Раните. Всички ги носим в душите си. Някои старателно заметени.

Раните. Всички ги носим в душите си. Някои усърдно заметени. Oтречени. Други към момента кървящи. Мазохистично разравяни от личното ни пристрасяване към болката. От чувството ни за компетентност. Като тези бойци, които ги носят като знак за разграничение и смелост. Че и ние сме били на бойното поле. Някои рани – превърнати в томахавка. Размахвана към целия свят. Като отбрана. Или самозаблуда. Че, в случай че той или тя не са създали това или това, ние в никакъв случай нямаше да бъдем такива.  Рани – опрощение. За собственото ни  действие. Или безучастие.

И едвам твърдим, че желаеме да бъдем добре, практиката демонстрира, какъв брой дълго ние, актуалните хора, стоим „ залепнали ” към личните си рани. Моята догадка е, че външният свят е станал толкоз улесняващ ни в задоволяването на физическите ни потребности, че единственият метод да преживееем изключителността на това да бъдем живи, е да водим борби – в нас, и отвън нас. На прочувственото поле. Не другаде. Ранявайки другия. Или самонаранявайки се.  Или просейки да бъдем засегнати. Несъзнателно, несъмнено.

Промяната. Така постоянно заявена като мечтана,  стартира от честността. Честността, която не се изчерпва в търсене на отговор „ Защо? ”, „ Защо това ми се случи? “,  „ Защо ” постоянно ни държи в пострадването. Дълбае раната. Предлага отбрана и краткотрайно утешение за болката.  Удобно пояснение за приноса на другите. Но не и личния ни в това, което се  е случило.

Честността е слагане на всички карти на масата. Факти. Чувства. Емоции. Поведения. Намерения. Всички карти. И тези, които усърдно крием от себе си. Лъжите. Илюзиите. Самозаблудите. Несъзнателното повторение на едни и същи случки, с един и същи край. Плод на едни и същи държания. С един и същи вид хора. Повикани от  нас в живота ни. Несъзнателно, несъмнено.

Често в този развой ни е необходим различен човек. Като огледало на слепите ни петна. Като нравствен преподавател, наставник, духовна майка или татко.  Често сътрудниците ни в живота са тези, които разравят раните ни от детството.  Провокират нашите скрити същности. Както и ние техните. Партньорите постоянно предизвикат растежа ни. Ако го желаеме. Или предизвикат застоя ни. Ако го желаеме. А растежът не търпи фалшификати. Той не е в непрекъснатото бъркане в раните. Растежът е в готовността ни в действителност да ги лекуваме. И да издигнем чувството си за компетентност. И без да сме страдащи. Иначе кръгът е циничен.

Казват, че е по-лесно да се каже, в сравнение с да се направи. Лесно е, в случай че в действителност желаеме лечението си. Трудно е, в случай че държим да останем  засегнати. И прави. И с това специфични. И разнообразни. Като това в никакъв случай не е умишлено. Несъзнателните претекстове ни движат, макар заявеното на думи. Спомнете си какъв брой специфични и обгрижвани бяхме като дребни, когато боледувахме. Колко благи и зачитащи бяха родителите ни. Е, по тази причина си търсим болката. Или предизвикваме болежка. Като гаранция, че другите ще ни дават. А това, че се мъчим, е различен въпрос. И предмет на друго писание.

Раната е отворена. И в този момент какво? Да признаем илюзиите си. За себе си и другите. Очакванията. Реалността. Собствената и на другите. Разочарованието. Което постоянно стига до гняв. Ярост против лицемерието. Собственото и на другите. Ярост срущу идиотската заблуда, кoято сме хранили, че светът е заслужено място. Да, само че съгласно какви критерии? За божествената правдивост, която ни пази – kато не ни дава нещо, а може би ни и пречи, да осъществяваме претенциите на Егото, и през разум не ни минава. Всъщност, ние сме ранени. И гневни. Към обстоятелството, че постоянно сме си мислили, че ни обичат, а осъзнаваме, че другите са обичали чувството да бъдат обичани от нас. Или че ние обичаме да ни обичат, само че не обичаме.  Ярост към себе си. Граничеща със самопрезрение. Как можа? Как можах? Фантазии за възмездие. Реванш. Въдворяване на нов ред върху още прочувствени трупове.

