Kак са били наказвани лагеристите в `Белене`
Публикуваме фрагмент от книгата " Концлагерът " Белене " на Борислав Скочев. Заглавието е на редакцията.
В своята книга Скочев разказва стотици документи от архивите на Държавна сигурност, Политбюро, Министерския съвет и отдел " Затвори ". Използвани са още архивни документи на Централно разузнавателно управление на САЩ, съветски, холандски и английски източници, както и десетки записки на някогашни концлагеристи. В фрагмента по-долу създателят споделя по какъв метод са били наказвани лагеристите в концлагер " Белене ".
В Трудово-възпитателно общежитие " Белене " накaзанията се постановат със заповед на началника на концлагера. Тя се прочита пред строя на вечерната инспекция, а виновникът се " разобличава " от началниците на обекта. Но в практиката наказванията се постановат постоянно без заповеди, включително от оперативни служащи от Държавна сигурност.
За побоите, осъществени от полицаи и лагерни началници, описват всички лагерни мемоари. Бетър Байчев написа, че още с началото на робския труд в " Белене " полицаите стартират да си записват имената на тези, които малко по-дълго стоят изправени с мотиката и вечерта ги викат в постройката на милицията на към 200 м от лагера, нанасят им побой и ги държат цяла нощ в ров с вода до пояс.
Докладите на началника на лагера и вътрешните отчети на ръководството " Затвори и Трудово-възпитателно общежитие " отразяват част от тези случаи. Според отчета на Китов за октомври 1950 година духът на част от полицаите е паднал поради напредването на американските войски в Корея и един от младши сержантите споделил на другарите си: " Недейте ги бихте, тъй като не се знае какво ще стане ".
По заповед на началника на отдел " Затвори и Трудово-възпитателно общежитие " един подобен случай е проверяван на място от Никола Ялъмов - шеф на поделение при отдел XIII на Държавна сигурност, и Йордан Рошков, контрольор при отдел " Затвори и Трудово-възпитателно общежитие ". След бягството на двама лагеристи от II обект на 5 септември 1951 година десетина въдворени, съседи по нар на бегълците, по разпореждане на началника Китов били изпратени в дисциплинарно поделение. На 6 септември след вечерната инспекция полицаите извели осъдените един по един от дисциплинарната землянка и им нанесли побой, като ги биели с дървета, скачали върху тях и ги ритали с ботуши. Това траяло и идващите няколко вечери, като били бити и други лагеристи, които не били от осъдените. Един от битите лагеристи - Али Салиев, няколко дни по-късно умира от " пневмония ", само че в отчетите си проверяващите позволяват, че гибелта е настъпила в следствие от побоя. На различен лагерист била счупена ръката, а някогашният депутат от Български земеделски народен съюз Минчо Драндаревки бил със счупени ребра.
Въпреки смътния случай проверяващите не оферират предаване на съд на участниците в побоите, а вместо това са осъдени с " мъмрене " и " строго мъмрене ".
Побоите не престават и идващите години. В отчет от 30 октомври 1953 година началникът на ръководство " Затвори и Трудово-възпитателно общежитие " Късовски признава, че побои са извъшвани от оперативните служащи и допускани и поощрявани от управлението на " общежитието ".
Едно от неустановените санкции е изолирането на лагеристите и пандизчии върху понтон измежду реката. Атанас Москов написа, че по време на наводнението (очевидно това при започване на 1950 г.) един стоманен понтон служел за избавяне на лагеристите, а по-късно възпитателят Борис Митев изпращал на него тези, които подлагали на критика порядките, разпространявали " погрешни клюки ", не приели предлагането за " съдействие " или за които доносниците му съобщили, че са " рискови ". Без шинел и одеяло, навън при заледяващ мраз на понтона имало от време на време до десетина индивида. Със замръзнали лица и заскрежени облекла падали един по един. Някои прекарвали на понтона по няколко дни. На репликата на земеделеца Григор Данов към възпитателя, че тук умират хора, Митев дал отговор с разпореждане към постовия полицай който почине, да бъде хвърлен в купчината отпадък.
Друго наказване е оставянето на лагериста след вечената инспекция прав под лампата при постройката на милицията в продължение на няколко часа или цяла нощ. През лятото това наказване се съчетава с излагането на хапането на комарите. Наказаните са оставяни на плаца голи до кръста със завързани откъм гърба ръце в продължение на половин час или повече. Телата им се покриват с рояци комари, ужилванията са мъчителни, някои припадат.
Карцерът е най-тежкото наказване в лагера. По правилниците от 1951 и 1952 година то има оптимален период от 14 дни. Често в спомените лагеристите приказват за 28 дни карцер - т.е. двоен период. Има значително свидетелства за доста по-дълги периоди. Карцираните не се извеждат от килиите и не работят. Не им се разрешават завивки, а при вкарването в карцера надзирателите им вземат горните облекла. Въпреки че наказателна дажба не е регламентирана, в карцера тя е минимална дажба самун и разредена супа или единствено топла вода.
Костадин Събев, карциран през първата половина на август 1953 година, разказва карцера по този начин: " Карцерът, този който беше на първи обект, където бяхме, я имаше, я нямаше 2,5-3 метра. Беше вкопан в земята, от горната страна затрупан с греди, горени греди, с цел да не гният. И в профил намушкани греди също и това представляваше - една дупка в земята. И когато се вдигне равнището на река Дунав, става наводняване и всичко това се залива с вода. Когато спадне равнището на реката и водата се поодцеди, вътре отново остава мокро и кално. Никога не изсъхва, постоянно е кално ".
