Доц. Георги Лозанов: Феноменът Хаджи Генчо явно е неотминаващ у нас
Публикуваме изявление с доцент Георги Лозанов, споделено в:
Мина съвсем месец от едно съвещание на медийната комисия в Народното събрание, само че отзвукът от него продължава поради предложение, подхвърлено в диалога от Антония Димитрова, народен представител от “Продължаваме промяната” – да има наказателна отговорност за публицистите, които популяризират подправена информация. Защо тази опасност още веднъж излиза на дневен ред, господин Лозанов?
- Това е феноменът “Хаджи Генчо”, чието въздействие очевидно е неотминаващо за политическата класа у нас – да изтеглим ушите на публицистите, преди да са ни счупили стомната. Който и да пристигна на власт, търси метод да ги разгласи за отговорни до доказване на противното и да ги заплаши с санкции. Благовидни претекстове би трябвало да скрият далечната цел на рестрикциите – да обезпечат медийно успокоение на следващите ръководещи. Без да си дават сметка, че медиите убиват властта с милувки, а не с рецензии. Критиките ѝ пречат да затъва в неприятни практики и в последна сметка да се провали с тропот.
В интерес на истината би трябвало да признаем, че Антония Димитрова бързо се усети и се отхвърли от подхвърлената концепция за наказателна отговорност за публицистите в интерес на административна отговорност за медиите, които не извършват уговорките си по Закона за наложително складиране на печатни и други творби. А това към този момент е напълно друго. Опира до идентифицирането на притежателите на медии, което значително от тях, изключително в онлайн среда, се пробват да избегнат, и фактически се нуждае от надалеч по-строги регламенти.
Направи ми усещане обаче, че ръководителят на комисията по просвета и медии Тошко Йорданов нямаше нищо срещу връщането на наказателната отговорност за публицисти, въпреки че работеше като подобен в тв 7/8 и би трябвало да познава и пази правата на тази специалност. А и цялата нова управническа гарнитура, която обвиняваше остарялата, че си е осигурявала медиен комфорт, с цел да има смяна, би трябвало да позволява и понася журналистическа рецензия. Даже, нека не прозвучи иронично, да ѝ се радва и насърчава.
- Сигурно помните по какъв начин при започване на демокрацията сходна наказателна отговорност към момента грозеше публицистите. В един миг тя отпадна и това се възприе като огромна победа за прохождащата ни народна власт. Ако в този момент тя още веднъж се върне в Наказателния кодекс, ще докара ли до по-голяма журналистическа отговорност, ще спре ли подправените вести?
- Не, несъмнено. Отговорността на публицистите е да съблюдават стандартите на специалността си, които стъпват върху етични, а не законови правила. Тоест въпрос е на независимост, а не на насила, в което и се състои разликата сред етиката и морала, от една страна, и закона, от друга. Ако законодателната власт въпреки всичко може да се намеси с нещо в публицистиката, с цел да увеличи равнището ѝ, то е да укрепи нормативно органите по саморегулация в медиите. Може и да спомага за основаването на журналистическа камара, сходна на лекарската, адвокатската или на тази на архитектите, която да изключва нарушителите на етиката в специалността и те да не могат да я упражняват, до момента в който не възстановят участието си.
Иначе, с цел да има наказания по закон на публицисти, те с изявленията си би трябвало да са направили закононарушение, планувано в Наказателния кодекс – опасност за живота и здравето на жителите, клюка, засегнатост и прочие
Всяка друга интервенция в медиите от която и да е от трите управляващи е посягане върху свободата на словото
Още повече че има и Закон за радиото и малкия екран, съгласно който се допуска, че самостоятелен регулатор следи бранша за нарушавания от друг порядък – на правата на аудиторията, на толерантността към другите, на лоялната конкуренция, на авторските и сродните права, на програмните задължения, на плурализма на съдържанието…
- Обществото ни като че ли е наясно, че битката с подправените вести е много комплицирана. Непрекъснато пораждат и платформи за инспекция на обстоятелствата и така нататък Как може да се оправим – и медиите, и обществото, с дезинформацията?