И това е част от пътя на порастването и лечението. Да извадим това наше гадно „ АЗ ”, което  се гневи, самосъжалява, търси възмездие.  Да му кажем „ Да ”. Без виновност. Но и без да залепваме там, в гнева и яростта. Да го признаем. Но в случай че залепнем там, белезите от този вълчи капан са доживотни. Защото колкото и енергизиращо да е гневенето. Ваденето му на ярко. Изразяването му. То единствено чисти, но не лекува. Не  съгражда. То може да ни кара да се почувстваме живи след дълъг интервал на скованост и неусещане на нищо. Вцепенени в страховете си. Но то не лекува. Гневенето е нещо като кислородната вода, която се сипва върху раната. То не лекува. Няма значение по какъв начин ще се почувства душата. На момента. Гневът не храни. Той единствено проправя пътя. Към новото. Той разрушава. За да се съгради новото. На чисто. За да изплува чистата обич. Но, в случай че залепнем  и останем в гнева, може да разрушим и тези мостове, които ще ни преведат към бъдещето. Оставането в гнева, обаче, постоянно води до надълбоко обезсърчение. Фаталистична празнина. Изводи като „ Кой го е грижа? ”, „ Светът е самотно място. ”, „ Винаги се случва по този начин. “ И т. н…

И така се озоваваме на оня кръстопът. Там са двата пътя:

Единият –  към дълбокото обезсърчение. И умозаключение, че светът е неприятно място за живеене.

А другият – към отварянето. И търсенето на мотиви и места за наслада и обич. В себе си. И в света. Ако решим да поемем този път. Има един сектор наименуван горест. Той свързва предишното и сегашното. Там оплакваме предишното. Загубите. През него прекосяваме към новото настояще.  И добре е да помним. Плачът  може да ни остави на този сектор. С тъгата. Ако се изкушим да останем с решението да се втвърдим. И в никакъв случай да не се отворим към света. За да не ни наранят в никакъв случай повече. Но и в никакъв случай повече да не преживеем наслада и обич.  Такъв плач може да води до прочувствена гибел. Ако залепнем там. Неслучайно в античните ритуали са имали избран период за недоволство на гибел и загуби. След това още веднъж се посвещавали на живота.

Но… Плачът може и да ни преведе. Към по-доброто ново. Да ни направи цялостни. Да обновим връзката си с  всички наши страни. И хубави. И неприятни. Да ни направи цели. И това може да се случи, единствено в случай че в себе си отместим взор от раната, като сме я признали, почистили,  оплакали и оставили да се самовъзстановява по силата на естествените закони на регенерацията. С времето. И  потърсим останало цяло местенце в нас. Което съдържа предпочитание за живот. Местенце, в което има обич. И вяра. И да позволим тази обич да се разпростре  в задачите нас. И към света.

А,ако се вгледаме в себе си, местенцата на обич и живот са доста повече от ранените.

Разбира се, всички желаеме да се оправим с този развой първо сами. И това не се случва за един ден.  Ако, обаче, усетим компликация, знак, че се самообичаме и желаеме по-доброто за себе си, е да се огледаме за подадена ръка.  И да отворим очи за хубавото, което имаме, без да отхвърляме загубите и претърпяната болежка. Да отворим очи за хубавото, което има в света. И което се пази единствено за нас.

Като за начало, можем да вземем лист и химикал и да напишем 10 дребни хубавини, които са ни се случили през днешния ден или сме си ги самослучили.  Не е нужно това да са огромни неща. Може да стартираме от това, че сме се събудили и сме видели светлината на деня. И след това да напишем всички лоши неща, които са ни се случили тъкмо през днешния ден. И да си дадем сметка дали всички тези неща са  толкоз значими и с такова значение, каквото им приписваме.

И въпреки всичко! Днес се събудихме и видяхме светлината на деня. Тя е пристигнала без нашето изпитание. Другите светлини ще си ги намерим сами.
Прекрасен ден!