В своята книга Скочев разказва стотици документи от архивите на Държавна сигурност, Политбюро, Министерския съвет и отдел " Затвори ". Използвани са още архивни документи на Централно разузнавателно управление на САЩ, съветски, холандски и английски източници, както и десетки записки на някогашни концлагеристи. В фрагмента по-долу създателят споделя по какъв метод са били наказвани лагеристите в концлагер " Белене ".
В Трудово-възпитателно общежитие " Белене " накaзанията се постановат със заповед на началника на концлагера. Тя се прочита пред строя на вечерната инспекция, а виновникът се " разобличава " от началниците на обекта. Но в практиката наказванията се постановат постоянно без заповеди, включително от оперативни служащи от Държавна сигурност.
За побоите, осъществени от полицаи и лагерни началници, описват всички лагерни мемоари. Бетър Байчев написа, че още с началото на робския труд в " Белене " полицаите стартират да си записват имената на тези, които малко по-дълго стоят изправени с мотиката и вечерта ги викат в постройката на милицията на към 200 м от лагера, нанасят им побой и ги държат цяла нощ в ров с вода до пояс.
Докладите на началника на лагера и вътрешните отчети на ръководството " Затвори и Трудово-възпитателно общежитие " отразяват част от тези случаи. Според отчета на Китов за октомври 1950 година духът на част от полицаите е паднал поради напредването на американските войски в Корея и един от младши сержантите споделил на другарите си: " Недейте ги бихте, тъй като не се знае какво ще стане ".
По заповед на началника на отдел " Затвори и Трудово-възпитателно общежитие " един подобен случай е проверяван на място от Никола Ялъмов - шеф на поделение при отдел XIII на Държавна сигурност, и Йордан Рошков, контрольор при отдел " Затвори и Трудово-възпитателно общежитие ". След бягството на двама лагеристи от II обект на 5 септември 1951 година десетина въдворени, съседи по нар на бегълците, по разпореждане на началника Китов били изпратени в дисциплинарно поделение. На 6 септември след вечерната инспекция полицаите извели осъдените един по един от дисциплинарната землянка и им нанесли побой, като ги биели с дървета, скачали върху тях и ги ритали с ботуши. Това траяло и идващите няколко вечери, като били бити и други лагеристи, които не били от осъдените. Един от битите лагеристи - Али Салиев, няколко дни по-късно умира от " пневмония ", само че в отчетите си проверяващите позволяват, че гибелта е настъпила в следствие от побоя. На различен лагерист била счупена ръката, а някогашният депутат от Български земеделски народен съюз Минчо Драндаревки бил със счупени ребра.
Въпреки смътния случай проверяващите не оферират предаване на съд на участниците в побоите, а вместо това са осъдени с " мъмрене " и " строго мъмрене ".
Побоите не престават и идващите години. В отчет от 30 октомври 1953 година началникът на ръководство " Затвори и Трудово-възпитателно общежитие " Късовски признава, че побои са извъшвани от оперативните служащи и допускани и поощрявани от управлението на " общежитието ".
Едно от неустановените санкции е изолирането на лагеристите и пандизчии върху понтон измежду реката. Атанас Москов написа, че по време на наводнението (очевидно това при започване на 1950 г.) един стоманен понтон служел за избавяне на лагеристите, а по-късно възпитателят Борис Митев изпращал на него тези, които подлагали на критика порядките, разпространявали " погрешни клюки ", не приели предлагането за " съдействие " или за които доносниците му съобщили, че са " рискови ". Без шинел и одеяло, навън при заледяващ мраз на понтона имало от време на време до десетина индивида. Със замръзнали лица и заскрежени облекла падали един по един. Някои прекарвали на понтона по няколко дни. На репликата на земеделеца Григор Данов към възпитателя, че тук умират хора, Митев дал отговор с разпореждане към постовия полицай който почине, да бъде хвърлен в купчината отпадък.
Друго наказване е оставянето на лагериста след вечената инспекция прав под лампата при постройката на милицията в продължение на няколко часа или цяла нощ. През лятото това наказване се съчетава с излагането на хапането на комарите. Наказаните са оставяни на плаца голи до кръста със завързани откъм гърба ръце в продължение на половин час или повече. Телата им се покриват с рояци комари, ужилванията са мъчителни, някои припадат.
Карцерът е най-тежкото наказване в лагера. По правилниците от 1951 и 1952 година то има оптимален период от 14 дни. Често в спомените лагеристите приказват за 28 дни карцер - т.е. двоен период. Има значително свидетелства за доста по-дълги периоди. Карцираните не се извеждат от килиите и не работят. Не им се разрешават завивки, а при вкарването в карцера надзирателите им вземат горните облекла. Въпреки че наказателна дажба не е регламентирана, в карцера тя е минимална дажба самун и разредена супа или единствено топла вода.
Костадин Събев, карциран през първата половина на август 1953 година, разказва карцера по този начин: " Карцерът, този който беше на първи обект, където бяхме, я имаше, я нямаше 2,5-3 метра. Беше вкопан в земята, от горната страна затрупан с греди, горени греди, с цел да не гният. И в профил намушкани греди също и това представляваше - една дупка в земята. И когато се вдигне равнището на река Дунав, става наводняване и всичко това се залива с вода. Когато спадне равнището на реката и водата се поодцеди, вътре отново остава мокро и кално. Никога не изсъхва, постоянно е кално ".
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