Пловдивската легенда Рангел Кривов, който издигна волейбола в Люксембург на друго ниво и не спира да печели трофеи
Рангел Кривов е една от легендите на пловдивския волейбол. Дълги години той играе във волейболния Локомотив с имена като Каспар Сименов, Аврам Топузов, Златко Баев, Петьо Драгиев, Димитър Божилов, Иван Иванов. Той е някогашен национал с младежкия народен тим има сребърен орден от Европейско през 1984г., четвърто място през 1982г. и пето място от Световно през 1985г. Вече 30 години той живее в Люксембург, където жъне страхотни триумфи. Може да се каже, че Кривов е в главната на взрива на волейбола в Люксембург, който макар че е аматьорски жъне съществени триумфи в последно време и даже се стигна до полуфинал в Сребърната европейска лига. От 1991г. е напълно в чужбина и има малко завръщане в България в този интервал.
Прочетете още
През предишния сезон той сложи още един връх в Люксембург, откакто завоюва шампионата, Купата и Суперкупата с тима на ВК Мамер. Така за първи път в историята на страната тим от женското направление взима требъл. През тази година се навършват и 20 години от първия трофей, който Кривов печели като треньор. Той е един от дребното български волейболисти, които могат да се похвалят, че са били първенци в чужбина и като волейболист, и като треньор. Негов ученик е италианският национал и една от звездите на международния волейбол Камил Рихлицки, който е родом от Люксембург, само че мощните му игри накараха Италия да го му смени националността и сега той играе на Световното състезание за италианците.
За кариерата, живота в Люксембург Рангел Кривов приказва в изявление пред TrafficNews.
- Господин, Кривов по какъв начин стартира всичко с волейбола? Как избрахте този спорт пред другите?
- Навремето пробвах от всички спортове по малко, играх футбол, плувах и след това пристигна и волейболът. Исках да се занимавам със спорт и аплайвах в Спортното учебно заведение. Приеха ме и по футбол, и по волейбол, като имах и предложение и за други спортове. Избрах волейбола и по този начин си остана цялостен живот. Първият ми лагер беше с Живка Рангелова, майка на Дора Рангелова и баба на тенисиста Димитър Кузманов. Треньор през съвсем цялото ми време в Спортното учебно заведение беше Кирил Недев. Явно съм посочил някакви качества, тъй като още на 15-годишна възраст, след Олимпиадата в Москва, бях извикан в мъжкия тим на Локомотив.
- Кога пристигнаха и първите триумфи във волейбола?
- Да, триумфи имаше, тъй като по това време бях участник в на практика всички младежки и юношески гарнитури. През 1982 година бяхме на Европейско състезание за младежи и завършихме на четвърто място. След това, през 1984 година, още веднъж на Европейско за младежи, спечелихме второ място. През 1985 година участвахме на Световно състезание, където се класирахме пети. След това завърши моята кариера с националните тимове на България, бях задоволително реалист, че имаше момчета, по-добри от мен.
- Почти цялата Ви кариера в България е минала в Локомотив (Пловдив). Играли сте с огромни имена. Каква беше атмосферата тогава?
- Да, съвсем през цялата ми кариера съм в Локомотив. Играх с огромни волейболисти като Каспар Симеонов, а от по-възрастните – Златко Баев, Аврам Топузов, Сашо Шабанлийски. Имах достойнството да играя и с хора като Петьо Драгиев и Митко Божилов, които имаха медали от международно състезание. Аз бях човек, който се бореше и имаше упоритости. Опитвах се да взема най-хубавите неща от тях, да си „ открадна “ занаята, тъй като той повече се краде, в сравнение с някой да ти го даде.
- Бихте ли споделили някоя любопитна преживелица от този интервал?
- Един от първите ми мачове с тима беше във Варна. Влизам в игра и до мен е Златко Баев, който ме пита: „ Какво става? Ще се оправиш ли? “. Аз му отговорих: „ Естествено, защо влизам? “. Първата топка я ударих в мрежата. Той отново ме попита дали ще се оправя, а аз отново отговорих утвърдително. Втората топка отново сгреших и тогава треньорът направи забележка на него за отношението му. Това беше една от първите ми стъпки и ми е останала в главата.
