Тежко и горко на такъв народ, който биде като стадо, който има търпение повече от волското ~ Захарий СТОЯНОВ
Ръкописът на „ Превратът “, написан от Захарий Стоянов отлежава повече от 100 години в Националната библиотека, преди да бъде оповестен за първи път през 1994 година („ Български публицист “). Споделяме част от неговото встъпление, думи, оставащи настоящи и през днешния ден.
Захарий Стоянов (Джендо Стоянов Джедев, 1850-1889)
Превратът (Предисловие)
Две думи встъпление или въведение – както щете го наречете. Превратът в Княжеството през 1881 година е ничтожно събитие, запечатано с срам, с измама и подкупност, върху които печати блещи 27 април и 1 юли.
Да, тая страница от новия български независим живот е едно пятно. В тоя прелом няма херои, там няма нищо славно, та по тази причина и историята на тоя прелом не била забавна, не трябвало да й се дава публичност, приказват и разсъждават някои от нашите симпатични и нови деятели. Съгласни. Съгласни сме с тие изводи, само че единствено поначало; а в действителност, т. е. като какъв урок би се дал на младото и бъдещо потомство от историята на тоя прелом, това е напълно различен въпрос. Ние поддържаме това мнение и начало в съдбините на народите, че стотина пъти повече тряба да бъдат разширени и разгласени ония каузи, които са запечатани с срам. Ние споделяме, т. е. нашето мнение е, че на пазара пред хората тряба да изнасяме освен положителните персони, министри, шефове, публични деятели, вестникари, депутати и прочие, само че и техните тъмни дейности е нужно да не криеме, и неприятните им дейности би трябвало да подлагаме на критика. Само в сходен случай има триумф, единствено по тоя метод ще се доближат един ден да бъдат отделени триците от брашното; единствено с това божествено оръжие – общественото неподкупено слово, най-святото и мощно оръжие на народите – ще настане оня благословен ден, когато ще бъдат свикани слабите и угнетените да завземат своето първобитно състояние, несъмнено от самата природа, да спечелват над своите тирани, да смъкнат тяхната лъжлива маска, която била сякаш божествена, да бъдат господари сами на себе си.
А в случай че тие ограничения са биле нужни посред другите нации, които се смятат ръководители на деветнадесетия век, които се гордеят, че са притисвали по няколко пъти вратовете на своите богоизбрани тирани, които са лели кръв не за кръст и религия, не за папски чехъл, не за черните очи на тая или оная герцогиня, само че за своята независимост и човешко право; в случай че това оръжие е съумяло да сформира публично мнение, което удря дамга всекиму съгласно неговите каузи, то ние имаме най-голяма потребност от ослепителните лучи на гласността, у нас изключително тряба да бъде отбележено с ясни и определителни думи качествата и стремленията на секи изтъкнат член на обществото, който се бърка в народообществените работи. А за какво това изключение за нас, мисля, че не е нужно да разправям обстойно и необятно, тъй като секи, мозъкът на който не е бил посещаван от кукувици, от калугерско здравомислие и византийско двуличие, ще да се усети. Достатъчно е да ви обадя, че ние сме още деца пеленачета. Ние мислиме и разсъждаваме, ние сме с понятията и концепциите, които са вълнували и занимавали народите по други земи преди доста стотини години. А да се връщаме и захващаме от А и Б, да тръгнеме из стъпка в стъпка на тие нации – това е идиотизъм, който би възмутил и самого година Петра Василича Оджаковаi, джентълмен на доста ордени и губернински секретар.
