Душата на учителя ♥ Елин ПЕЛИН
Разказът на Елин Пелин е оповестен в началото в сп. „ Учител “ през март 1904 година Списанието е бранител на националното учителство, срещу формалната просветна политика, а писателският роман, във формата на притча, е остра изобличителна ирония на тогавашното учебно заведение. Основно модифицирано, с отстранени подмятания за някои модерни тогава, само че забравени по-късно условия, творбата е включено в Елин Пелиновите „ Разкази “, т. I, 1904 година
(Елин Пелин при започване на 20-те години на XX в.)
♥ Душата на учителя
Селяните от село Криво школо от дълго време знаеха, че учителят им е болен и че някой ден ще ги изненада да почине.
Той бе почнал да линее от някаква си погрешна болест и лицето му от ден дневно тъмнееше, снагата му съхнеше, а очите му се разгаряха и ставаха светли, някак ужасно светли. В тесните му гърди бе се заселила една суха кашлица и ги дереше безмилостно, без да може горкият да я изкашля. Селяните гледаха по какъв начин вечер бедният преподавател се връща от учебното заведение изтощен, безсилен и по какъв начин след всеки двадесет крачки се стопира и дълготрайно кашля.
– Хубави дъски цепи даскалът – казваха те, – скоро ще ни кара да му ги ковем.
– Глътна му здравето това пусто учебно заведение. Тая кочина го изяде!
Училището, в действителност, бе ниско, тясно, с изровен под, без дъски, с тесни прозорци, с мръсни стаи, натъпкани с деца до вратата. В него учителят работеше и слабите му гърди цели години непрестанно дружно с въздуха, даден от бога да освежава кръвта, поемаха праха и нечистотиите, в които живееха селските заболявания.
И един прелестен ден, откакто свърши занятието си в учебното заведение, учителят се върна вкъщи си, легна и умря. Работата се свърши наред. Е, всичко е тленно!
Излезе душата на бедния преподавател, остави безжизненото, изсъхнало тяло и седна на вратата да чака небесни пратеници да я приберат, за където и е мястото – за парадайса или за пъкъла.
Чака душата, чака, а никой не иде.
„ Каква е тая работа? – мислеше си тя, седнала на учебния предел. – А, благодарим – аз знам и да се върна. “
Но тя погледна сухото мъртво тяло, което доскоро крепеше, и разбра, че няма да бъде доста щастлива, в случай че се върне. Пак да заскита от село на село, отново кредитори, отново кметове, отново калове, студове…
И душата почна по-силно да недоволства:
„ Каква неправда. Да ме държат тука, да чувствувам миризмата на това мършаво тяло, което така неуместно се е проснало там и което ме мъкна цели години със себе си, с цел да ме храни единствено с фантазии и идеали. Наситих се. Друг свят съм мечтал, в различен свят минавам. Де да забележим там по какъв начин я карат! Или по какъв начин ще съм заставен да изпращам дописки по вестниците. “
Душата затрепера от гняв и мраз.
Беше зима. Сух помръзнал сняг покриваше всичко. Синя студена мъгла бе се свила като плащ над поля и гори и дърветата скърцаха от скреж. Жива душа се не мяркаше по пътищата.
Но не щеш ли нейде из мъглите се зададоха бегом двама непознати пасажери. Те вървяха така бързо един след различен, че в близост им се вдигаше буря от снежен прахуляк.
„ Бре! – рече душата на себе си и изтръпна. – Дали не иде инспекторът? Уредихме я! Днес е делник, а като посети учебното заведение, ще го откри пусто! Де е даскалът? – Умря! Как така умря без отпуска? И ето ти мъмрения, санкции, уволнения … Но в този момент ми е все едно. “
Душата още не беше се опомнила от боязън и не щеш ли двамата пасажери стигнаха.
Това бяха Ангелът и Дяволът. Те колкото да дишаха от отмалялост.
Учителят направи кисело лице и не желае дори да се ръкува.
– Извинявай, драги приятелю – обърна се към него Дяволът напълно свободно и по приятелски. – Ние закъсняхме и те оставихме да студуваш… Ангелът е крив за това. Даскалските души, споделя, са научени да търпят. Тук-таме има някои по-нетърпеливи, висши служители, знаеш, сърдят се, в случай че не услужиш в точния момент. Нека, споделя, тях приберем по-напред. Добре, споделям, за какво не? У, че като ме повлече!
Дяволът почна да се смее, колкото може, и да трие помръзналите си ръце.
На душата се хареса това.
„ Виж какъв приветлив господин бил това Дяволът – помисли си тя, – пък ни го рисуват опашат, рогат и не знам още какъв! Ей че майтапчия! “
– Приятелю, аз бих желал да се срещнем. И учителската душа си протегна ръката.
– О, че ние се познаваме – рече Дяволът, като му я стисна, и отново почна да се смее от сърце.
– Как бих запушил! – рече учителят. – Имате ли тютюн?
– Заповядай – каза Дяволът и му подаде една цигара. – Нищожно нещо, само че въпреки всичко наслаждение докарва, а?
И той отново почна да се смее радостно и нехайно.