- Тогава и конкуренцията е била доста жестока.
- Тогава имаше доста по-голям почит към по-възрастните играчи и не си позволявахме никакви смешки с тях. Знаеше се на всеки мястото и не можеш да си оставиш сака, където искаш. Сега при по-младите състезатели го няма този триумф.
- А кои бяха най-запомнящите се мачове?
- Най-запомнящият се мач беше един полуфинал с Локомотив за шампионата през 1991г. против Миньор (Бухово). Това е единствената година, когато те станаха първенци. Имахме огромни инциденти. Още по автомагистралата ни счупиха стъклата на рейса с камъни, плюеха ни, хвърляха какво ли не. Мачът се игра в пет гейма, бяхме сигурни, че ще се класираме, само че по една или друга причина не успяхме. Също по този начин, мачовете с ЦСКА с Любо Ганев и Борислав Кьосев тук, в Пловдив, бяха незабравими. Зала „ Строител “ беше толкоз цялостна и беше блокирана отвред с полиция два часа преди мачовете и нямаше никакъв късмет даже да се доближиш до входа. На мачовете в зала Лаута, когато играехме имаше хора, които се катереха по дърветата извън, с цел да могат да гледат.
- Кои бяха най-запомнящите се дуели с националния тим?
- Двете европейски шампионати за младежи ще ми останат вечно в съзнанието. Особено второто, където загубихме единствено от Съюз на съветските социалистически републики с 1:3 гейма и спечелихме сребърните медали. Отборът беше доста добър.
- Как се решихте да заминете за чужбина и за какво тъкмо Люксембург?
- Навремето множеството играчи искахме да играем в чужбина, тъй като се печелеха повече пари и имахме концепция какъв може да бъде животът там. Първо отпътувах за Франция, след това за Швейцария, след това отново за Франция. Беше тежко първоначално, тъй като първата година оставихме щерка ни тук и разбрахме, че никакви пари не могат да заместят това. Почти бяхме решили да останем в България, когато пристигна предложение от един френски управител за Люксембург. Той ни сподели, че има един проблем – би трябвало и да се работи, нямаше да е единствено волейболът. Казах, че няма проблем, и оттова стартира и треньорската ми кариера. Основната причина да останем беше щерка ни. В Люксембург има три публични езика – френски, немски и люксембургски. След първата година тя към този момент говореше и трите и преценихме да останем още малко. Постепенно започнахме да вършим кариери аз и брачната половинка ми в клубовете и по този начин останахме за непрекъснато. За страдание огромната ни щерка умря на 18 години имаше доста обещаваща кариера и една от най-големите европейски очаквания във волейбола. Имаше доста оферти и да смени националността си.
- Какви бяха вашите триумфи като състезател в Люксембург?
- Играх постоянно в евротурнирите, тъй като бях постоянно в тима първенец. Тогава успяхме да запишем победа против мощния турски гранд Халкбанк, с което доста се гордея. Доста години бях и играещ треньор.
- Какво е равнището на волейбола в Люксембург и по какъв начин е проведен спортът там?
- Чисто волейболно, равнището не може да се съпоставя с българското на равнище националния тим. Но има избрани клубове, които могат да играят в българското състезание без проблем. Като инфраструктура обаче, страната е номер едно в света по зали на глава от популацията. Всяко учебно заведение или квартал имат зала, огромна колкото зала „ Строител “. Спортът там е аматьорски. Хората работят по през целия ден и вечер вървят да упражняват. Лигата има четири дивизии с по осем тима всяка. Интересното е, че клубовете не заплащат наем за залите. Те се дават от общината, като единственото изискване е клубът да носи името на общината. Повечето играчи не взимат пари за това. Има много забавни неща, които могат да се употребяват и тук в България. В последните години равнището се подвигна и тъй като започнаха да идват някогашни професионални волейболисти. Когато дойдох в страната бях самичък българин, а преди мен имаше единствено още един. Имало е и моменти, когато сме стигали и до 20 българи волейбола. Диагоналът на Италия Камил Рихлицки имах достойнството да го упражнявам три години в Люксембург. Той играеше в националния тим и беше супер порядъчен. Радвам се, че разви до такова равнище и за мен е чест, че съм оказал помощ за неговото развиване.