Най-напред у нас няма общо обществено мнение, не може да се направи разлика сред честността и подлостта, сред искреността и мезехорника, сред крадеца на националната пара и същинския родолюбец. Скърцай ти със зъби, разказвай с пяна на уста, че Петър или Павел са подли същества, че те са патриоти и почтени дейци единствено на думи, а душата им е черна, на сърцата им е отворена чифутска чаршия. Кой слуша? Достатъчно е да се яви Петър в селото ви, да почерпи няколко души, да седне до кмета, да стисне с меката си ръчичка вашата попукана панча, и сичко е свършено. У нас достолепието и честността на хората се мерят с подобен критерий, който бил на мода и в ползване в оная блажена ера, когато са се събирали да подреждат постите вселенските събори. Достатъчно е да бъде човек у нас, т. е. да има следните няколко житейски качества: първо, да му е добър гечинмекът, да си има лична къщица, въпреки и без балкон, да се облича обичайно, да си снема шапката на степени, т. е. на по-видните хора по-ниско, на междинните – нормално, на долнята ръка еснафи – да я похваща единствено с двата си пръста, а на най-долните – единствено да клепва с вежди; второ, да бъде въздържан, да приказва за партиите, че и едните, и другите са такива, а в действителност да целува краката и на двете, тъй като по тоя метод единствено неговата къща няма да остане без мебели, па и секи ще да каже за него: „ той е добър човек, в никакви партии не се меси “; трето, да вървиш сяка неделя на черкова, при сичко, че когато попът споделя „ со страхом божий “, то ти да смяташ на пръстите си какъв брой ще получиш идущия месец от дадените си с изгода пари, да благоговееш пред Русия и тогава, когато се мъчиш да подкупиш някой служител, с който правиш условия за доставянето ботуши на солдатите или самун, т. е. че в 100 оки брашно ще да си позволиш да тикнеш и 10 оки пясък. Но с тоя пясък щял си да проводиш десетина души на оня свят – сé едно. Титлата почетен жител не се доближава по този начин елементарно, без жертви и сълзи. Щом си в гладки връзки с някой висок служител, щом ти стига ръка да изстудиш ръката на тоя служител със стотина-двеста жълти, то негова благосклонност ще ти достави документи, в които ще се споделя, че ти си безкористен човек, че ти си горделивост за сяка държава; четвърто и последно, да приказваш, где седнеш и где паднеш, се огромни думи, т. е. да знаеш гъдела на невежествената навалица, която никой път не може да гледа ясно и несъмнено на нещата и която вечно вижда по-добре единствено ония предмети, които са най-далеч от нея, както това става с ония злощастници, в очите на които има мрежа. Например в случай че в страната, гдето живееш и гдето искаш да ловиш риба в мътната вода, се срещат беззакония на всяка стъпка, в случай че жандарите бият, в случай че страната се е обърнала на мушия единствено за няколко души крадци, то вие недейте обръща внимание на това. Говорете пред популацията, че така точно се тряба, че държавното управление си знае работата, че то се труди за „ Историческа задача “, за „ съединяване “, за „ заветни хрумвания “, че това го желае съветският император, и прочие С една тирада, вашите уста да бълват национализъм и се огромни думи, па не се бойте. Сяка врана ще зяпа подиря ви, въпреки да сте лишили на тая врана и последния залък. Ако вие извършите тие правила, то триумфът ви да станете народен представител, министър или шеф (в Източна Румелия) е обезпечен.
…Сичко това положително, ясно и понятно, само че що приказва тълпата при сичките викове на вестниците? Заплю ли тя в лицето новите тирани, откакто излязоха към този момент на бял свят делата им? Нападна ли луксозните покои на тие тирани, покои, съградени от пота на тая навалица? Поиска ли тя доклад за „ Историческата задача “? Не, и хиляди пъти не. В същото това време, когато се четяха отчетите от трибуната на Народното събрание, един от тие кепазета, Стоил Д. Попов, който подло и безчестно измисли нихилизма, в същото това време той събираше протест в Русчук и ръководеше публичното мнение. Е, апелирам ви се, най-сетне при такова кьопаво публично мнение може ли да се стои невъзмутимо? Възможно ли е тук изсъхнал обективизъм, без теория и наклонност, когато утре-вдругиден отново можем да забележим Начевича да събира към си шпионите? Но историята, тая студена просвета, щяла да си изкриви устата да каже ‘нам какво си, ‘нам що си? На дяволите! Нека за нея мислят академистите…
…Същото това, което се случи в Княжество България с преврата, след това три години стана и в Източна Румелия доста в по-малък размер. Там няколко гладници за власт, десетина души идеализатори да имат къща на три ката към Градската градина и да станат притежатели на чифлик с оризова ферма, ето какъв таватур скроиха. Понеже в И. Румелия немислимо беше да се води принципиална битка, то тяхна благосклонност се провозгласиха, че са еметен против тая султанска област, че за тях [е] черен секи паша генерал-губернатор, че тие дигат знамето на съединението с Княжество България. Митинги, демонстрации, бюра, централни и частни – бяха в реда си. Когато ораторите говореха, че тая султанска Румелия би трябвало да падне, слушателите си блъскаха по този начин сърдечно ръцете, щото от попотените им ръце отскачаха дребни капчици вода. Прекрасно. Но не щеш ли пада остарялото държавно управление дружно със своя генерал-губернатор – тамам време за съединяване. Как постъпиха в тоя случай ония, които кълняха Румелия, когато говореха огнени речи в митингите, които бяха срещу секи генерал-губернатор? Не питайте, че ме е позор да кажа. Тие си изпребиха краката кой по-напред да поздрави новия основен шеф и скоро-скоро завзеха основните постове, които пущаха на месец по 40-50 лири. Ами „ съединението “? Ами „ заветната концепция “ на народа? Тук му е в този момент джумбишът я! „ Съединението “ се потъпка по този начин грубо, щото, в случай че искаше някой да разсърди неговите оратори, то не трябаше да им загатва нищо друго. Доволно бе да им зададе черния въпрос: „ Ами съединението? “ Но тие последните господиновци, т. е. на излъжесъединистите, ние се не чудиме прекалено много, че по този начин калпазански постъпиха. Те хората желали власт, жадни биле за парички, които с цел да получат, трябало да излъгват, което и сполучиха. Тие са десетина-двадесят души. Но какво да кажем за ония голаци, за тие слепци, които си блъскаха ръцете на митингите, които викаха: „ Съществуванието на Източна Румелия е срам “? Първите получиха по 50, 40, 30 и 20 лири, впрочем стана „ съединението “. А какво получиха ураджиите и слепите? Ни един от тях не си дигна гласа най-малко за пакост да попита: „ Где остана съединението? Какво станаха неговите оратори? “ Ужасно! Пази боже от робска навалица, тежко и горко на подобен народ, който биде като стадо, който има самообладание повече от волското.