- Именно с множенето и одобряването на сходни платформи, възникването на които Европейската комисия подтиква, в това число и финансово. Засега ролята им към момента наподобява нереална и камерна, само че съм уверен, че в близко бъдеще те ще станат част от медийното ни ежедневие и ще доведат до авторитетни “рейтинги по достоверност”, с които аудиторията ще добие табиет да се преценява. А това от единствено себе си ще декласира продавачите на дезинформация и ще кара медиите да се пазят от подправените вести като от информативен СПИН. Аз работя в Българска телеграфна агенция, за която достоверността постоянно е била запазена марка, само че виждам, че тя се трансформира във все по-голям репутационен маркер за всеки, който желае и на следващия ден да е на медийния пазар.
За да могат да действат обаче платформите за факт-чекинг, би трябвало да се регистрира журналистическият стандарт за разделяне на обстоятелствата от мненията. Например “новината”, че Ноам Чомски поддържа Реджеп Ердоган, е подправена, тъй като няма подобен факт, противоположното е – подлага на критика го. Докато, да речем, мнението, че имунизациите не са надеждна отбрана от COVID-19 не е подправена вест точно тъй като е мнение. Аз съм негов уверен конкурент по доста аргументи – от научни до политически, само че не мисля, че би трябвало “по условие” да бъде изключено от обществения спор. Антиваксърите би трябвало да бъдат опровергавани и разобличавани, само че не забранявани, което единствено би нараснало въздействието им на “медиен апокриф” и би нарушило главен либерален принцип – всяко мнение, което не е авансово оповестено от закон за закононарушение, може да бъде изказано.
- В Народното събрание като че ли има консенсус за смяна на Закона за радиото и малкия екран. Впрочем в доста от предходните парламенти също имаше подобен консенсус, само че до смяна по този начин и не се стигна. Как би трябвало да се промени медийният закон?
- На първо място би трябвало да престане да бъде Закон за радиото и малкия екран и да разшири обсега си и върху аудиовизуалните услуги в интернет. Това прочее е европейска инструкция, само че към този момент съвсем няма процедура по нея. А с просто око се вижда, че тези услуги незабавно се нуждаят от регулация, изключително в отбрана на децата, и от враждебна тирада.
Необходима е и радикална промяна на публичните медии, която да ги трансформира в действителност в публични, а не хибрид сред държавни и частни, каквито са в този момент. И тук повече няма място за общи приказки, а би трябвало да се изследват и формулират ясно публичните потребности с днешна дата и медийното наличие съответно да дава отговор на тях, като регулаторът следи за това. Например има ли обществото нужда и очакване Българска национална телевизия да развива проверяващата публицистика и в случай че е по този начин, прави ли го – в кои излъчвания, по какви тематики и с какъв резултат. В един миг се бяхме докарали до такава степен, че занимателно предаване в частна медия като “Господари на ефира” да дава надалеч по-голяма територия на проверяваща публицистика, в сравнение с публичната телевизия. А към този момент и това предаване е изпратено на “заслужен отдих” в интернет
Трябва също обществото със свои представители да влезе в ефикасното ръководство на тези медии и да бъде генератор и коректив на наличието им. Трябва и да се преформулират условията за плурализъм, тъй че да не се свежда единствено до политически плурализъм, а той пък до гледните точки единствено на парламентарно показани партии. И тъй наречените
- Много от депутатите в медийната комисия се оповестиха за смяна на Съвета за електронни медии. Като “регулаторни простотии” бе избрана част от активността му от депутата Александър Симов. Тошко Йорданов, който е ръководител на тази комисия, предложи даже да бъде закрит. Какво би трябвало да се случи със Съвет за електронни медии?
- Пак ще го закриваме…
Щом Българска социалистическа партия влезе във властта, постоянно поражда този въпрос
Предполагам, че е израз и на някакъв отсрочен червен реваншизъм, тъй като регулаторът беше основан от сините в мандата на ОДС.
Не че няма съображение за рецензии към Съвет за електронни медии, само че показателно е от кого идват и с каква цел. В мисленето на нашите политици – всички, освен алените, е заложена систематична неточност, която не се поправя със промяната на поколенията им. Те си показват регулатора като петглав шеф на медиите,който им споделя какво да вършат, а себе си – като негов шеф. И по този начин по веригата ръководещите желаят да ръководят и медийния бранш, както всеки различен. Регулаторът обаче съгласно европейските наставления е основан таман с цел да прекъсне въздействието на властта върху медиите.