- Как мина миналия сезон?
- Много съм горделив, че през миналия сезон с моя тим в женския профил един и същи клуб печели шампионата, Купата и Суперкупата. Това за първи път се случи при дамите, като беше към този момент правено при мъжете.
- Колко български волейболисти има в Люксембург?
- Скоро не съм се замислял по този въпрос. В страната беше някогашната разпределителка на Марица Цветелина Николова, Владимир Атапов - някогашен състезател на Локомотив. Навремето беше и Георги Каварджиев, който също беше в Локомотив. Доста постоянно се чува и българска тирада по залите, когато се засичаме.
- Вие имате доста триумфи като треньор в Люксембург. Разкажете повече за треньорската си кариера.
- За 30 години там съм сменил единствено два клуба. Аз съм човек, който не обича да сменя клубната си принадлежност. Успях да стана първенец и да печеля купата като играч. Като треньор, първата ми купа беше през 2005 година с тим от втора дивизия, който вкарахме в първа. Вече 15 години работя за волейболната федерация – първо с девойките, а от 10 години с момчетата и мъжете. Помощник-треньор съм на първия тим и старши треньор на юношите. Имаме много триумфи на равнище Люксембург. Отборите, с които преди се борехме наедно Андора, Сан Марино, Монако, в този момент просто ги побеждаваме безапелационно, което демонстрира развиване. Печелим непрекъснато игрите на дребните страни. Тази година в Сребърната лига спечелихме пет от шест мача и за един гейм не успяхме да се класираме за финала. Имаме клубни тимове, които в евротурнирите минават по един-два кръга. Много зависи и от жребия.
- Коя е най-голямата зала в Люксембург?
- Имам достойнството да работя в нея тъй като тя се води като народен волейболен състезателен център. През 2007г. в нея се игра и Европейско състезание по воейбол за дами.
- Следите ли българския волейбол?
- Постоянно. Гледам българска телевизия, имам всички спортни канали и проследявам всичко, обвързвано с волейбола. В непрекъснат контакт съм с другари, някогашни съотборници и с управлението на Марица (Пловдив), с които се видяхме в Люксембург. Гледал съм и някои мачове на Марица в евротурнирите. Често се слушам и с Димо Тонев, Иван Петков и Борис Халачев.
- Интересно е, че централата на Европейската федерация по волейбол (CEV) е основана в Люксембург.
- Имам персонални контакти с президента и изпълнителния шеф на CEV и с други хора от федерацията. Има и други българи, които също работят в CEV.
- Какво е Вашето мнение за триумфите на девическия народен тим и очакванията за мъжкия?
- Успехите на девойките (б.а. - европейски шампионки до 18 година и международни до 19 г.) могат да бъдат единствено нещо позитивно. Това е базата за бъдещето, дава самочувствие на девойките и треньорите, което е доста значимо. За мъжкия тим мощно се надявам на триумф. Гледах техни тренировки в Самоков – млади момчета, които упражняват доста добре. В днешния волейбол доста тимове са извънредно близко като равнище и всичко се взема решение от няколко топки. Един мач може да повлияе на цялото класиране.
- Вашата оценка за българския волейбол на този стадий?
- Аз съм надалеч да върша оценка, на който и да било. Трябва да се има поради къде и по какъв начин го развиваме. Много добър образец за България сега е Марица. Всеки има упоритости и предпочитание да сме по-добре. Смятам, че волейболът се развива добре. Естествено има неща отрицателни, които могат да се подобрят, само че и доста позитиви. Може би пътят е верен.
- През предишния сезон Локомотив Авиа доближи до сребърните тимове, въпреки и действително тимът да пристигна от Дупница. Вие успяхме ли да гледате мачовете на отбора и какво смятате за тяхното развиване?
- В началото беше малко необичайно, само че след това публиката ги припозна. Залата беше цялостна във всеки мач. Следих множеството мачове и доста добре знам по какъв начин работят Найден и Людмил Найденов и Виктор Карагьозов и резултатите са на разположение. Отборът направи страховит сезон.
