Раждаме се в самота и цял живот бягаме от нея,

Раждаме се в самотност и цялостен живот бягаме от нея, а най-после разбираме, че е трябвало да бягаме, да, само че в противоположна посока – към себе си.

До този печален извод стига съветският психолог и психотерапевт Василий Проскура в своя публикация, в която – както самият се показва – преглежда самотата от „ много нереална “ позиция.

Описващ я като неизменим сателит на индивида – от раждането му до самия му край, той разсъждава за „ изгодите “ и „ вредите “ от нея, за обществения й и постепенен смисъл, а също и за психическото здраве – по кое време го губим, само че и по какъв начин да го намерим в подтекста на самотата.

Раждането на дете е може би щастливо събитие за родителите, само че дали е такова и за него самото? Още с появяването си на този свят то бива лишено от безусловната топлота, храна и лекост и би умряло от апетит и мраз, в случай че няма кой да се грижи за него.

Може ли при тези условия да бъде щастливо детето, което единствено допреди малко, до момента в който още е било в утробата на майка си, е чувствало непроменяемо наличие до себе си, ударите на сърцето й, топлината и силата й?

Сега новороденото е изгубило всичко това. То е изгонено от парадайса, то е голо и страда, то не усеща наличието на грижовния Бог.

Детето за първи път се сблъсква със студа, гравитацията и самотата и нежеланието му да одобри тези промени е изцяло естествено, тъй като цялото му създание е изпълнено с болежка, боязън, тревога и обезсърчение.

Ще одобри ли своето раждане? Ще одобри ли изгонването си от парадайса? Ще одобри ли изолацията и самотата си? 

И въпреки всичко, детето много бързо се научава да се оправя – и със студа, и с гравитацията. Но дали има същия триумф и в оправянето със самотата – та нали животът на детето зависи напълно от нечия грижа и поддръжка в продължение на години?

За него лишаването от тях би било еднакво на гибел. Точно поради това самотата е доста по-лоша от гибелта, тъй като за едно малко дете самотата е поход към гибелта – без непозната помощ то просто не е способно да се оправя с живота. Всичко, което може да направи, е да се опита да избяга от нея, влагайки в това цялата си сила.

И дребното дете бяга – към родителите си (най-близкият му обществен кръг), които му обезпечават тази топла сигурност като грижи, деликатност и поддръжка.

Детето още веднъж има вяра, че не е единствено на този свят – в края на краищата има си някой, на който не е апатичен, който схваща желанията му без думи и ги задоволява.

Раят още веднъж се връща, но… единствено досега, в който детето открие, че родителите имат и други стремежи, които са в несъгласие с неговите, освен това, те все по-често избират да извършват своите стремежи, оставяйки детето неудовлетворено и недоволно…

И още веднъж се сблъсква с раздялата – то губи това мъничко обединение със своите родители, което едвам неотдавна е съумяло да реализира с цената на толкоз тъга и отчаяние… И ето, още веднъж се усеща „ изхвърлено “, с излъгани упования..

Какво да предприеме в този момент? Към кого да побегне? Самотата е нетърпима и детето се пробва да избяга, насочвайки се към по-широк обществен кръг – баба, дядо, вуйна, чичо, други родственици, другари, приятелки, съученици…

Навсякъде то търси връзка, а в нея желае да открие подобие – в желанията, във вижданията за света, в полезностите, чувствата и прекарванията.

То желае да открие нещо, което да му обезпечи убеденост, че не е единствено, че има „ сродна душа ” до себе си. И постоянно, когато откри даже единствено капчица подобие и непосредственост в различен човек, то се радва откровено и се въодушевява.

Така то прекарва целия си живот – събира Себе си капчица по капчица в отражението на други хора.

Краят на юношеството е белязан от осъзнаването, че потокът от тези капчици става все по-малък с всеки минал ден досега, в който той съвсем пресъхне.

И това е моментът, в който юношата още веднъж е на прага на съвсем забравената самотност.

В обезверен опит да избяга от нея, той се втурва към все по-далечни хора, към все по-широк обществен кръг, към разнообразни взаимоотношения, паники и проблеми.

Но колкото повече старания и време човек влага в устрема си да избяга от самотата, толкоз повече се отдалечава от себе си.

От друга страна, „ бягството от себе си “ в допълнение задълбочава казуса с неприемането на себе си – като цяло или някои свои черти.

Така, в случай че търсенето на „ сродна душа ” е „ морковът ”, то неприемането на себе си е „ тоягата ”, която подтиква бягството на индивида от себе си.

В придвижването „ от себе си към хората “ човек може да изгуби години, десетилетия от живота си, и отново да не успее да избяга от самотата, само че надалеч не е единствено това.

Ако човек не осъзнае и не признае какъв брой безсмислени са били напъните му и изгубеното време, той се лишава от шанса да преразгледа задачите си, да концентрира вниманието си в действително постижимите, а не в илюзорните си стремежи.

Далеч по-трудно е обаче ситуацията на хората, които в устрема си да избегнат самотата, са съумели да осъществят фантазиите си за обществен триумф и известност.

За тези хора, които като че ли са постигнали това, за което са мечтали, разликата сред упованията (да избягат от самотата и да одобряват себе си) и действителността (в която самотата към момента тежи с цялостна мощ даже измежду тълпи от фенове, а приемането на себе си е претърпяло неуспех) доближава най-високия си връх.

Това непроменяемо основава доста високо равнище на „ вътрешен стрес “ – поради огромната разлика сред упованията и действителността.

Подобно напрежение прави живота нетърпим дотам, че доста от тези хора постоянно „ изгарят “ на самия връх на триумфа или славата си, пропадат, търсейки давност в опиати и даже в гибелта.

Примери за това могат да бъдат открити в обилие измежду в миналото известните и „ паметни “ персони. 

Хората, които не реализират стремежите си (тоест, по-голямата част), не престават съществуването си при умерено равнище на вътрешно напрежение, което съумяват да тушират с умерени дози давност. Алкохолът, хазартът, работохолизмът и фамилията са форми на бягство от самотата.