Експериментът „Розенхан“: как се влиза в лудницата
Психичните разстройства са измежду най-стигматизираните болести в света – хората с психологични разстройства постоянно се преглеждат като опасност за обществото и близките. В същото време тези, които намерено декларират битката си с заболяването, са дискриминирани на работното си място и в обществените среди. Причините за това заклеймяване са доста, само че една от тях са употребяваните в предишното способи за лекуване на психологичните болести: електрошок, лоботомия, кръвопускане и най-после невъзможността да се напусне психиатричната болница.
Проблемът за диагностицирането и лекуването на редица психологични разстройства притегля голямо внимание и става изключително настоящ през 1973 година с по този начин наречения опит на Розенхан. По това време осем експериментатори симулират полуда, с цел да ревизират какъв брой елементарно е да се попадне в психиатрична болница. И какъв брой е мъчно да се излезе от нея. Този опит провокира развълнуван спор за това по какъв начин да се диагностицират и лекуват психологичните болести.
Необичайният опит
През 1973 година, откакто изслушва лекция на Роналд Дейвид Лаинг, шотландският идеолог на антипсихиатрията (радикално опълчване на психиатрията), психологът Дейвид Розенхан взема решение да ревизира какъв брой строги са психиатричните диагнози в актуалните лечебни заведения. За да ревизира това, Розенхан замисля необикновен опит – взема решение да имитира признаците на психологични разстройства и по-късно да се опита да напусне лудницата, като се държи обикновено.
В опита вземат присъединяване осем доброволци, измежду които и самият Розенхан. Всички участници, като се изключи двама, са били по един или различен метод свързани с медицината и по тази причина са показали измислени имена и специалности, с цел да избегнат нарасналото внимание. Интересното е, че всички псевдопациенти оповестяват за едни и същи признаци: слухови халюцинации, при които се произнасят думите „ празен “, „ кух “ и „ гръм “ (думите загатват за екзистенциална рецесия и „ екзистенциална неуравновесеност “).
За огромна изненада на псевдопациентите всички те са били признати във всичките 12 лечебни заведения, към които са се обърнали, и то без особени усложнения. Във всички случаи, като се изключи един, диагнозата е била шизофрения (тежко психологично разстройство, което предизвиква неуравновесеност, асоциира се с неработоспособност и може да окаже отрицателно въздействие върху всички сфери на живота на пациента).
Само в една частна болница на псевдопациентите е сложена по-оптимистичната диагноза маниакално-депресивна неуравновесеност (MDP) – разстройство, при което се следят сериозни съмнения в жизнеността и настроението, вариращи от меланхолия до фикс идея (крайно приповдигнато настроение).
След като постъпят в лудницата, от псевдопациентите се чака да се държат обикновено и да създадат всичко допустимо да бъдат изписани. В резултат на това всички те са се трансформирали в „ образцови пациенти “ и са взели участие пълноценно в живота на болничното заведение – посещавали са лечението, общували са с другите пациенти и даже са приемали медикаментите, които по-късно са били изхвърляни. Когато ги попитали по какъв начин се усещат, доброволците съобщавали за цялостно изгубване на признаците.
Невероятно е, че личният състав на болничното заведение не е имал визия, че някой от изследваните лица симулира. Нормалното им държание се е възприемало като държание на пациенти с шизофрения. Така, в случай че да вземем за пример псевдопациентите са си водили мемоари за болничното заведение, в досието им се появявала забележката „ пациентът демонстрира податливост към писане “. Нещо повече, когато такова лице овреме се е нареждало на опашката в столовата, в медицинските му досиета се отбелязвало „ податливост към психотично и консуматорско държание “.
И да, всички детайлности от живота на изследваните лица, типични за това време, внезапно се трансформират в признаци на патологично държание. Един от псевдопациентите съобщил, че имал благополучен брак, макар че от време на време се карал със брачната половинка си и в редки случаи пляскал децата си. Обърнете внимание, че за 60-те години на ХХ в. това държание се е считало за задоволително, само че в медицинските картони на псевдопациента е записано следното:
„ Опитите му да управлява страстите си във връзка с брачната половинка и децата водят до прояви на яд и, в тази ситуация с децата, до принуждение “.
И кой в действителност е лудият?
