Прякорът Тройка спатия“ ни излезе още в студентските години. Бяхме

Прякорът „ Тройка спатия “ ни излезе още в студентските години. Бяхме като залепени, сътрудниците знаеха, че където е едната, там са и другите две. По-късно, несъмнено, животът ни раздуха в разнообразни направления и даде на всяка своя пътека – Дарина роди три деца, Мира се ожени и разведе три пъти, аз – от всичко по едно.

Годините се изнизваха незабелязано като мъниста от скъсана броеница и оставяха следите си по телата и душите ни. Неизменно оставаше единствено едно - всяка есен трите си подарявахме или открадвахме три дни за нас. Дали ще е спа, хижа в планината или вила на морето – единственото изискване беше да сме единствено трите. Мира беше по организацията, не че имаше какво толкоз да се провежда, само че тя обичаше да се акцентира и да е в центъра като междинното стръкче на спатията. Ако не била тя, нямало да се виждаме. Дарина всякога се появяваше талантлива с още няколко килца и всякога се кълнеше, че щом се приберем, стартира желязна диета. Вярвахме ѝ, въпреки че още не я бяхме виждали да яде желязо.
Тазгодишното ни бягство беше до едно градче, което непретенциозно се самотитулуваше “Спа столица на Балканите ”. Всяка от нас разполагаше с една вечер - да опише за миналата година, какво ѝ се е случило, какво я тормози, какво я радва, на какво се надява...

Споровете ни започнаха още с влизането в хотелската стая. Мира постоянно държеше да е на леглото до вратата, по-близо било до тоалетната. Дарина безогледно се разположи до прозореца, като че ли гледката е единствено за нея. Е, не е почтено - все аз ли ще се превивам на дивана?! Този път взех решение да се запъна. Не срещнах никакво схващане.

- Хайде, Кристи, стига мрънка! Губим време от спа процедурите - изкомандва Дари.

Мрънкала съм! Ще видят те като млъкна! Да млъкна, да млъкна - какъв брой да млъкна - минута, две... имахме толкоз за шерване.
Освежени и отпуснати след спа глезотиите, сядаме в ресторанта да вечеряме. Стимулирана от чаша вино, Мира стартира годишния си отчет:

- Ние като бяхме това лято в Родос...

Не я слушаме, само че понякога кимаме и се усмихваме, сякаш следим описа. А той всяка година е съвсем еднакъв. Като бяхме на Родос, в Дубай, в Тайланд, петзвездният хотел, изгледът към морето/океана, приятелят ѝ, който предугажда желанията ѝ и е правилен като немска овчарка и така нататък, и така нататък Сноб си е нашата Мира и обича да послъгва. Преразказва непознати преживелици като свои. Не е била нито в Дубай, нито в Тайланд, за Родос не знам. Преди години я засичахме и изобличавахме, а тя се разплакваше, само че към този момент се отказахме - остаряваме.

Трите развода вгорчиха живота ѝ и в този момент се опасява да не загуби и приятеля си, който съвсем устоя поради многочислените му несполучливи бизнес-начинания. Ако и той я остави, ще би трябвало да си вземе куче, самотата я плаши повече от всичко.

- Но вие не ме слушате! - внезапно възмутено установи тя. - Ужасни сте! А аз нямах самообладание да ви опиша...

- Ти разказвай, разказвай... - пробва се да я успокои Дари. - Ние те чуваме.

- Чувате, но не слушате! - продължава да се гневи Мира. - Поне острова запомнихте ли, а?!

Хванати на мястото на престъплението мълчим гузно.

- Родос? - сещам се началото на описа.

- Ей, налучка го, отлично!

Все още нацупена Мира търси утешение в чашата с вино. Тя е по-добър събеседник.

- Имам проблеми с дъщерята - счупва мълчанието Дарина. - Взима опиати.

Дарина имаше две момчета близнаци и момиче. Синовете ѝ бяха диви и необуздани малчугани - все някой беше със счупена ръка или разрушен нос. Като пораснаха, се увлякоха по рискови спортове - мотори, сноуборд и други юношески лудории, които нерядко финишираха в районното. Дарина тичаше по лечебни заведения и юристи и пълнееше от терзание. Мъжът ѝ плаваше с фериботи и беше по-често на вода в сравнение с суша. През това време дъщерята Анитка растеше безшумно и неусетно - свита и необщителна, лесна за подминаване. В сянката на буйните си братя тя беше полу-дете, полу-момиче, полу-усмихната, полу-тъжна. И внезапно от тихата вода избухна бомба!

