Раздялата отваря в нас всички истории на изоставяния. Раздялата е

Раздялата отваря в нас всички истории на изоставяния. Раздялата е дълбока рана. През всяка възраст се възприема друго. При всички случаи тя свива вероятността за бъдещото, изключително в случай че сме имали мощни прочувствени и материални вложения в отсрещната страна. Миналото става мъчителна точка, цялостна с изгарящи мемоари. Бъдещето става права линия. Равна кардиограма. Чувстваме се като че ли сме разпилени на хиляди части стъкла.И няма мощ на този свят, която да ни събере.

Раздялата не е еднократен акт. Тя е развой през чийто стадии пътуваме за известно време. Тук ще се опитаме да откроим обособените психични гари от това наше мъчително пътешестване. Продължителността на престоя ни на всяка гара е самостоятелна. Тя зависи от продължителността на връзката ни и всичко това, което сме вложили в нея като фантазии.

Първата гара е стадият на шока . При него сме изцяло замръзнали прочувствено.

Като цветовете на череша сме, попарени от пролетна слана. Имаме възприятието, че сме част от непознат филм и това не се случва в действителност на нас. Възможно е на този стадий дори да не сме способни да пуснем сълзите си да потекат от бента на душите ни. Често губим съня си напълно. Мислите ни стават мъчително трескави и тревожни. Този стадий може да продължи от няколко часа до няколко месеца. Това зависи от това, до каква степен раздялата е била предусещана. Най-адски боли непредвиденият край. При него се трансформираме в нажежена до алено болежка. И не можем да намерим вътрешен покой нито за момент. Чувстваме фантазиите си като мъртвородени.

Втората гара е стадият на отричането . При него отхвърляме да приемем мисълта, че раздялата ни в действителност се е случила. Приемаме, че е допустимо тя да е единствено плод на моментното въодушевление на сътрудниците ни и че скоро те с смирение ще се върнат при нас. Възможно е да имаме потребност да им се обаждаме, да предизвикваме срещи за диалози. ”Не, това не е истина. Нашата връзка е толкоз мощна ” - по този начин кънти раздялата по стените на мислите ни.

Третата гара е стадият на преговарянето . На този стадий започваме да водим дълги и продължителни договаряния с живота си. Тук мисълта ни споделя: “Ако се трансформира, ориста ще ми върне любовта ”. Имаме предпочитание да станем по-красиви, по-умни, по сполучливи. Искаме да реализираме съвършенство, с цел да си върнем обичаните. Възможно е на този стадий интензитетът на болката леко да спадне. Даваме зелена светлина на фантазиите си за блестящо завръщане в света на обичания. Много е значимо по какъв начин се отнася с нас другата страна на тази гара. Ако отношението е изрично " Не ", имаме шанса да останем на тази гара по-малко време. Ако обаче някогашните ни имат неблагоразумието да ни дават “двойни послания ”, може да заседнем с месеци тук. Котви от сорта на “все още те мисля, значим си за светът ми ” заживяват по един напрегнат метод в съзнанието ни. Склонни сме с часове да ровим в съзнанието си и да търсим удостоверение за скрити “ да ” на връзката ни. Има доста тъжни случаи на тази гара. Има някогашни сътрудници, които макар, че не са с нас, са склонни да желаят на моменти да се възползват от нас. И ние можем да останем и години в подобен мъчителен цикъл на действие. Важно е и самите ние да слагаме вътрешни граници пред подобен вид сътрудници. Всъщност за нас е хубаво да имаме шанса сътрудниците ни да ни пуснат по безапелационен метод. За да продължим по пътя си. За да имаме наше пространство. Да следваме личната си орис.

Четвъртата гара е стадият на самообвинение . На тази наша гара пътуваме в предишното с гневна скорост. Припомняме си ежедневно случки, обстановки, думи.

Къде сгреших? С какво те изгоних от света ми? И сме тъжни. Толкова ни е мъчително за всяка неточност, която съгласно нас сме създали. Оправдаваме вътрешно някогашните ни за това, че са създали избор да ни изоставят. И плачем. Живеем в успореден свят. Много малко в сегашното и повече в предишното.

Трудна гара. Като заклещени в дребния таз на родилка сме. Назад е мрачевина, напред към момента не виждаме нищо. Много значимо е да намерим някой, с който да можем да си приказваме, с цел да получим и външна позиция във връзка с виновността си. Често самообвиненията ни са изцяло нереални и изфабрикувани от нас в процеса на тъгуване. Важно е да се докоснем до мисълта, че виновността в една връзка не е единствено на едната страна. Дори и да сме бъркали, най-вероятно е да сме имали претекст за това. Важно е преди да пристигна влакът за другата гара, да си дадем всички останки обич, останали в така и така празния ни контейнер. И да ѝ позволим да ни поръси с нежния си скиптър.

