Протестът е протест, а не парад. И насилието е част от него
Провокация или част от митинга бяха бойните подиуми, която маскирани младежи проведоха в нощта на 1 декември?
Опозицията се разграничи от тях още преди размириците да стартират. Полицията като че ли знаеше авансово какъв ще е сюжетът за " разгром " - и го позволи с бездействието си. Всичко това върна спомените за десетки цивилен митинги с значими дела, които са били компрометирани или смазвани след намесата на групи момчета с качулки и бомбички.
От палежа на Партийния дом до всяка нова огромна проява против властта, постоянно е имало подозрения за " хореография " сред агитки и службите за сигурност.
Но може ли да има спор на жители против нелегитимна власт, който да остане единствено на равнището на остроумните плакати и TikTok-клиповете?
В " Булевард България " продължаваме този спор с Боян Марков (18 г.), който дава по-различна позиция за повода, заради която митингът от 1 декември се разграничава от всички по-ранни многочислени, само че безрезултатни мирни прояви.
Боян Марков е възпитаник с ползи в обществените науки и правото.
Лауреат е на Олимпиадата по философия.
Председател е на Кръг „ Царевец “ — съдружие за развиване на младежката просвета.
Чакаше се. Чакаше се, и то доста, да се натрупа задоволително социална сила, с цел да избухне нов митинг. И той избухна.
Но има и няколко случки от митинга и реакции към тях, които озадачават.
Първото място заема насилието. Организаторите от ПП–ДБ призоваваха митингът да е кротичък, разграничиха се от размириците и най-после ги осъдиха. Но в това време насилието е точно главната причина броженията против властта да са толкоз впечатляващи.
Те демонстрират точка на шупване, която към този момент е премината, и че този път протестните дейности имат същински „ революционни “ качества.
Все отново централната концепция зад това хората да излязат на улицата е, че те във всеки миг могат да въстанат против нелегитимното ръководство. Такива неща освен са впечатляващи, в смисъла на това, че влияят мощно върху наблюдаващия, само че и естествени.
Ако разгледаме основополагащите съвременни теории за политическото, виждаме, че разграничението " приятел—враг " е естествено изискване за съществуването на политиката, а спорът е залегнал в устоите на действието на демокрацията (както твърди Шантал Муф).
Протестът от 1 декември сподели не че е необходим разговор, а че времето за разговор към този момент е минало, че властта към този момент е изгубила своята легитимност пред жителите и мирните благоприлични приказки са нещо освен налудничаво, само че и невероятно, поради психическите афекти на тълпите, поради гнева.
Той реши един главен проблем на митингите в България: те се използваха като групов обред, при който хората излизат и изразходват силата си, подбудена от гнева, че са безсилни.
Щом си безпомощен, само че искаш смяна, излез на митинг и си кажи, че си направил каквото си могъл. Резултатът постоянно беше идентичен, т.е. никакъв.
Доказвайки, че е способно да употребява принуждение, гражданското общество у нас даде поръчка, че не е бутиково, не е стерилно, не е правено в епруветка, а когато заплашва, то то има залог за заканите. А залогът е точно способността му да използва принуждение.
В трактовката на Макс Вебер страната е институция с монопол над законното принуждение. Следователно когато народът излезе на улицата и използва принуждение вместо властта, това деяние е симптом, че тя е делегитимирана. Тя няма към този момент символният запас да се оправдава и разпознава пред популацията.
Това значи, че колкото и професионални да ѝ бъдат PR акциите, те няма да реализират нищо. Можем да си го представим все едно легитимността е мъртвец, в чиито жили ръководещите се пробват да бият адреналин — трупът си е мъртвец, той е застинал, мъртъв, адреналинът няма да го съживи.
Има и различен аспект. Конспирациите, че използването на физическа мощ е интензивно мероприятие, проведено със средствата на ръководството, единствено наливат масло в огъня и вършат мъглата в публичното схващане по–гъста.