Забавното е, че за разлика от медицинския личен състав, който нямал визия, че новодошлите са изцяло здрави, същинските пациенти бързо разпознавали „ измамниците “. Впоследствие участниците в опита описват за десетки случаи, в които лудите от отделението са се приближавали към тях и са ги упреквали, че са или публицисти, или професори, които се преструват на заболели, с цел да пишат публикации за болничното заведение.
Всичките осем доброволци оповестяват за нечовешко и постоянно грубо отношение на личния състав към пациентите. Освен това диалозите с личния състав са били лимитирани заради честото му неявяване. Когато здравните служащи въпреки всичко имали време да беседват, те постоянно били внезапни и пренебрежителни, а медицинските сестри постоянно употребявали както физическо, по този начин и психическо принуждение при неявяване на сътрудниците си.
Участниците в този опит оповестяват също, че през множеството време са се чувствали невидими, защото личният състав се е държал по този начин, като че ли въобще не са били там. Тези елементи се допълват от безпомощността, която доброволците изпитват и която се укрепва както от болничната подчиненост, по този начин и от настоящото по това време законодателство.
Въпреки всички доказателства, че експериментаторите са симулирали, най-краткият престой в лудницата е траял една седмица, а най-дългият – 52 дни. Средно участниците в опита прекарват съвсем три седмици в стените на психиатрична болница. И, несъмнено, при всички пациенти, диагностицирани с шизофрения, е открито, че след изписването са в „ ремисия “.
Нито един път по време на хоспитализацията не е имало подозрение по отношение на симулацията на псевдопациент. Също по този начин в болничните документи няма никакви индикации, че статутът на псевдопациента е бил недоверчив. Напротив, има основни доказателства, че откакто е бил етикетиран като шизофреник, псевдопациентът е останал с този етикет. Ако псевдопациентът е трябвало да бъде изписан, естествено е трябвало да бъде в „ ремисия “; само че той не е бил вменяем и по мнение на лечебното заведение в никакъв случай не е бил, написа по-късно Розенхан.
Американският психолог също по този начин стига до заключението, че „ явно не можем да вършим разлика сред естествените хора и психологично болните в психиатричните болници„. Въпреки това той е благосклонен и отбелязва, че най-малко част от казуса може да се отдаде на желанието да се прояви нерешителност и да се допусне евентуален лъжец единствено с един регистриран признак, в сравнение с да се допусне някой, който има сериозна потребност от лекуване, да остане без такова.
След това той изяснява, че друга болница го е помолила да изпрати артист, който по-късно да разпознават. След като му показал дългия си лист с признатите обвинени, доктор Розенхан го уведомил, че въобще не е изпращал никого, като по този метод удостоверил предходните си изводи.
Реакцията на обществото
Статията на Розенхан, оповестена в списание Science, провокира същинска сензация и срутва една специалност, която към този момент е преосмислила методите си за диагностика, защото броят на хората, които не се нуждаят от болнично лекуване, продължава да пораства. Тези промени бяха подсилени и от разкритието на английски психиатри, че американските лекари наляво и надясно диагностицират шизофрения, до момента в който в действителност става дума за други болести.
Когато третото издание на „ Ръководството за диагностика и статистика на психологичните разстройства„, обновено през 1980 година, дебатът към опита на Розенхан евентуално е подтикнал създателите да създадат по-строги описанията на признаците, употребявани за установяване на другите положения.
Въпреки това пробните способи на доктор Розенхан незабавно бяха сложени под въпрос, защото в най-хубавия случай бяха нетипични, а в най-лошия – ненаучни. Така да вземем за пример лекарят Фред Хънтър отбелязва в писмото си до списание Science, че в случай че пациентите са се държали „ обикновено “ по време на престоя си в болничното заведение, те са щели да разкрият лъжите си и да изискат изписване. Той също по този начин подлага на критика както методите, по този начин и резултатите от опита. Психиатърът Робърт Шпитцер също намира опита за псевдонаучен, както оповестява в своя научна публикация.
Възниква и въпросът дали сходен опит въобще има смисъл. Но макар многото разногласия и рецензии, работата на Розенхан разкрива някои съществени проблеми – методът, по който личният състав на психиатричните лечебни заведения се отнася към пациентите. Дори доктор Хънтър признава, че опитът на Розенхан е съдействал за нещо положително, като е разкрил тези ужаси. За страдание този проблем съществува и през днешния ден в съвсем всички страни по света.
