Ръкописът на Робърт М. Пърсиг Дзен и изкуството да се

Ръкописът на Робърт М. Пърсиг „ Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет “ се снабдява със 121 издателски отхвърли, преди да попадне в ръцете на читателите през 1974 година, трансформирайки се в един от най-култовите метафизичен романи на своето време. Успехът е непредвиден и величествен – през първите три месеца са продадени 50 000 копия, през идващите години книгата е преведена на 27 езика, а броят на продажбите надвишава пет милиона. За Робърт М. Пърсиг, квалифициран мъдрец, академични учител по реторика и британски, и деец от войната с Корея, този разказ е волно пътешестване към себе си. За прашните друми на живота, които каляват свободния ни дух и изкуството да ценим истините, които срещаме по пътя си, назаем от „ Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет “. 

(1928 ~ 2017)

♥ Понякога е малко по-добре да пътуваш, в сравнение с да пристигаш

Когато прекарваш отпуската си на мотоциклет, виждаш нещата по напълно друг метод. При колата си постоянно в затворено пространство и тъй като си привикнал с нея, не съзнаваш, че каквото виждаш през прозореца й, е просто спомагателна порция телевизия. Пътникът в нея е пасивен наблюдаващ и всичко се движи отегчаващо в рамката пред него.

При мотоциклета рамката липсва. Човек е в цялостен досег с всичко. Става част от гледката, към този момент не я следи, а чувството за наличие е удивително.

Пътища с малко придвижване са по-приятни. Пътищата без крайпътни заведения и реклами са по-добри, пътища, край които дъбрави и ливади, овощни градини и поляни съвсем могат да се пипнат с ръка, където децата ти махат с ръка, когато преминаваш край тях, където хората надзъртат от верандите си, с цел да видят кой е, където при прекъсване за упътвания и сведения отговорът демонстрира податливост да бъде по-дълъг, в сравнение с е нужно, където хората питат от кое място си и от какъв брой време пътуваш…

Тези пътища са в действителност разнообразни от основните. Целият темп на живот и хората, които живеят край тях, са разнообразни. Те не са тръгнали за на никое място. Не са прекомерно заети, с цел да бъдат деликатни. Прекрасно знаят, че нещата са преходни. Другите, отишлите в градовете преди години, както и изгубеното им потомство, са не запомнили изцяло тия неща. 

„ Какво ново? “ е забавен и разширяван безконечен въпрос, само че в случай че единствено той те занимава, ще стигнеш само до безконечен церемониал на тривиалното и стилното — кал на утрешния ден. Бих желал вместо това да се заема с въпроса: „ Кое е най-хубавото? “, въпрос, който прониква по-скоро в дълбочина, в сравнение с широчина, въпрос, чиито отговори като че имат свойството да отмият и отнесат тинята по течението. Има ери в човешката история, в които каналите на мисълта са били издълбани прекомерно надълбоко и никаква смяна не е била допустима, нищо ново не се случвало и „ най-хубавото “ е било въпрос на доктрина, само че ситуацията в този момент не е такова. Сега потокът на нашето публично схващане като че ли заличава личните си крайбрежия, изгубил е главното си направление и цел, наводнява низините, изолира височините и ги откъсва една от друга без всякаква друга цел, с изключение на да разхищава личния си вътрешен заряд. Известно удълбочаване на канала като че е желателно.

Всеки ден истината тропа на вратата ти, само че ти я отпъждаш с зов „ Върви си, диря истината! “. И тя си потегля.

Тишината на гората може да направи по-добър човек от всекиго.

Това, което ни пречи да забележим света ясно, не е неговата странност, а неговата обикновеност. Да си прекомерно добре осведомен с нещо също може да бъде заслепяващо.

Светът ще стане по-добър първо в нечие сърце, в нечия глава, в нечии ръце… И ще разцъфти като цвете – от вътрешната страна на открито.

Училищата те учат да подражаваш. Цялата система на оценяване се стреми да те защищити от автентичност.

Учебното заведение бе нещо, което евфемистично би могло да се назова „ лицей от преподавателски вид “. В лицей от преподавателски вид се преподава и преподава, и преподава и няма време за изследователска работа, няма време за размисъл, няма време за присъединяване във външни действия. Само преподавай и преподавай, и преподавай, до момента в който разсъдъкът ти затъпее и креативният ти заряд изчезне и се превърнеш в автомат, повтарящ едни и същи тъпи неща още веднъж и още веднъж пред непреставащи талази почтени студенти, които не могат да схванат за какво си толкоз тъп, губят почитание и популяризират това пренебрежение на открито измежду обществото. Причината да преподаваш и да преподаваш, и да преподаваш е, че това е доста остроумен метод да поддържаш икономично един лицей, като в това време създаваш подправеното усещане за същинско обучение.

Майсторът в никакъв случай не следва и едно-единствено наставление на инструкцията. Той взема решения в процеса на работата си.

Труден ли е животът? Не и когато имаш вярната настройка. Да имаш вярната настройка за него – ето това е сложното.

Искате ли да знаете по какъв начин да постигнете нещо напълно? Толкова е елементарно. Първо станете съвършени и по-късно направете каквото и да е.

Повечето бели идват от това, което старите радиотехници назоваха „ късо сред слушалките “, тоест главата не се употребява както би трябвало. 

Определението за това положение в психиатрията е кататонична шизофрения. В будисткия канон се назовава ненадейно прояснение. Не упорствам  на нито едно от тези избрания – използвам ги и двете според от събеседника.

Из: „ Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет “, Робърт М. Пърсиг, изд. „ Парадокс “, 1993
Снимка: Robert Pirsig, goodreads.com