Хаосът не може да се осмисли, не може да се откри редът в събитията от довечера и протестната воля незабелязано умира, тъй като хората не знаят какво да вършат.
Гражданско общество не се поддържа с конспирации и незавършени фрази, не се поддържа в неразбираеми тези и типичното българско възприятие, че постоянно все някой те е прецакал.
Нито се поддържа с апели хората да са мирни в лицето на безобразието, както го разказват самите уредници.
Вечерта на 1 декември не сподели единствено, че поданството е живо.
Тя сподели, че политическото раждане на „ Gen Z “, което е процесът на „ Революция Z “, не включва в себе си единствено едната част от младежта, която се облича с ризи, а и другата, която има точния образ на младо потомство от Източна Европа със софтшел якета и маратонки.
Сблъсъците сред протестиращи и служители на реда не бяха породени от платени провокатори, а от сместа сред насъбрана в границите на десетилетие протестна сила, младежка мощ и остра реакция от Министерство на вътрешните работи, която първо беше наказана, а след това пък подкрепена от уредници като Иво Мирчев.
Въпросът на деня е, че политическите партии в този момент дадоха публичност на придвижване, коетотрудно се управлява и мъчно се възпира.
При такива условия ексцесиите са неизненадващ и даже предстоящ резултат, тъй като демонстрират, че митингът е митинг, а не церемониал и демонстрират, че още има смисъл в това ръководещите да се опасяват от същинския суверен на демокрацията — жителите, народа.
Затова опозицията не би трябвало да се стряска от плодовете на личния си труд, те са законни. Ако тя упорства, че народът към този момент е разсънен и че огромната част от него не желае това ръководство, то няма смисъл да се роптае, че медиите приравняват протестиращите с хулиганите.
Нещото, което е нужно в този момент, е деликатна политическа игра, в която опозицията не отхвърля символизма на насилието по време на митингите като симптом на национално неодобрение, а го употребява. Това е нещото, което оставя усещане.
Опозицията се разграничи от тях още преди размириците да стартират. Полицията като че ли знаеше авансово какъв ще е сюжетът за " разгром " - и го позволи с бездействието си. Всичко това върна спомените за десетки цивилен митинги с значими дела, които са били компрометирани или смазвани след намесата на групи момчета с качулки и бомбички.
От палежа на Партийния дом до всяка нова огромна проява против властта, постоянно е имало подозрения за " хореография " сред агитки и службите за сигурност.
Но може ли да има спор на жители против нелегитимна власт, който да остане единствено на равнището на остроумните плакати и TikTok-клиповете? В " Булевард България " продължаваме този спор с Боян Марков (18 г.), който дава по-различна позиция за повода, заради която митингът от 1 декември се разграничава от всички по-ранни многочислени, само че безрезултатни мирни прояви.
Боян Марков е възпитаник с ползи в обществените науки и правото.
Лауреат е на Олимпиадата по философия.
Председател е на Кръг „ Царевец “ — съдружие за развиване на младежката просвета.
Чакаше се. Чакаше се, и то доста, да се натрупа задоволително социална сила, с цел да избухне нов митинг. И той избухна.
Но има и няколко случки от митинга и реакции към тях, които озадачават.
Първото място заема насилието. Организаторите от ПП–ДБ призоваваха митингът да е кротичък, разграничиха се от размириците и най-после ги осъдиха. Но в това време насилието е точно главната причина броженията против властта да са толкоз впечатляващи.
Те демонстрират точка на шупване, която към този момент е премината, и че този път протестните дейности имат същински „ революционни “ качества.
Все отново централната концепция зад това хората да излязат на улицата е, че те във всеки миг могат да въстанат против нелегитимното ръководство. Такива неща освен са впечатляващи, в смисъла на това, че влияят мощно върху наблюдаващия, само че и естествени.