Тоест той има проблем не тъй като политиците не го харесват, а тъй като гледа да се хареса на едни или на други от тях. Навремето като ръководител на Съвет за електронни медии изпитах най-голямо задоволство от работата си, когато от парламентарната естрада ми крещяха: “Трябва да се постави завършек на ерата на Гого Папийонката в медийната регулация”.
Затова дано се върна към едно мое остаряло предложение, въпреки да знам, че то отново няма да бъде чуто. В регулатора дружно с парламентарната и президентската квота да се вкара и трета – гражданска, която да затрудни образуването на политическо болшинство в него. Ако пък и още нарасне напрежението сред ръководещите и президента, това от единствено себе си в допълнение ще деполитизира Съвет за електронни медии и ще го приближи към функционалността му, планувана в общностното европейско право.
Лошото е, че, за жалост, упоменатите във въпроса ви господа са представители на партии, станали част от ръководещата коалиция, с недоказана проевропейска ориентировка. И по тази причина може да им хрумне концепцията България да осъмне без медиен регулатор. Все едно, защото пътищата ни са разрушени, вместо да ги оправим, да стартираме да караме през полето.
- Най-забележимата работа на Съвет за електронни медии е изборът на генерални шефове на БНР и Българска национална телевизия. Как би трябвало да се прави, с цел да не бъдат упреквани определените, че са политически назначения? Кой да ги избира - Съвет за електронни медии, парламент, както беше преди 30-ина години, или по различен метод?
- Вярвам, че другите две партии в ръководещата коалиция няма да разрешат да върнем календара на медийната регулация с 30 години обратно. Това, което може да се направи, е да сменяем генералния шеф – нормално човек на властта, самичък преяждащ на поста си с власт, с изпълнителен шеф. Той да се избира от управителния съвет, който към този момент да бъде избиран от Съвет за електронни медии в пет позиции, за всяка от които да тече успореден конкурс: право, стопанска система и финанси, техника, продуцентство, публицистика.
- Как ви наподобяват медиите през днешния ден, промени ли се нещо в тях? И ще се промени ли?
- Медиите през днешния ден живеят в доста мъчно време сред времената, когато старите отзивчиви и бизнес модели все по-малко работят, а новите още не са навлезли задоволително. Всеки се избавя поединично, като е подготвен на взаимни отстъпки, с цел да оцелява. Корпоративните кръгове единствено това чакат, с цел да ловят риба в мътна вода и хващат едри риби, тъй като колкото по-големи са медиите, толкоз по-големи взаимни отстъпки са принудени да вършат.
- Ако извършите съпоставяне с времето, когато избуяха обществените мрежи и всеки надали не безусловно вярваше в тях, и през днешния ден, когато в тях виреят най-вече така наречен инфлуенсъри, по какъв начин тези мрежи въздействат сега върху обичайните медии, има ли разлика?
- В мътната вода обичайните медии се хванаха за обществените мрежи като удавник за сламка и започнаха да възпроизвеждат наличие и фигури от тях с вярата, че по този метод ще отговорят на нов ите отзивчиви моди. Така “по съседство” им дадоха статут на медии. А това е голямо подвеждане, обществените мрежи поддържат частно-публично другарство, чийто артикул е нещо приблизително сред диалог на маса и любителски стенвестник.
Той няма по какъв начин да понесе професионалната отговорност на една медия, свръхочакванията към него го провалят. И обществените мрежи, които доскоро бяха любимци на връзката в един свят без граници, през днешния ден, сходно на обичайните медии, са уплашени за бъдещето си. Европа и България като част от нея след заканата на Зукърбърг към този момент е на прага да остане без фейсбук. За Коледа може би ще би трябвало да се върнем към пощенските картички.
CV
Роден е на 26 април 1958 година в София. Завършва философия в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Работил е в сп. “Българско фото”, бил е зам. основен редактор на в. “Култура” и основен редактор на сп. “Егоист”
Преподава във Факултета по публицистика и всеобща връзка на СУ, гост-преподавател е в Нов български университет, НАТФИЗ “Кр. Сарафов”, Пловдивския университет “Паисий Хилендарски” и Националната художествена академия “Николай Павлович”
Бил е член на Националния съвет за радио и телевизия (НСРТ) от основаването му и има два мандата в Съвета за електронни медии, на който е бил и ръководител. Ръководи дирекция “Наука, просвета и образование” в БТА
Мина съвсем месец от едно съвещание на медийната комисия в Народното събрание, само че отзвукът от него продължава поради предложение, подхвърлено в диалога от Антония Димитрова, народен представител от “Продължаваме промяната” – да има наказателна отговорност за публицистите, които популяризират подправена информация. Защо тази опасност още веднъж излиза на дневен ред, господин Лозанов?