- За край, какво бихте поискали на себе си и на българския волейбол?
- Пожеланието за всички е единствено здраве, здраве и отново здраве. И шанс. За страдание, това е обвързвано с мен и моето семейство. Хората постоянно не си дават сметка за цялостния смисъл на тези думи, само че от това по-важно няма.
Прочетете още
През предишния сезон той сложи още един връх в Люксембург, откакто завоюва шампионата, Купата и Суперкупата с тима на ВК Мамер. Така за първи път в историята на страната тим от женското направление взима требъл. През тази година се навършват и 20 години от първия трофей, който Кривов печели като треньор. Той е един от дребното български волейболисти, които могат да се похвалят, че са били първенци в чужбина и като волейболист, и като треньор. Негов ученик е италианският национал и една от звездите на международния волейбол Камил Рихлицки, който е родом от Люксембург, само че мощните му игри накараха Италия да го му смени националността и сега той играе на Световното състезание за италианците.
За кариерата, живота в Люксембург Рангел Кривов приказва в изявление пред TrafficNews.
- Господин, Кривов по какъв начин стартира всичко с волейбола? Как избрахте този спорт пред другите?
- Навремето пробвах от всички спортове по малко, играх футбол, плувах и след това пристигна и волейболът. Исках да се занимавам със спорт и аплайвах в Спортното учебно заведение. Приеха ме и по футбол, и по волейбол, като имах и предложение и за други спортове. Избрах волейбола и по този начин си остана цялостен живот. Първият ми лагер беше с Живка Рангелова, майка на Дора Рангелова и баба на тенисиста Димитър Кузманов. Треньор през съвсем цялото ми време в Спортното учебно заведение беше Кирил Недев. Явно съм посочил някакви качества, тъй като още на 15-годишна възраст, след Олимпиадата в Москва, бях извикан в мъжкия тим на Локомотив.
- Кога пристигнаха и първите триумфи във волейбола?
- Да, триумфи имаше, тъй като по това време бях участник в на практика всички младежки и юношески гарнитури. През 1982 година бяхме на Европейско състезание за младежи и завършихме на четвърто място. След това, през 1984 година, още веднъж на Европейско за младежи, спечелихме второ място. През 1985 година участвахме на Световно състезание, където се класирахме пети. След това завърши моята кариера с националните тимове на България, бях задоволително реалист, че имаше момчета, по-добри от мен.
- Почти цялата Ви кариера в България е минала в Локомотив (Пловдив). Играли сте с огромни имена. Каква беше атмосферата тогава?
- Да, съвсем през цялата ми кариера съм в Локомотив. Играх с огромни волейболисти като Каспар Симеонов, а от по-възрастните – Златко Баев, Аврам Топузов, Сашо Шабанлийски. Имах достойнството да играя и с хора като Петьо Драгиев и Митко Божилов, които имаха медали от международно състезание. Аз бях човек, който се бореше и имаше упоритости. Опитвах се да взема най-хубавите неща от тях, да си „ открадна “ занаята, тъй като той повече се краде, в сравнение с някой да ти го даде.
- Бихте ли споделили някоя любопитна преживелица от този интервал?
- Един от първите ми мачове с тима беше във Варна. Влизам в игра и до мен е Златко Баев, който ме пита: „ Какво става? Ще се оправиш ли? “. Аз му отговорих: „ Естествено, защо влизам? “. Първата топка я ударих в мрежата. Той отново ме попита дали ще се оправя, а аз отново отговорих утвърдително. Втората топка отново сгреших и тогава треньорът направи забележка на него за отношението му. Това беше една от първите ми стъпки и ми е останала в главата.
- Тогава и конкуренцията е била доста жестока.
- Тогава имаше доста по-голям почит към по-възрастните играчи и не си позволявахме никакви смешки с тях. Знаеше се на всеки мястото и не можеш да си оставиш сака, където искаш. Сега при по-младите състезатели го няма този триумф.
- А кои бяха най-запомнящите се мачове?
