„Живи сенки“: 200 млн. долара не успяват да купят екшън класика на Netflix
Райън Гослинг, Крис Еванс и Ана де Армас са звездите в „ Живи сенки “, най-скъпата продукция в историята на Netflix, филм с бюджет от към 200 милиона $, чиято премиера стана факт преди броени дни. На хартия лентата има всички предпоставки да бъде класика в жанра си – основана е на хитов престъпен разказ и целият екип пред и зад камерата е формиран от потвърдени имена.
Но съумява ли да се трансформира в класика в действителност? Отговорът на този въпрос изисква малко по-задълбочен разбор, само че късата версия е „ не “. „ Живи сенки “ изобилства с грандиозни екшън подиуми, снимани безупречно, само че с цел да не бъде клиширан, познатият, принципен сюжет би трябвало да бъде поднесен в границите на надалеч по-колоритен сюжет. Хората зад блестящата продукция като че ли не помнят, че точно този нюанс е основната съставна част на всяка екшън класика, запечатала се в попкултурата.
Екшън от подобен диаметър няма потребност от извънредно новаторски сюжет, с цел да реализира простичката художествена цел, която асоциираме с жанра – да забавлява фена на най-много. „ Командо “, „ Въздушен ескорт “ или „ Скалата “ не блестят с философската дълбочина или оригиналността на „ Матрицата “ – само че са останали в груповата зрителска памет с ярки реплики и междуличностни моменти настрана от детонациите, преследванията и битките.
Най-често тези вълшебен моменти се получават, когато пред камерата са героят и злодеят. Независимо дали става дума за трагична замяна на реплики и закани като в „ Лице назаем “ сред Джон Траволта и Никълъс Кейдж, или за нелепа смешка като „ Изпусни малко парата, Бенет “ на Арнолд Шварценегер, откакто е приковал антагониста към стената с парна тръба, това са точките от действието, които се помнят повече от всички изстреляни патрони в съответния филм.
„ Живи сенки “ би трябвало да може да сътвори такива моменти. Райън Гослинг е приветлив неизвестен протагонист с почтено възприятие за комизъм. В амплоато на злодея пък Крис Еванс е смахнат социопат със податливост към извратени смешки. Но посред им няма искра, няма химия, каквато могат да реализират и надалеч по-малко надарени артисти от тях единствено с щипка спомагателен нюанс.
Същото може да се каже и за поддържащите персонажи, извадени като че ли от учебник за изработка на екшън филми. Всички те са изиграни умело от съответните реализатори и реализират главното мечтано подстрекателство у фена. Но никой от тях не е същински запаметяващ се.
Единственото допустимо изключение е Реге-Жан Пейдж, който е необикновено провокиращ в ролята на вторичен нахален изверг.
Встрани от него, Били Боб Торнтън е в класическото амплоа на наставник и бащинска фигура за основния воин, а дребната Джулия Бътърс пък играе ролята на детето в неволя, което основният воин би трябвало да избави непременно.
Но евентуално никой не е по-ощетен от Ана де Армас, която извършва тотално безличната екранна функционалност на сътрудник, помагащ на протагониста, без да има никакво персонално отношение към него.
Когато пред обектива на камерата са двама души, красиви колкото Ана де Армас и Райън Гослинг, да се влюбят мигновено е тъкмо толкоз клиширано, колкото и архетипите, разказани в горния параграф. Но в случай че посред им няма най-малко някаква декларирана благосклонност, даже и да няма съкровен заряд, в случай че сред тях няма някаква прочувствена връзка, дали чрез комизъм, дали чрез споделена драма, то връзката посред им е изцяло лишена от всевъзможен сексапил и конспирация.
Встрани от тази художествена страна, продукцията на Netflix има и техническа такава. Там съвсем няма място за рецензии. Ако за някого е вест, че братята Джо и Антъни Русо, режисьорите на най-касовия филм за всички времена, „ Отмъстителите: Краят “, са способни да снимат фантастични екшън подиуми, то този човек по всяка възможност не е ходил въобще на кино през последните 10 години.
Схватките са хореографирани практично и не излизат от поразширената рамка на реализма в екшън киното. Камерата не се тресе при всеки нанесен удар, нито пък са вкарани образни резултати като дъжд при финалния конфликт сред изверг и воин, с цел да се замаскира неналичието на какъвто и да е физически контакт сред актьорите в сцената. Всичко е кристално ясно, зрелищно и, за разлика от сюжета, в изработката на екшън сцените има моменти на откровена автентичност.
Вероятно неналичието на нюанс във филм, чието автентично заглавие е The Gray Man („ Сивият човек “), не трябва да ме учудва (виждате ли, преди малко си направих смешка в жанр „ Арнолд “). Но когато дадена продукция разполага с толкоз доста гений от двете страни на камерата, плюс вложена осемцифрена сума долари, човек не може да не желае малко повече от техническа подготвеност. Затова, при все всички изстреляни патрони на екрана, „ Живи сенки “ е по-скоро пропусната опция.
