Противоречива дата ли е 10 януари 1997 година? На този

Противоречива дата ли е 10 януари 1997 година? На този въпрос следва да отговорят историците. Оттогава насам минаха 28 години и пристрастеностите на българите, които бяха участници и очевидци на тези събития са още горещи.
Какво се случи тогава и за какво то и през днешния ден може да загрее спомените до алено?

Есента на 1996 година и началото на 1997 година са кулминационната точка от едно трагично време. През 90-те години смяната, почнала на 10 ноември 1989 година, си пробива път и се постанова през гневно опълчване на две съществени политически сили – Българска социалистическа партия, правоприемник на комунистическата партия, и Съюз на демократичните сили – обединението от опозиционни партии, създадена  директно след смяната.

В България, за разлика от други източноевропейски страни, социалистическата партия, правоприемник на компартията, е мощна.
През 1994 година тя още веднъж печели парламентарните избори, а отпред на Българска социалистическа партия и на страната е младият Жан Виденов.

Към края на 1996 година обаче в Българска социалистическа партия стартират земетресения, като е поискана оставката на Виденов. На 21 декември тя става факт – и като министър председател, и като водач на социалистите, а партията като ръководител на Висшия съвет на Българска социалистическа партия поема Георги Първанов.

Кой обаче ще поеме страната?

На 28 декември 1996 година Народно събрание приема оставката на държавното управление „ Виденов “.  
Според Конституцията президентът би трябвало да връчи мандат за сформиране на ново държавно управление на първата политическа мощ, а това е Българска социалистическа партия. През януари обаче следва промяна на „ Дондуков “ 2 – президентът Желю Желев би трябвало да съобщи щафетата на определения за държавен глава с листата на Съюз на демократичните сили Петър Стоянов.

В същото време икономическото и финансовото състояние на България е пагубно.
Факт са към този момент банковите банкрути, където дружно с финансовата институция „ потъват “ и спестяванията на българите. Инфлацията е жестока, като курсът долар-лев гони 1 към 3000, а междинната заплата се пресмята на няма и 10 $. Но процесът има и друга страна – в мътното време се раждат кредитните милионери, „ определените “, които източват банките.

И в политически, и в обществен проект звездите се подреждат в интерес на българската съпротива. Още през декември тя внася в Народното събрание план за Декларация на националното избавление с ясни претенции: въвеждане на валутен борд; подписване на съглашение с МВФ и Световната банка за осъществяване на структурни реформи; разформироване на Народното събрание и осъществяване на предварителни парламентарни избори.

Отхвърлена няколко пъти от ПГ на левицата, декларацията е на вниманието на 37-ия парламент и на 10 януари – ден, в която опозицията провежда митинг пред Народното събрание.
Още едно събитие построява характера на този ден. На 8 януари парламентарната група на социалистите е номинирала за нов министър председател Николай Добрев, тогава вътрешен министър в оставка. Очевидно е, че в социалистическата партия господства настройката мандатът за държавно управление да бъде осъществен.

Призивите на Съюз на демократичните сили и на недоволните жители за отвод на Българска социалистическа партия от мандата и вдишване към предварителни избори стават все по-актуални и все по-настоятелни.

На 10 януари Народното събрание е блокиран от протестиращи.

Сред недоволните жители са и водачите на опозицията, които биват посрещани задушевно. За разлика от депутатите на Българска социалистическа партия, които няма по какъв начин без риск да изоставен постройката на Народно събрание. Това, прочее, прави депутатът от Българска социалистическа партия и някогашен вътрешен министър Любомир Начев (1954-2006). Години наред битува версията, че излизането на Начев от постройката на Народното събрание вбесява стачкуващите. То било провокацията, сигналният изстрел, след който напрежението ескалира до брутални подиуми.

Граждани чупят стъкла и витрини, нападат служители на реда, вътрешният министър Добрев едвам съумява да стигне до входа на Народно събрание, защитаван с щитове от чиновници на Министерство на вътрешните работи, а часове по-късно стартира и кулминационната точка – щурмът на Народното събрание.

Кадри от събитията доста ясно демонстрират, че водачите на опозицията, както и определеният за президент Петър Стоянов приканват жителите да се въздържат от принуждение.

Стефан Софиянски, тогава кмет на София, споделя: „ С отец Инокентий и с Красимир Петров – шефа на Столична дирекция на вътрешните работи, се бяхме хванали и успявахме леко да отблъскваме хората, които желаеха да влязат в Народно събрание. Те ни познаваха и имаха почит, само че в един миг избухна димка и Краси Петров сподели: „ Бягайте! “

Следват серия от събития, които още тогава разделят обществото. Част от протестиращите нахлуват в постройката, погромът на българския парламент е реалност. В коридорите се носи мирисът на сълзотворен газ. В тъмните часове полицията съумява да изтегля депутатите от Българска социалистическа партия, които са в стрес. „ Главите сред краката, чантите от горната страна “, дават инструкции чиновниците на Министерство на вътрешните работи на народните представители, които се качват в рейсовете.  