- Най-запомнящият се мач беше един полуфинал с Локомотив за шампионата през 1991г. против Миньор (Бухово). Това е единствената година, когато те станаха първенци. Имахме огромни инциденти. Още по автомагистралата ни счупиха стъклата на рейса с камъни, плюеха ни, хвърляха какво ли не. Мачът се игра в пет гейма, бяхме сигурни, че ще се класираме, само че по една или друга причина не успяхме. Също по този начин, мачовете с ЦСКА с Любо Ганев и Борислав Кьосев тук, в Пловдив, бяха незабравими. Зала „ Строител “ беше толкоз цялостна и беше блокирана отвред с полиция два часа преди мачовете и нямаше никакъв късмет даже да се доближиш до входа. На мачовете в зала Лаута, когато играехме имаше хора, които се катереха по дърветата извън, с цел да могат да гледат.
- Кои бяха най-запомнящите се дуели с националния тим?
- Двете европейски шампионати за младежи ще ми останат вечно в съзнанието. Особено второто, където загубихме единствено от Съюз на съветските социалистически републики с 1:3 гейма и спечелихме сребърните медали. Отборът беше доста добър.
- Как се решихте да заминете за чужбина и за какво тъкмо Люксембург?
- Навремето множеството играчи искахме да играем в чужбина, тъй като се печелеха повече пари и имахме концепция какъв може да бъде животът там. Първо отпътувах за Франция, след това за Швейцария, след това отново за Франция. Беше тежко първоначално, тъй като първата година оставихме щерка ни тук и разбрахме, че никакви пари не могат да заместят това. Почти бяхме решили да останем в България, когато пристигна предложение от един френски управител за Люксембург. Той ни сподели, че има един проблем – би трябвало и да се работи, нямаше да е единствено волейболът. Казах, че няма проблем, и оттова стартира и треньорската ми кариера. Основната причина да останем беше щерка ни. В Люксембург има три публични езика – френски, немски и люксембургски. След първата година тя към този момент говореше и трите и преценихме да останем още малко. Постепенно започнахме да вършим кариери аз и брачната половинка ми в клубовете и по този начин останахме за непрекъснато. За страдание огромната ни щерка умря на 18 години имаше доста обещаваща кариера и една от най-големите европейски очаквания във волейбола. Имаше доста оферти и да смени националността си.
- Какви бяха вашите триумфи като състезател в Люксембург?
- Играх постоянно в евротурнирите, тъй като бях постоянно в тима първенец. Тогава успяхме да запишем победа против мощния турски гранд Халкбанк, с което доста се гордея. Доста години бях и играещ треньор.
- Какво е равнището на волейбола в Люксембург и по какъв начин е проведен спортът там?
- Чисто волейболно, равнището не може да се съпоставя с българското на равнище националния тим. Но има избрани клубове, които могат да играят в българското състезание без проблем. Като инфраструктура обаче, страната е номер едно в света по зали на глава от популацията. Всяко учебно заведение или квартал имат зала, огромна колкото зала „ Строител “. Спортът там е аматьорски. Хората работят по през целия ден и вечер вървят да упражняват. Лигата има четири дивизии с по осем тима всяка. Интересното е, че клубовете не заплащат наем за залите. Те се дават от общината, като единственото изискване е клубът да носи името на общината. Повечето играчи не взимат пари за това. Има много забавни неща, които могат да се употребяват и тук в България. В последните години равнището се подвигна и тъй като започнаха да идват някогашни професионални волейболисти. Когато дойдох в страната бях самичък българин, а преди мен имаше единствено още един. Имало е и моменти, когато сме стигали и до 20 българи волейбола. Диагоналът на Италия Камил Рихлицки имах достойнството да го упражнявам три години в Люксембург. Той играеше в националния тим и беше супер порядъчен. Радвам се, че разви до такова равнище и за мен е чест, че съм оказал помощ за неговото развиване.
- Как мина миналия сезон?
- Много съм горделив, че през миналия сезон с моя тим в женския профил един и същи клуб печели шампионата, Купата и Суперкупата. Това за първи път се случи при дамите, като беше към този момент правено при мъжете.
- Колко български волейболисти има в Люксембург?