- Това е феноменът “Хаджи Генчо”, чието въздействие очевидно е неотминаващо за политическата класа у нас – да изтеглим ушите на публицистите, преди да са ни счупили стомната. Който и да пристигна на власт, търси метод да ги разгласи за отговорни до доказване на противното и да ги заплаши с санкции. Благовидни претекстове би трябвало да скрият далечната цел на рестрикциите – да обезпечат медийно успокоение на следващите ръководещи. Без да си дават сметка, че медиите убиват властта с милувки, а не с рецензии. Критиките ѝ пречат да затъва в неприятни практики и в последна сметка да се провали с тропот.
В интерес на истината би трябвало да признаем, че Антония Димитрова бързо се усети и се отхвърли от подхвърлената концепция за наказателна отговорност за публицистите в интерес на административна отговорност за медиите, които не извършват уговорките си по Закона за наложително складиране на печатни и други творби. А това към този момент е напълно друго. Опира до идентифицирането на притежателите на медии, което значително от тях, изключително в онлайн среда, се пробват да избегнат, и фактически се нуждае от надалеч по-строги регламенти.
Направи ми усещане обаче, че ръководителят на комисията по просвета и медии Тошко Йорданов нямаше нищо срещу връщането на наказателната отговорност за публицисти, въпреки че работеше като подобен в тв 7/8 и би трябвало да познава и пази правата на тази специалност. А и цялата нова управническа гарнитура, която обвиняваше остарялата, че си е осигурявала медиен комфорт, с цел да има смяна, би трябвало да позволява и понася журналистическа рецензия. Даже, нека не прозвучи иронично, да ѝ се радва и насърчава.
- Сигурно помните по какъв начин при започване на демокрацията сходна наказателна отговорност към момента грозеше публицистите. В един миг тя отпадна и това се възприе като огромна победа за прохождащата ни народна власт. Ако в този момент тя още веднъж се върне в Наказателния кодекс, ще докара ли до по-голяма журналистическа отговорност, ще спре ли подправените вести?
- Не, несъмнено. Отговорността на публицистите е да съблюдават стандартите на специалността си, които стъпват върху етични, а не законови правила. Тоест въпрос е на независимост, а не на насила, в което и се състои разликата сред етиката и морала, от една страна, и закона, от друга. Ако законодателната власт въпреки всичко може да се намеси с нещо в публицистиката, с цел да увеличи равнището ѝ, то е да укрепи нормативно органите по саморегулация в медиите. Може и да спомага за основаването на журналистическа камара, сходна на лекарската, адвокатската или на тази на архитектите, която да изключва нарушителите на етиката в специалността и те да не могат да я упражняват, до момента в който не възстановят участието си.
Иначе, с цел да има наказания по закон на публицисти, те с изявленията си би трябвало да са направили закононарушение, планувано в Наказателния кодекс – опасност за живота и здравето на жителите, клюка, засегнатост и прочие
Всяка друга интервенция в медиите от която и да е от трите управляващи е посягане върху свободата на словото
Още повече че има и Закон за радиото и малкия екран, съгласно който се допуска, че самостоятелен регулатор следи бранша за нарушавания от друг порядък – на правата на аудиторията, на толерантността към другите, на лоялната конкуренция, на авторските и сродните права, на програмните задължения, на плурализма на съдържанието…
- Обществото ни като че ли е наясно, че битката с подправените вести е много комплицирана. Непрекъснато пораждат и платформи за инспекция на обстоятелствата и така нататък Как може да се оправим – и медиите, и обществото, с дезинформацията?