Но знаете ли какъв [е] плачът на тая навалица, с какво я нея залъгват, когато хитрите си изтъкат към този момент платното, когато ураджиите и митингаджиите останат на празна ясла? И това си има леснината. „ Абе, господине, ами какво стана с „ Историческата “ и със „ Съединението “ – пита някоя овца, която са бúли на протест. „ Мълчи, бай кмете или бай даскале, недейте подига тоя въпрос – дава отговор хитрият лъжовен родолюбец, който си е изтъкал към този момент платното, т. е. на комуто капват към този момент по 20-30 жълтички в месеца. – Европа не дава, бай кмете, не му е в този момент времето. Не сте ли чули какво е приказвал в камарата лорд Драндабулски и по какъв начин му е отговори от Берлин барон Хептенгевезен? Страшна работа, бай кмете! Султанът, и той не стои кротичък: на Бабаалието имало съвещание, което се продължавало цели три деня. Никой не знае какво се е говорило там, само че ние сме уверени, че за нас се е кроило нещо. От друга страна, ингилишката флота се е изгубила из морето и къде върви, какво мисли – отново никой не знае. Бисмарк, сърдит от тая политика на ингилизите, тропнал с крайници си и заповядал да подготвят 10 хиляди топа!... Немците запушили Дунава, Русия се заклела, че ще хване британската кралица, персийският шах изклал консулите в столичния си град и прочие, и прочие Екзархът секи ден провожда доста здраве и съветският дипломат телеграфира „ мирни “ и „ рационални “ да бъдеме. Секи да си гледа работата, за нас има кой да се потруди... “ „ Я гледай, я гледай! И сички тие топурдии сé за нас може да стават – възклицава продаденият за зелен хайвер кмет. – Ама Русия ще ни остави ли? Не! Тя гледа на българите като на писани яйца “ – свършва той, като че тяхна благосклонност, българите, да са предопределени от вселената да останат за семе на тоя свят.
А сичко казано е жива истина в отношение на нашето обществено мнение. У нас не са дипломати единствено министрите и други жанр държавници. У нас секи схваща от висшата политика, секи голак е Бисмарк. За човеческо достолепие, за национална горделивост, за лично самозапазване не питайте; тях ги няма посред ни. Но за политика, хем от висшата – синца знаеме и разбираме…
…Блажените водители на политическите партии, т. е. гладниците за министерски и управителен постове, прекомерно постоянно обичат да приказват от името на народа (защото сичките са национални партии), че той, народът, схванал към този момент где му са ползите, видял кой му пази правдините и не си дава към този момент конституцията. „ Бошлаф, чифутска шашарма! “ – отговаряме ние. Конституция, независимост на печата, независимост на събранията се схващат единствено от няколко единици, а за останалите, т. е. за народа, тия са Централна Африка още. Те ще бъдат разбрани единствено тогава, когато българи отново българи захванат да бесят, когато държавната глава, който е станал причина да се спре конституцията и да се обесят няколко души, изскочи от палатите си по бели гащи и по геджелик.
Из: „ Превратът “ (Предисловие), Захарий Стоянов
Източник:
Снимка: Захарий Стоянов (Джендо Стоянов Джедев, 1850-1889), Институт за литература – Българска академия на науките, dictionarylit-bg.eu