Ако разгледаме основополагащите съвременни теории за политическото, виждаме, че разграничението " приятел—враг " е естествено изискване за съществуването на политиката, а спорът е залегнал в устоите на действието на демокрацията (както твърди Шантал Муф).
Протестът от 1 декември сподели не че е необходим разговор, а че времето за разговор към този момент е минало, че властта към този момент е изгубила своята легитимност пред жителите и мирните благоприлични приказки са нещо освен налудничаво, само че и невероятно, поради психическите афекти на тълпите, поради гнева.
Той реши един главен проблем на митингите в България: те се използваха като групов обред, при който хората излизат и изразходват силата си, подбудена от гнева, че са безсилни.
Щом си безпомощен, само че искаш смяна, излез на митинг и си кажи, че си направил каквото си могъл. Резултатът постоянно беше идентичен, т.е. никакъв.
Доказвайки, че е способно да употребява принуждение, гражданското общество у нас даде поръчка, че не е бутиково, не е стерилно, не е правено в епруветка, а когато заплашва, то то има залог за заканите. А залогът е точно способността му да използва принуждение.
В трактовката на Макс Вебер страната е институция с монопол над законното принуждение. Следователно когато народът излезе на улицата и използва принуждение вместо властта, това деяние е симптом, че тя е делегитимирана. Тя няма към този момент символният запас да се оправдава и разпознава пред популацията.
Това значи, че колкото и професионални да ѝ бъдат PR акциите, те няма да реализират нищо. Можем да си го представим все едно легитимността е мъртвец, в чиито жили ръководещите се пробват да бият адреналин — трупът си е мъртвец, той е застинал, мъртъв, адреналинът няма да го съживи.
Има и различен аспект. Конспирациите, че използването на физическа мощ е интензивно мероприятие, проведено със средствата на ръководството, единствено наливат масло в огъня и вършат мъглата в публичното схващане по–гъста.
Хаосът не може да се осмисли, не може да се откри редът в събитията от довечера и протестната воля незабелязано умира, тъй като хората не знаят какво да вършат.
Гражданско общество не се поддържа с конспирации и незавършени фрази, не се поддържа в неразбираеми тези и типичното българско възприятие, че постоянно все някой те е прецакал.
Нито се поддържа с апели хората да са мирни в лицето на безобразието, както го разказват самите уредници.
Вечерта на 1 декември не сподели единствено, че поданството е живо.
Тя сподели, че политическото раждане на „ Gen Z “, което е процесът на „ Революция Z “, не включва в себе си единствено едната част от младежта, която се облича с ризи, а и другата, която има точния образ на младо потомство от Източна Европа със софтшел якета и маратонки.
Сблъсъците сред протестиращи и служители на реда не бяха породени от платени провокатори, а от сместа сред насъбрана в границите на десетилетие протестна сила, младежка мощ и остра реакция от Министерство на вътрешните работи, която първо беше наказана, а след това пък подкрепена от уредници като Иво Мирчев.
Въпросът на деня е, че политическите партии в този момент дадоха публичност на придвижване, коетотрудно се управлява и мъчно се възпира.
При такива условия ексцесиите са неизненадващ и даже предстоящ резултат, тъй като демонстрират, че митингът е митинг, а не церемониал и демонстрират, че още има смисъл в това ръководещите да се опасяват от същинския суверен на демокрацията — жителите, народа.
Затова опозицията не би трябвало да се стряска от плодовете на личния си труд, те са законни. Ако тя упорства, че народът към този момент е разсънен и че огромната част от него не желае това ръководство, то няма смисъл да се роптае, че медиите приравняват протестиращите с хулиганите.
Нещото, което е нужно в този момент, е деликатна политическа игра, в която опозицията не отхвърля символизма на насилието по време на митингите като симптом на национално неодобрение, а го употребява. Това е нещото, което оставя усещане.
Източник: boulevardbulgaria.bg
КОМЕНТАРИ