- Именно с множенето и одобряването на сходни платформи, възникването на които Европейската комисия подтиква, в това число и финансово. Засега ролята им към момента наподобява нереална и камерна, само че съм уверен, че в близко бъдеще те ще станат част от медийното ни ежедневие и ще доведат до авторитетни “рейтинги по достоверност”, с които аудиторията ще добие табиет да се преценява. А това от единствено себе си ще декласира продавачите на дезинформация и ще кара медиите да се пазят от подправените вести като от информативен СПИН. Аз работя в Българска телеграфна агенция, за която достоверността постоянно е била запазена марка, само че виждам, че тя се трансформира във все по-голям репутационен маркер за всеки, който желае и на следващия ден да е на медийния пазар.
За да могат да действат обаче платформите за факт-чекинг, би трябвало да се регистрира журналистическият стандарт за разделяне на обстоятелствата от мненията. Например “новината”, че Ноам Чомски поддържа Реджеп Ердоган, е подправена, тъй като няма подобен факт, противоположното е – подлага на критика го. Докато, да речем, мнението, че имунизациите не са надеждна отбрана от COVID-19 не е подправена вест точно тъй като е мнение. Аз съм негов уверен конкурент по доста аргументи – от научни до политически, само че не мисля, че би трябвало “по условие” да бъде изключено от обществения спор. Антиваксърите би трябвало да бъдат опровергавани и разобличавани, само че не забранявани, което единствено би нараснало въздействието им на “медиен апокриф” и би нарушило главен либерален принцип – всяко мнение, което не е авансово оповестено от закон за закононарушение, може да бъде изказано.
- В Народното събрание като че ли има консенсус за смяна на Закона за радиото и малкия екран. Впрочем в доста от предходните парламенти също имаше подобен консенсус, само че до смяна по този начин и не се стигна. Как би трябвало да се промени медийният закон?
- На първо място би трябвало да престане да бъде Закон за радиото и малкия екран и да разшири обсега си и върху аудиовизуалните услуги в интернет. Това прочее е европейска инструкция, само че към този момент съвсем няма процедура по нея. А с просто око се вижда, че тези услуги незабавно се нуждаят от регулация, изключително в отбрана на децата, и от враждебна тирада.
Необходима е и радикална промяна на публичните медии, която да ги трансформира в действителност в публични, а не хибрид сред държавни и частни, каквито са в този момент. И тук повече няма място за общи приказки, а би трябвало да се изследват и формулират ясно публичните потребности с днешна дата и медийното наличие съответно да дава отговор на тях, като регулаторът следи за това. Например има ли обществото нужда и очакване Българска национална телевизия да развива проверяващата публицистика и в случай че е по този начин, прави ли го – в кои излъчвания, по какви тематики и с какъв резултат. В един миг се бяхме докарали до такава степен, че занимателно предаване в частна медия като “Господари на ефира” да дава надалеч по-голяма територия на проверяваща публицистика, в сравнение с публичната телевизия. А към този момент и това предаване е изпратено на “заслужен отдих” в интернет
Трябва също обществото със свои представители да влезе в ефикасното ръководство на тези медии и да бъде генератор и коректив на наличието им. Трябва и да се преформулират условията за плурализъм, тъй че да не се свежда единствено до политически плурализъм, а той пък до гледните точки единствено на парламентарно показани партии. И тъй наречените
- Много от депутатите в медийната комисия се оповестиха за смяна на Съвета за електронни медии. Като “регулаторни простотии” бе избрана част от активността му от депутата Александър Симов. Тошко Йорданов, който е ръководител на тази комисия, предложи даже да бъде закрит. Какво би трябвало да се случи със Съвет за електронни медии?
- Пак ще го закриваме…
Щом Българска социалистическа партия влезе във властта, постоянно поражда този въпрос
Предполагам, че е израз и на някакъв отсрочен червен реваншизъм, тъй като регулаторът беше основан от сините в мандата на ОДС.
Не че няма съображение за рецензии към Съвет за електронни медии, само че показателно е от кого идват и с каква цел. В мисленето на нашите политици – всички, освен алените, е заложена систематична неточност, която не се поправя със промяната на поколенията им. Те си показват регулатора като петглав шеф на медиите,който им споделя какво да вършат, а себе си – като негов шеф. И по този начин по веригата ръководещите желаят да ръководят и медийния бранш, както всеки различен. Регулаторът обаче съгласно европейските наставления е основан таман с цел да прекъсне въздействието на властта върху медиите.