- Скоро не съм се замислял по този въпрос. В страната беше някогашната разпределителка на Марица Цветелина Николова, Владимир Атапов - някогашен състезател на Локомотив. Навремето беше и Георги Каварджиев, който също беше в Локомотив. Доста постоянно се чува и българска тирада по залите, когато се засичаме.
- Вие имате доста триумфи като треньор в Люксембург. Разкажете повече за треньорската си кариера.
- За 30 години там съм сменил единствено два клуба. Аз съм човек, който не обича да сменя клубната си принадлежност. Успях да стана първенец и да печеля купата като играч. Като треньор, първата ми купа беше през 2005 година с тим от втора дивизия, който вкарахме в първа. Вече 15 години работя за волейболната федерация – първо с девойките, а от 10 години с момчетата и мъжете. Помощник-треньор съм на първия тим и старши треньор на юношите. Имаме много триумфи на равнище Люксембург. Отборите, с които преди се борехме наедно Андора, Сан Марино, Монако, в този момент просто ги побеждаваме безапелационно, което демонстрира развиване. Печелим непрекъснато игрите на дребните страни. Тази година в Сребърната лига спечелихме пет от шест мача и за един гейм не успяхме да се класираме за финала. Имаме клубни тимове, които в евротурнирите минават по един-два кръга. Много зависи и от жребия.
- Коя е най-голямата зала в Люксембург?
- Имам достойнството да работя в нея тъй като тя се води като народен волейболен състезателен център. През 2007г. в нея се игра и Европейско състезание по воейбол за дами.
- Следите ли българския волейбол?
- Постоянно. Гледам българска телевизия, имам всички спортни канали и проследявам всичко, обвързвано с волейбола. В непрекъснат контакт съм с другари, някогашни съотборници и с управлението на Марица (Пловдив), с които се видяхме в Люксембург. Гледал съм и някои мачове на Марица в евротурнирите. Често се слушам и с Димо Тонев, Иван Петков и Борис Халачев.
- Интересно е, че централата на Европейската федерация по волейбол (CEV) е основана в Люксембург.
- Имам персонални контакти с президента и изпълнителния шеф на CEV и с други хора от федерацията. Има и други българи, които също работят в CEV.
- Какво е Вашето мнение за триумфите на девическия народен тим и очакванията за мъжкия?
- Успехите на девойките (б.а. - европейски шампионки до 18 година и международни до 19 г.) могат да бъдат единствено нещо позитивно. Това е базата за бъдещето, дава самочувствие на девойките и треньорите, което е доста значимо. За мъжкия тим мощно се надявам на триумф. Гледах техни тренировки в Самоков – млади момчета, които упражняват доста добре. В днешния волейбол доста тимове са извънредно близко като равнище и всичко се взема решение от няколко топки. Един мач може да повлияе на цялото класиране.
- Вашата оценка за българския волейбол на този стадий?
- Аз съм надалеч да върша оценка, на който и да било. Трябва да се има поради къде и по какъв начин го развиваме. Много добър образец за България сега е Марица. Всеки има упоритости и предпочитание да сме по-добре. Смятам, че волейболът се развива добре. Естествено има неща отрицателни, които могат да се подобрят, само че и доста позитиви. Може би пътят е верен.
- През предишния сезон Локомотив Авиа доближи до сребърните тимове, въпреки и действително тимът да пристигна от Дупница. Вие успяхме ли да гледате мачовете на отбора и какво смятате за тяхното развиване?
- В началото беше малко необичайно, само че след това публиката ги припозна. Залата беше цялостна във всеки мач. Следих множеството мачове и доста добре знам по какъв начин работят Найден и Людмил Найденов и Виктор Карагьозов и резултатите са на разположение. Отборът направи страховит сезон.
- За край, какво бихте поискали на себе си и на българския волейбол?
- Пожеланието за всички е единствено здраве, здраве и отново здраве. И шанс. За страдание, това е обвързвано с мен и моето семейство. Хората постоянно не си дават сметка за цялостния смисъл на тези думи, само че от това по-важно няма.
Източник: trafficnews.bg
КОМЕНТАРИ