Разбиранията на българското общество се разминават радикално с модерните възприятия

Разбиранията на българското общество се разминават коренно с модерните усещания в света, счита Теодор Ушев. Пред Дъждовни води той изяснява за какво в българската селекция за Оскар вижда " систематичен расизъм и сексизъм ".

Дъждовни води: Господин Ушев, предизвикахте неспокойствие в киносредите като обвинихте в сексизъм подбора на нашите оферти за Оскар през годините в категорията " Най-добър чуждоезичен филм ". Сред тях открихте единствено едно заглавие с режисьор жена -  " Писмо до Америка "  на Иглика Трифонова. Може ли обаче това да не е дискриминационно отношение, а непредубедена оценка на филмите, която просто не се интересува от пола на създателите им?

Теодор Ушев: В случая става дума за рецидив. През последните години три кино лентата с авторки дами са предизвиквали интереса на кинофоруми отвън океана и в интернационален проект – на Майя Виткова, Ралица Петрова и Мина Милева/Весела Казакова. Те бяха посечени от киносредите в България, а кариерата им възпрепятствана или напряко унищожена. Което навежда на неприятни паралели с преследването на филмите на Бинка Желязкова и Ирина Акташева. Трябва ли да минат 30 години, както с техните филми,  с цел да открием, че " Привързаният балон "  или " Понеделник заран "  са измежду най-хубавите български филми, правени в миналото, и те по чиста  " случайност "  са дело на дами? Те са били цензурирани от комунистическия режим, а авторките им са били унизени. С какво се разграничава днешното ни  " демократично общество " от комунистическата цензура?
Редакцията предлага
Жените създатели имат потребност от трубуна. От показ, осветяване, поддръжка. Те имат доста да кажат, има доста неразказани женски истории, които вълнуват и са потресаващо мощни и почтени.

Разбирам желанието за оценка единствено по естетически критерии. Но през 20-те години на 21-и век наклонността в актуалните изкуства е " women first " ( " дамите са с преимущество " - б.р.). Не можем да пренебрегваме " конюнктурата ", колкото и да ни се повръща от тази дума. Оценката и триумфът за изкуството постоянно е била обвързвана с нея. Например: при започване на 80-те години бяха поляците, в средата - гей-тематиката и казусът ХИВ, в края на десетилетието руснаците и техният соц-арт. В началото на 70-те хипи придвижването, индийската екзотика и тъй наречените Въпросът кои художествени артефакти остават е различен. Кийт Харинг, Жан-Мишел Баския, Фасбиндер останаха, Ангър - не. " Коса " остана, Вайда остана... Но това към този момент е надлична селекция.

Дъждовни води: Освен сексизъм, откривате и " систематичен расизъм "  в българското кино - какви съответни обстоятелства или по-общи процеси Ви дават мотив за сходно изказване? Тази година самичък бяхте член на Селекционната комисия, сблъскахте ли се там със сексисти и расисти, какви бяха техните причини? Като цяло, комисията не си ли свърши работата според Вас с избора на " Страх "  на Ивайло Христов?

Теодор Ушев:  Моето персонално мнение, че тази година българското кино общество трябваше да каже mea culpa и да поддържа кино лентата на Милева/Казакова. Аз считам, че извършихме закононарушение по отношение на дамите артистки. И никакви естетически доводи не могат да " замият "  това закононарушение...

Аз в случай че бях на мястото на Ивайло Христов, просто кавалерски щях да се отдръпва. Той е имал към този момент шанса да се бори с " Каръци ". А тези девойки към този момент най-вероятно в никакъв случай няма да им дадат финансиране за нов филм. Дано да съм неприятен оракул, само че това се случи с Майя Витанова и Ралица Петрова.

В " комисията "  (слагам в кавички, тъй като се срещнах единствено с четирима от шестима) имаше несъмнено подценяване на някои процеси в актуалното общество. Не желая да акцентирам на политическата обстановка в избора на филм - който и филм да бяхме избрали, тя щеше да участва, доколкото обществено-политическите послания са елементарно четими в три от филмите.

Мисля, че като цяло в българското общество царува недоумение на актуалните правила за етичност в света, в частност - в Америка. А въпреки всичко избираме претендент за Гала на Академията със седалище в Ел Ей, а не в Москва. Мисля, че някои от членовете на комисията не схванаха обяснението ми, че когато " антирасистка "  тематика е поднесена с архаични средства и расистки клишета и метафори а ла 50-те години на 20-и век, това трансформира кино лентата в подигравка, надлежно той не може да извърши задачата си. Прилича повече на комикса " Тентен в Конго "  или филмите със Сидни Поатие през 50-те. Българският " антирасизъм " е като изваден от общежитието за задгранични студенти на ВГИК в Москва (Руския държавен университет по кинематография " Сергей Герасимов " - б.р.). Там ще пристигна един негър, ще ни позабавлява, ще изпее някоя ария на родния си език и ще си тръгне. И ние ще изглеждаме толерантни и гостоприемни. Хубаво де, ами в случай че остане? Какво вършим тогава?