– Момче, не неистини се! – обади се менторски Ангелът, който стоеше настрани, умислен, безмълвен и със свити криле. Гласът му беше непоколебим, а лицето имаше заповеднишко изражение, като на някой шеф на поделение от министерството.
– Бъди по-учтив, господин Ангеле – рече душата, – аз не съм момче, аз съм много възрастен, както виждаш!
– На – рече Дяволът, като уточни Ангела, – такива са те, ангелите. За две пари автономия няма, а приказва началнически. Те се гордеят с това, че са божи чиновници. Те са прислужници и нищо повече. Ние, дяволите, сме друга работа, ние сме волни – там е нашата мощ.
Тия думи се харесаха на душата.
– Много ми се нравиш, господин Дяволе! – каза тя.
– И по този начин, приятелю, да вървим! – каза и Дяволът. – Седни ми на крилете!
– Не! – възпротиви се Ангелът. – Той е от съмнителните. Трябва да му се прегледа сметката. Той е толкоз страдал! Може да излезе праведник!
– Да, аз доста страдах – рече душата.
– Знам, че си страдал – възрази Дяволът. – Вие хората сте доста глупави. Все със страданията си обичате да се хвалите. Похвали ми се с нещо друго, нещо, което си завоювал, което си прескочил, което си придобил с могъществото си, с – усилието на волята си! А вие? – Да, аз доста страдах, аз доста теглих! Пък туй ангелите, все сметки, все сметки! Човек умира, с цел да се отърве от сметки, а те отново сметки.
– Поне тук да ни оставят на мира и да ни отърват от тая сметки – додаде душата, на която така доста се харесаха думите на Дявола, който тя гледаше към този момент с удивление.
Ангелът отвори огромния бележник, в който дълго се взира, и заприказва пискливо, като селска учителка:
– Ти, даскале, си правоверен и аз ти повелявам да дойдеш след мен в парадайса!
– Заповядваш ми, а? – рече иронично душата. – Това „ повелявам “ издава ясно стражарската ти душица… Такива душици аз доста ненавиждам!
– Ти си за парадайса, праведниче, и би трябвало да дойдеш!
– Какво ли има в тоя ваш парадайс, та лъжете хората – каза Дяволът.
– Всичко, каквото поискаш! Из реките мед и мляко тече, всякъде е ясно, ярко, чисто. Всякой знае всичко, там няма нищо скрито за човешкия разум.
– Виж го, даскале, ти него с какво иска ми се похвалис мед и мляко! – засмя се Дяволът. – С тия работи, приятелю, може да се похвали всеки богат човек на земята. Мед и мляко! Че в това ли се заключава щастието на индивида? Всичко било ясно, всичко ярко, всичко очевидно! Човешката душа без тайното, без тъмното, без неузнаваемото не може да живее щастливо. Тя е повече горда, в сравнение с я знаят на небето. За нея е нужно мрачевина, тъй като тя желае да стане слънце. Човек се бори с една стена, направена от гатанки. И без тая битка той не може да живее, драги мой, ще загине, ще хване мухъл… Вие в парадайса несъмнено не знаете що е плесен. Помириши някой остарял професор, ще узнаеш какво нещо е то.
Дяволът почна да си трие ръцете от мраз, да подскача и да подсвирква с уста.
– Както се види, студено ви е? – попита го учителят и добави: – И мен ми е студено.
– Пък ангелчето дори се е изпотило – отговори Дяволът и се подсмя лукаво към Ангела.
– Пак ще се оплача от тебе на дяда Господа – рече ангелчето и се разплака от гняв – Чакай да видиш! С тия философии ти разбърка мозъка на толкоз си елементарни души.
– Ето ги – рече Дяволът, – робски душици! Само песнички пеят на своя стопанин, слугуват му и вършат доноси. Нищо друго не знаят, па обидиш ли ги малко, разплакват се.
Дяволът отново почна да подсвирква и да се смее.
– Е, драги ми – потупа той по рамото плачущето ангелче, – аз никому не се окайвам и никой не ми се оплаква! Ето ме на – сам стопанин, самичък прислужник! Свободен като вятър. Трам-тара-ра, рам, ра-рам! – запя той и се обърна към душата: – Учителю, хайде, върви с мен, остави това сантиментално ангелче!
– При вас в действителност ли ще бъда свободен като вятър? – попита учителят.
– Разбира се! – отговори Дяволът. – Това е нашият принцип – да създадем всичките хора свободни! Благодарение на ангелите земята е натежала от нещастници и плебеи.
– Ще мога ли да приказвам там каквото си желая? Такова … партии, вестници, политика? – попита въодушевено душата.
– И-и, пък ти! – запуши му Дяволът с ръка устата. – Хайде!
– Хайде – извика учителят.
– Стой, ти си праведник! Не върви с него! – извика ангелчето.
– Махни се! – шибна го пренебрежително душата и като скочи на демонските криле, полетя в пространството водно и радостно като вятър.
1904 година
Из: „ Съчинения, том 1. Разкази 1901-1906 “, Елин Пелин, изд. „ Български публицист “, 1972 година
Снимка: Елин Пелин при започване на 20-те години на XX в., bg.wikipedia.org