Тоест той има проблем не тъй като политиците не го харесват, а тъй като гледа да се хареса на едни или на други от тях. Навремето като ръководител на Съвет за електронни медии изпитах най-голямо задоволство от работата си, когато от парламентарната естрада ми крещяха: “Трябва да се постави завършек на ерата на Гого Папийонката в медийната регулация”.
Затова дано се върна към едно мое остаряло предложение, въпреки да знам, че то отново няма да бъде чуто. В регулатора дружно с парламентарната и президентската квота да се вкара и трета – гражданска, която да затрудни образуването на политическо болшинство в него. Ако пък и още нарасне напрежението сред ръководещите и президента, това от единствено себе си в допълнение ще деполитизира Съвет за електронни медии и ще го приближи към функционалността му, планувана в общностното европейско право.
Лошото е, че, за жалост, упоменатите във въпроса ви господа са представители на партии, станали част от ръководещата коалиция, с недоказана проевропейска ориентировка. И по тази причина може да им хрумне концепцията България да осъмне без медиен регулатор. Все едно, защото пътищата ни са разрушени, вместо да ги оправим, да стартираме да караме през полето.
- Най-забележимата работа на Съвет за електронни медии е изборът на генерални шефове на БНР и Българска национална телевизия. Как би трябвало да се прави, с цел да не бъдат упреквани определените, че са политически назначения? Кой да ги избира - Съвет за електронни медии, парламент, както беше преди 30-ина години, или по различен метод?
- Вярвам, че другите две партии в ръководещата коалиция няма да разрешат да върнем календара на медийната регулация с 30 години обратно. Това, което може да се направи, е да сменяем генералния шеф – нормално човек на властта, самичък преяждащ на поста си с власт, с изпълнителен шеф. Той да се избира от управителния съвет, който към този момент да бъде избиран от Съвет за електронни медии в пет позиции, за всяка от които да тече успореден конкурс: право, стопанска система и финанси, техника, продуцентство, публицистика.
- Как ви наподобяват медиите през днешния ден, промени ли се нещо в тях? И ще се промени ли?
- Медиите през днешния ден живеят в доста мъчно време сред времената, когато старите отзивчиви и бизнес модели все по-малко работят, а новите още не са навлезли задоволително. Всеки се избавя поединично, като е подготвен на взаимни отстъпки, с цел да оцелява. Корпоративните кръгове единствено това чакат, с цел да ловят риба в мътна вода и хващат едри риби, тъй като колкото по-големи са медиите, толкоз по-големи взаимни отстъпки са принудени да вършат.
- Ако извършите съпоставяне с времето, когато избуяха обществените мрежи и всеки надали не безусловно вярваше в тях, и през днешния ден, когато в тях виреят най-вече така наречен инфлуенсъри, по какъв начин тези мрежи въздействат сега върху обичайните медии, има ли разлика?
- В мътната вода обичайните медии се хванаха за обществените мрежи като удавник за сламка и започнаха да възпроизвеждат наличие и фигури от тях с вярата, че по този метод ще отговорят на нов ите отзивчиви моди. Така “по съседство” им дадоха статут на медии. А това е голямо подвеждане, обществените мрежи поддържат частно-публично другарство, чийто артикул е нещо приблизително сред диалог на маса и любителски стенвестник.
Той няма по какъв начин да понесе професионалната отговорност на една медия, свръхочакванията към него го провалят. И обществените мрежи, които доскоро бяха любимци на връзката в един свят без граници, през днешния ден, сходно на обичайните медии, са уплашени за бъдещето си. Европа и България като част от нея след заканата на Зукърбърг към този момент е на прага да остане без фейсбук. За Коледа може би ще би трябвало да се върнем към пощенските картички.
CV
Роден е на 26 април 1958 година в София. Завършва философия в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Работил е в сп. “Българско фото”, бил е зам. основен редактор на в. “Култура” и основен редактор на сп. “Егоист”
Преподава във Факултета по публицистика и всеобща връзка на СУ, гост-преподавател е в Нов български университет, НАТФИЗ “Кр. Сарафов”, Пловдивския университет “Паисий Хилендарски” и Националната художествена академия “Николай Павлович”
Бил е член на Националния съвет за радио и телевизия (НСРТ) от основаването му и има два мандата в Съвета за електронни медии, на който е бил и ръководител. Ръководи дирекция “Наука, просвета и образование” в БТА
Източник: dunavmost.com
КОМЕНТАРИ