Българският систематичен расизъм не е в отричането на индивида с различен цвят на кожата. То е в страха от непознатия, от незнайното, в устрема да се ограничи " проникването " му и да се пресече всякаква концепция за интеркултуралност още в зародиш.

Разбиранията на българското общество се разминават коренно с модерните усещания в света. Балканският антирасизъм доста елементарно може да бъде сгрешен със систематичен расизъм. Затова считам, че кинематографично първокласен филм като " Страх "  като идея и обръщение се е изгубил в лабиринт от предубеждения. Това основава едно натрапчиво чувство за престореност, за театрално преиграване - дори когато актьорите се оправят ослепително. 

Докато антисексизмът и войнстващият феминизъм на " Жените в действителност плачат "  е достоверен. Това е почтен филм. Авторките приказват за себе си, за проблемите и войните си в едно патриархално общество. Те познават сюжета си. Те играят себе си и филмът диша. Дори когато нервира с плакатността или с " ръбатостта "  си.

Филмът " Жените в действителност плачат " бе част от селекцията на 74-ото издание на филмовия фестивал в Кан.

Да, това е нервен филм. Авторките му крещят. Но те крещят от обезсърчение, че няма кой да ги чуе. От игнориране и насмешка с проблемите на дамите в България. Честността и персоналният прочит се ценят в актуалното изкуство. И филмът ти забива пестник в стомаха. Моето персонално чувство след гледането на кино лентата беше такова. Дори моменти, които нервират във кино лентата, след излизането от салона работят на подсъзнателно равнище. Да, това не е кинематографично " верен "  филм. Но това е откровен филм.

Ако мога да употребявам една метафора - " Жените в действителност плачат "  е като картина на Джоан Мичъл - в нея няма познаване на анатомията и академична умелост. Има сила, обич и почтеност. Изплют е на един мирис.

Защо българското кино все не съумява да получи Оскар? Причината до това ли се свежда, че, както казвате, то " продължава да се води и кара от архаични и съмнителни правила и престижи "? Кои са те? А по какъв начин гледате на обичайна разтуха, че сбъркани са не нашите критерии, а тези на Академията, тъй като за нея по-важна от естетическите качества на филмите е политическата обстановка, на която те би трябвало да се подчинени?

Теодор Ушев:  Не намирате ли нещо подозрително в тезата, че ние постоянно сме прави, а тези там бъркат? Това е комфортна разтуха. Компенсаторните теории правят работа единствено на неудовлетворени и комплексирани народи.

Дъждовни води: В почналата дискусия споделяте, че номинацията за Оскар на кино лентата Ви " Сляпата Вайша "  край другото е провокирала в България дискредитираща акция против Вас, стигнала чак до обвинявания в плагиатство и бездарие. Как си я обяснявате - с професионална ревнивост или на идейна основа: като непоносимост към изявените Ви демократични възгледи?

Теодор Ушев:  Не желая да проучвам това. Истината е, че оплюване видях единствено в родината си. Никъде другаде не получих такова отношение. Изведнъж всички станаха потенциали по анимация и история на изкуството...

През 2017 година филмът " Сляпата Вайша " на Теодор Ушев по едноименния роман на Георги Господинов бе номиран за " Оскар " в категорията " Късометражен анимационен филм ".

Колкото до демократичните ми възгледи - откога изповядването на почит към другия пол, религия, народност, половост става мотив за линчуване на някой актьор? Артистите са " клоуните "  на обществото. Аз не съм политик, не съм функционер - значи мога да предизвиквам обществото както желая - и с изказванията си, и с изкуството си. 

Дъждовни води: От митингите предходната година сякаш се очерта наклонност на връщане към полезностите на демократичната народна власт. Докъде, по Ваше мнение, стигна тя? Имате ли вяра, че ще се наложи нов управленчески хайлайф, който ще е в положение да отбрани тези полезности?

Теодор Ушев:  Всички се надяваме на това. Дали се връщаме към тези полезности, занапред следва да забележим. Ако обезщетителните, националистически формирания още веднъж останат отвън борда, в случай че културните отрицатели бъдат маргинализирани, тогава има късмет за реконструиране на едно по-либерално и толерантно общество.

Какво е мястото на емиграцията в политическия живот на страната?

Теодор Ушев:  Дотолкова, доколкото следваме клишираната към този момент фраза " Никой човек не е остров "  на Джон Дън, то можем да я продължим със идната строфа от стихотворението - " всеки човек е част от континента ". Напоследък, от ден на ден изолационистите се пробват да заключат с девет врати комфорта и незнанието. И емиграцията с нейната културна и финансова самостоятелност от проповедниците на изолационизма се явява очевиден дразнител на кликата им. Изкушавам се да продължа с Дън -  " Не питай за кого бие камбаната, тя бие за теб “.

Всъщност, по този начин стартира и нашият диалог.