Петата гара е яд . На тази гара се променяме доста бързо. Разбираме, че в действителност са ни изоставили и започваме вътрешно да крещим. Първоначално нямаме глас. Първите ни думи на укор: " Нищо неприятно не съм направил, с цел да ме изоставят. С какво заслужих това отношение? Това не е почтено! Защо ме лъгаха толкоз? Защо ми сътвориха предстоящ свят? "

В началото отговорите може да бъдат леко самообвинителни. Можем да си мислим, че самите ние сме създали купчина от неточности. Но рано или късно ще пренасочим тези обвинявания към отсрещната страна. Това е хубав миг на гарата на раздялата - моментът в който започваме да си връщаме личния център. Гневът освобождава пространства. Завоюваме постепенно нови територии, свободни от някогашните ни сътрудници. И една концепция ни става по-леко. Хубаво е тук да не усещаме виновност, че изпитваме толкоз отрицателни усеща като яд и ненавист. На тази гара това е изцяло обикновено. Правим го, с цел да си върнем част от себе си.

Шестият стадий е на в началото приемане . Това е моментът, в който за първи път от доста време трескавостта на мислите и възприятията ни понижава. То е като да сме били листа, отнесени от виелицата на живота, които дълго се лутат из въздуха. Без център. Без уютния дом, който нашите дървета са ни давали. На тази гара ние сме листото, което пада. Туп. Вече сме на земята. Няма го шумът от бурята в ушите ни. Въздухът е чист. И тази нова лекост на битието, която започваме да изпитваме. Мисълта, че може би по този начин е трябвало да стане се удря в мислите ни. Може би животът е имал други проекти за нас. Може би връзката ни, по този начин или другояче, не е имала вътрешния запас да издържи на тестванията, които животът ни предлага. И ето, идва една заран. Нова заран. И мисълта за някогашните ни не първата ни мисъл, когато се събудим. В този момент към този момент сме избавени. Виждат се вратите. Само още няколко крачки напред и ще сме свободни.

Седмата, последна, гара е стадият на пренасочена вяра . Тази гара е най-красивата. Боядисана е в неясно зелено. Надеждата се ражда тук. Един ден просто почуква ненадейно на прага на света ни, разрошена от дългото неявяване. И в случай че и отворим, в случай че я приютим отначало тя става най-мъдрият повествовател на приказки. Приказки за нов живот. Разказва ни за бъдещите ни сътрудници. Как ги вижда, какви качества е хубаво да имат. Дава ни кураж за смяна. И постоянно озаглавява думите си по този начин - “Твоят нов живот ”. Хайде, помечтай го като за първи път, нежно шепне в ухото. И ние към този момент имаме сили да я чуваме. И нейният мощен, мощен глас ни раздрусва радикално. Това е гарата, на която спомените стартират последователно да се прибират по отредените им килийки. Отиват обратно. Вече го няма това пъклен мъчително сграбчване в предишното.

Гарите на раздялата. Раздялата и гарите. Пътуваме. Спираме. Чакаме различен трен.

И след това отново нова гара. По време на пътя трупаме скъпа умелост. Чертаем нови карти на действителността ни. И учим огромните уроци на живота си - по какъв начин да си станем прочувствен център още веднъж? Как да се научим да обичаме раните в нас? Как да намерим най-подходящия мас за тях? Как да си намерим нови пространства, скрити в тайния атлас на душите ни?

Раздялата задава въпроси. Хиляди танцуват като пърхащи под светлината на уличните лампи снежинки. Нека протегнем дланите си към тях. Нека допрян кожата ни за момент. Безкрайно красиво е! Само момент и се стапят. Също като раздялата. Болката се стапя с времето по дланите ни по същия метод. И остават опитности. Хиляди от тях. Да светят в мрака. Да ни водят по новите пътища. да бъдат с нас на идващите гари. Там, в сърцето на сърцата ни.

Диляна Велева е приключила магистърска степен по компетентност “Журналистика ” и магистърска степен по компетентност “Психология ” на Софийския университет “Свети Климент Охридски ”. От 2005 година е асистент-психолог в Института по логика на психиката на Българска академия на науките и в следствие в Института за проучване на популацията и индивида, Департамент " Психология ". Работи в областта на обществената и консултативната логика на психиката. Била е водеща на профилирани психически тренинги на водещи компании в областта на информационите технологии и е водила профилирани рубрики редица български медии.