- Какво мислиш да правиш? - запитвам след проточилата се пауза.

- Не знам, скоро разбрах. И Станимир отново е на корабоплаване...

- Ако тя не желае, не можеш да ѝ окажеш помощ - вмята Мира.

- Там е работата, че тя не желае. Така ѝ харесвало. Най-после животът ѝ станал пъстър и други нелепости от този жанр. Страх ме е, че в случай че я притисна, ще избяга и няма да я видя повече.

- Трябва да потърсиш експерти.

- Знам, Кристи. Ще го направя. Но първо желая да подредя нещата в главата си. Дала съм си тези дни, до момента в който сме дружно, да взема значими решения... Още не мога да проумея, че това се случва... извънредно е!

След това вечерята приключва от самосебе си в безмълвие. Прибираме се в стаята, доразопаковаме багажите и се настаняваме по леглата и дивана.

- Лека нощ! - пожелаваме си в хор. С годините сме постигнали забележителен синхрон.

Лека, лека, какъв брой да е лека. И аз трябваше да споделя нещо тези дни, само че не знам по какъв начин ще намеря сили да го изрека.
Дари захърка, уви неритмично. Опитвам се да се приспя със мемоари от младостта ни. Бяхме яки мадами (сега им споделят пичове - да кажеш за жена, че е пич, е огромен комплимент). Мира беше дългокрака, гъвкава като пантера и сексапилна. Много мъже я пожелаха и мнозина я имаха. Сега е единствено дългокрака. Дарина беше най-забавната - с изострен разум, бързи реакции и инфекциозен смях. От доста смях ли, от доста грижи ли - бръчки изплетоха мрежа по лицето ѝ. За себе си какво да кажа - огледалото ми го споделя всеки ден. Неусетно от млади девойки се превърнахме в зрели дами, а в този момент сме станали досадни лелки - не, не беше незабелязано, само че беше необратимо...

На сутринта сме решили да оставим мъчителната тематика за Анитка да отлежава и да се насладим оптимално на престоя и компанията си. След процедурите поемаме из горските глъбини на дълга разходка. Пътеката криволичи и ни придърпва все по-нагоре. Mинаваме около параклис, стопираме и палим по свещичка, всяка поверява на огънчето молитвите и очакванията си - да ги носи нагоре със светлинката си до който би трябвало.
Около обяд стигаме билото на следващия било. Там се кипри дървена бойна механа, примамваща с миризмата на вкусна скара. Разполагаме се на жестоко скована маса скътана на завет. Няма покривки, салфетки - има вятър и вълчи вкус.

И с цел да не остане хармонията ни с природата ненарушена, телефонът на Мира безсрамно звъни. Имаме негласна уговрка в нашите дни да не използваме телефони, с изключение на в краен случай. Колкото и да се пробва да дава отговор малко и едносрично, разбираме, че се обажда нейничкият непрокопсал предприемач и че става въпрос за пари. Мира има дребна компания за рекламни материали, само че преди няколко години наследи от родителите си стотици декари ниви в Добруджа и стандартът ѝ внезапно се подвигна. Изведнъж стана отново мечтана, даже третият ѝ някогашен мъж, който беше скучен и прихватлив като семка от домат, стартира да се навърта, само че тя го отсвири победоносно в търсене на нови случки... и налетя на Краси.

- Не му ли остави задоволително за бензин и джобни? - подпуквам я.

- Завиждаш ли?! Търси ме, тревожи се за мен, още ме желае!

- Търсена и мечтана беше преди четвърт век - включва се Дари. - Лежиш на остаряла популярност.

- А ти и такава нямаш - впряга се Мира и гласът ѝ трепва.

- Хей, ще закъснеем за следобедните процедури, давайте да тръгваме, по пътя ще се разправяме.

Обратният път минава неусетно в заяждане и разногласия на границата на кавга. Колко е детоксикиращо и разтоварващо да се поскараш със остарели приятелки, да си кажете това-онова, да припомните минали грехове и дребни изменничества. Такова е женското другарство - има и зъбки, и ноктенца, а най-важното е прикрито и невидимо. Но откакто всичко е изречено, значи е простено - олеква ни.