Но съумява ли да се трансформира в класика в действителност? Отговорът на този въпрос изисква малко по-задълбочен разбор, само че късата версия е „ не “. „ Живи сенки “ изобилства с грандиозни екшън подиуми, снимани безупречно, само че с цел да не бъде клиширан, познатият, принципен сюжет би трябвало да бъде поднесен в границите на надалеч по-колоритен сюжет. Хората зад блестящата продукция като че ли не помнят, че точно този нюанс е основната съставна част на всяка екшън класика, запечатала се в попкултурата.
Екшън от подобен диаметър няма потребност от извънредно новаторски сюжет, с цел да реализира простичката художествена цел, която асоциираме с жанра – да забавлява фена на най-много. „ Командо “, „ Въздушен ескорт “ или „ Скалата “ не блестят с философската дълбочина или оригиналността на „ Матрицата “ – само че са останали в груповата зрителска памет с ярки реплики и междуличностни моменти настрана от детонациите, преследванията и битките.
Най-често тези вълшебен моменти се получават, когато пред камерата са героят и злодеят. Независимо дали става дума за трагична замяна на реплики и закани като в „ Лице назаем “ сред Джон Траволта и Никълъс Кейдж, или за нелепа смешка като „ Изпусни малко парата, Бенет “ на Арнолд Шварценегер, откакто е приковал антагониста към стената с парна тръба, това са точките от действието, които се помнят повече от всички изстреляни патрони в съответния филм.
„ Живи сенки “ би трябвало да може да сътвори такива моменти. Райън Гослинг е приветлив неизвестен протагонист с почтено възприятие за комизъм. В амплоато на злодея пък Крис Еванс е смахнат социопат със податливост към извратени смешки. Но посред им няма искра, няма химия, каквато могат да реализират и надалеч по-малко надарени артисти от тях единствено с щипка спомагателен нюанс.
Същото може да се каже и за поддържащите персонажи, извадени като че ли от учебник за изработка на екшън филми. Всички те са изиграни умело от съответните реализатори и реализират главното мечтано подстрекателство у фена. Но никой от тях не е същински запаметяващ се.
Единственото допустимо изключение е Реге-Жан Пейдж, който е необикновено провокиращ в ролята на вторичен нахален изверг.
Встрани от него, Били Боб Торнтън е в класическото амплоа на наставник и бащинска фигура за основния воин, а дребната Джулия Бътърс пък играе ролята на детето в неволя, което основният воин би трябвало да избави непременно.
Но евентуално никой не е по-ощетен от Ана де Армас, която извършва тотално безличната екранна функционалност на сътрудник, помагащ на протагониста, без да има никакво персонално отношение към него.
Когато пред обектива на камерата са двама души, красиви колкото Ана де Армас и Райън Гослинг, да се влюбят мигновено е тъкмо толкоз клиширано, колкото и архетипите, разказани в горния параграф. Но в случай че посред им няма най-малко някаква декларирана благосклонност, даже и да няма съкровен заряд, в случай че сред тях няма някаква прочувствена връзка, дали чрез комизъм, дали чрез споделена драма, то връзката посред им е изцяло лишена от всевъзможен сексапил и конспирация.
Встрани от тази художествена страна, продукцията на Netflix има и техническа такава. Там съвсем няма място за рецензии. Ако за някого е вест, че братята Джо и Антъни Русо, режисьорите на най-касовия филм за всички времена, „ Отмъстителите: Краят “, са способни да снимат фантастични екшън подиуми, то този човек по всяка възможност не е ходил въобще на кино през последните 10 години.
Схватките са хореографирани практично и не излизат от поразширената рамка на реализма в екшън киното. Камерата не се тресе при всеки нанесен удар, нито пък са вкарани образни резултати като дъжд при финалния конфликт сред изверг и воин, с цел да се замаскира неналичието на какъвто и да е физически контакт сред актьорите в сцената. Всичко е кристално ясно, зрелищно и, за разлика от сюжета, в изработката на екшън сцените има моменти на откровена автентичност.
Вероятно неналичието на нюанс във филм, чието автентично заглавие е The Gray Man („ Сивият човек “), не трябва да ме учудва (виждате ли, преди малко си направих смешка в жанр „ Арнолд “). Но когато дадена продукция разполага с толкоз доста гений от двете страни на камерата, плюс вложена осемцифрена сума долари, човек не може да не желае малко повече от техническа подготвеност. Затова, при все всички изстреляни патрони на екрана, „ Живи сенки “ е по-скоро пропусната опция.
Източник: vesti.bg
КОМЕНТАРИ