара с дървото като овца.

– Брей, Кольо – обади се една остаряла жена, – не бий булката си – бога биеш.

– Защо да я не удрям? Жена ми е. Моя жена – изръмжа Кольо и скриви след невестата си към къщи.

От: „ Съчинения, Том I - Разкази 1901-1906 “, Елин Пелин, изд. „ Български публицист “, 1972 година
Снимка: Елин Пелин; Институт за литература,