Дългото вървене и процедурите по-късно изцедиха силите ни. Тръшваме се по леглата с празни глави, твърдо решени на следващия ден да прекараме деня на шезлонгите. Дари още веднъж похърква, само че този път безшумно и ритмично, даже унасящо.

На идващия ден изплъняваме заканата си и разполагаме телеса към басейна. Утре по обяд ще си тръгваме. Отлагам за последния миг това, което имах да им кажа. Но казусът на Дарина не търпи отсрочване.

- Реши ли какво ще правиш с Анитка?

- Момчетата знаят ли? - додава Мира.

Дари схваща, че няма да се отърве.

- На момчетата в случай че им кажа, ще ѝ ударят един пердах и това ще е. По-лошо ще стане.

- Не си права. Те към този момент не са деца, огромни са. Освен това, младите се схващат по различен метод, живеят в различен свят, в който не ни позволяват - осъждам по сина ми. Понякога ми се коства, че сме в паралелни действителности. За едни и същи неща мислим по разнообразни пътеки. Така че, може би те ще видят всичко от различен ъгъл и ще знаят по какъв начин да оказват помощ.

За да не си опонирам, не преставам мислено. Убедена съм, че от време на време няма по-добри причини от здравия тупаник или най-малко няколко изтрезвителни шамара. Не че ги упражнявам - по мемоари приказвам. Но нали към този момент сме в 21-ви век - всичко естествено стана недопустимо и неоправдателно, всичко противоестествено - мощно насърчавано и целесъобразно.

Дари мълчи, очевидно мисли върху казаното.

- Може и да си права.

- Кажи им - включва се Мира. - Така или другояче ще схванат. Но това не изключва професионалната помощ. Не се бави.

- Така ще направя - с неочаквана увереност декларира Дари. - Ще работя по всички фронтове. Трябва да си я върна, преди да е отплувала във вътрешността.

Бързо се изнизаха три дни и нощи. Ето, че още веднъж стягаме багаж.

- Кристи, ти нищо не казваш. Все си такава умълчана. Да няма нещо? - усетила ме е Дари.

- Ето, споделям ви. Има нещо. Като се приберем, влизам в болница. Откриха ми бучка и докторите желаят незабавно да се махне.

Броя мислено времето им за реакция. Пет, шест...

- Защо чак в този момент ни казваш, нали всичко споделяме!?

- Защото не желаех от самото начало да ме гледате като болно другарче, да ме съжалявате, да съчувствате и да се споглеждате загрижени като в този момент. Исках всичко да е както постоянно - да се смеем на нелепости, да споделяме, да спорим, да се караме. Мен това ме разтоварва - гласът ми ме предава.

Докато се опомня, се озовавам в прегръдките им. Притискат ме към себе си, главите ни се събират. Буцата в мен се стопява. Не тази, дето ще я режат, а другата, по-голямата в гърлото, в сърцето и в цялото ми създание. Усещам физически по какъв начин ме прониква топлота и любов. И към този момент знам сигурно, че ще се оправя, че не е ужасно, а единствено следващо тестване, което скоро ще оставя зад тила си. И най-много знам, че някой ще ме мисли и ще ми праща добра сила. Имам сили, имам религия - подготвена съм!

Пътуваме по противоположния път с новата кола на Мира и мълчим на разнообразни тематики. Аз се усещам олекнала, откакто прекосих през чистилището на шерването. Всяка отнася нещо за себе си - с другари по-бързо узряват дълго търсени решения, тежкият товар се смалява, успяваш да се видиш в профил през погледа на другите - не всеки път е прелестно, само че пък можеш да се коригираш. Въобще, тройка спатия е мощна карта.

До идващото разпределяне! До следващата година!

Б. ред. - Христина Острикова е родена в София. Завършила е Българска лингвистика и Психология в СУ " Св. Климент Охридски ". Работила е като втори режисьор в СИФ " Бояна " (Киноцентъра), в държавна такса " София ", като публицист и преводач на свободна процедура. Има издадени сборници с разкази и новели: " Острикови разкази " (в съавторство с Иван Остриков), 1993 година, " Четириноги разкази " 1996 година, " Кучешки час " 2006, " Зима на Цикладите " 2013 година

Други разкази на Христина Острикова може да прочетете