Отново в тъмните часове, към този момент на 11 януари, полицията потегля против стачкуващите. В поддръжка на столичните чиновници са извикани и подкрепления от страната. Широк периметър към Народното събрание е разчистен от жители, мнозина са потърпевшите. Сред тях е и депутатът от опозицията, някогашен министър председател и предстоящ парламентарен арбитър, Филип Димитров.

След среднощ Българска телеграфна агенция популяризира послание на президента (1991-1997) Желю Желев. В него се споделя следното: „ Бях пред Народното събрание, влизах също и в Народното събрание, пред Народното събрание има насъбрани доста младежи, които желаят предварителни избори и смяна. Аз предупреждавах в продължение на втора година, че по този начин, както отиват нещата, в България събитията могат да излязат отвън надзор. Това към този момент стана, това към този момент е реалност. Цялата виновност за това носи парламентарната група на Българска социалистическа партия и парламентарното ръководство у нас. Аз подкрепям митингите на жителите, които излизат по улиците на огромните градове, откакто са докарани до това свръхмизерно и унизително състояние, че би трябвало да стачкуват. С това те потвърждават, че са жители и хора с достолепие. Не утвърждавам насилието и рушенето, то не служи на демокрацията. Призовавам към ред и правда. При тази конюнктура аз на следващия ден няма да връча мандат за сформиране на ново държавно управление. Свиквам Консултативния съвет за национална сигурност. “

Протестите не престават през целия януари, като настояването за нови избори е водещо. На 4 февруари водачът на Българска социалистическа партия Георги Първанов и номинираният за министър председател Николай Добрев връщат на президента Петър Стоянов мандата за сформиране на държавно управление на Демократичната левица.

Георги Първанов, президент в два поредни мандата (2002-2012), по-късно дава следната политическа оценка: „ Разбира се, по това време имаше учредения за икономическо и обществено неодобрение на огромна част от обществото. Протестът имаше своите рационални корени и в това време беше употребен политически от опозицията на един избран стадий. За мен става дума за две трендове в българската политика, които са си давали конфликт през годините. Едната е конфронтационната, разрушителната наклонност, която е с най-ярка демонстрация на 10 януари. Другата е съзидателната, която пък има своята най-ярка демонстрация на 4 февруари с връщането на мандата от Николай Добрев, светла му памет, и моя благосклонност.

С това показахме, че властта не може да бъде самоцел, че властта би трябвало да се упражнява за хората и когато това не се случва, нищо по-естествено от това да отстъпиш обратно. “

В спомените си пък президентът (1997-2002) Стоянов написа във връзка 4 февруари: „ Това беше един от най-тежките моменти в живота ми. Хората бяха на улицата към месец, бяха изтощени и изнервени и даже озлобени от отхвърли на Българска социалистическа партия да слезе от властта. Това беше реакция освен против кабинета на Жан Виденов. Това беше реакция и против всичките тези 45 години на позорен комунизъм в България.
Беше нашата закъсняла Пражка пролет. Всеки ден ходех при хората и знаех, че единствено една искра е задоволителна, с цел да се стигне до непредвидими последствия. Представяш ли си, в случай че един подбудител кажеше пред студентите на Орлов мост, че полицията бие техни сътрудници в Пловдив или Дупница, какво можеше да стане? Или в случай че някой запалеше кола, или хвърлеше камък против витрина – бяхме на ръба на революция. Ако Българска социалистическа партия бе съставила ново държавно управление, тъкмо това можеше да се случи.

Много пъти съм си мислил дали някой не е желал тъкмо този сюжет. Страна, хвърлена в безпорядък и отдалечаваща се от НАТО и Европейски Съюз за десетилетия, а може би вечно, както в този момент това се случва с някои страни от някогашна Югославия.
Затова откровено се надявах в Българска социалистическа партия да проявят разсъдък и да се откажат от мандата, да не помнят концепциите си за съдружно държавно управление, просто да си отидат от властта. ”

Според описа на Стоянов в границите на Консултативния съвет Първанов и Добрев са се отказали от решението да се сформира второ държавно управление на Българска социалистическа партия.

На 12 февруари Стоянов издава декрет №100, с който назначава служебното държавно управление с министър председател Стефан Софиянски.
Първите му решение: въвеждане на валутния ръб и складиране на настояването на България да стане пълновръстен член на НАТО.

И през днешния ден обществено се стартират полярни мнения – едни помнят погрома над Народното събрание и поставят акцент върху насилието. Други са безапелационни, че на 10 януари е осъществена българската нежна/цветна гражданска война.
Че измежду протестиращите има и провокатори, наподобява вън от подозрение. Чии ползи обслужват те обаче към този момент остава въпрос с отворен край.

Безспорно е друго: след 10 януари 1997 година опозицията завоюва изрично парламентарните избори, а държавното управление на ОДС с министър председател Иван Костов ръководи цялостен мандат. Мандат, през който страната ни направи безапелационен завой към Запада, към Европейски Съюз и НАТО.