Вискозитетът на партийната храчка
Прощавайте, че в последно време толкоз постоянно пиша за Васил Терзиев, само че има тематики, които се постановат сами. Пък и не персонално той е в центъра на вниманието, а всичко това, което въплъщава и най-много хунвейбинския инстинкт да се марширува под строй и да се врещят цитати, от дълго време изгубили смисъла си. Когато си прегърнал дадена концепция, дадена идея, нищо не може да те спре или да те отклони от правата линия. В това отношение Христо Радевски и Слава Янакиева са безусловно идентични. Първият сподели за комунистическата партия: „ аз знам, аз имам вяра, че си права, / когато съгрешиш даже! “, а пък втората написа: „ Ще гласоподавам за претендента на демократите, в случай че ще дядо му да е Берия. Слава Богу няма ген на комунизма “. Кои тъкмо признава тя за демократи, тъй като, мисля, всяка партия, която е приела да се явява на избори и да взе участие във властта посредством институции, се състои от демократи? Все едно.
И вижте нататък: в случай че някой ден инцидентно – нещо, което е диалектически невероятно да се случи, само че въпреки всичко ей по този начин, инцидентно, – лирическият воин на Радевски промени на Партията, отклони се от правата линия (права линия е онази, която е успоредна на партийната, нали знаете?), тогава той моли Партията да не го заплюва, тъй като не би бил заслужен за нейните, партийните храчки. Ето за такава честност и безрезервност става въпрос.
И въпреки всичко Радевски и Янакиева не са напълно идентични, тъй като Радевски беше относително непретенциозен човек – преклонен по своему, разперен в колектива, за храчка неподобаващ даже, – до момента в който днешният демократичен интелектуалец, даже когато е въздух под налягане, се държи като свръхчовека на Ницше и желае да го славим като лидер, наставник и избавител на останалото, по-простовато спрямо него, човечество.
През последните дни, с изключение на всичко останало за претендента на положителните сили (ДС), лъсна и фактът, че Терзиев е племенник на другаря Петър Младенов – дългогодишния външен министър на Тодор Живков, члена на Политбюро на Централен комитет на Българска комунистическа партия, Генералния секретар на Българска комунистическа партия и наш първи либерален ръководител (президент) на Народната република. Какво още би трябвало да лъсне, с цел да се откажат да гласоподават за него всички, с изключение на само последователите на Българска социалистическа партия и нейните производни – за тях това е естествено и никой не може да им се сърди? Какво още? Очевидно, за някой, който би трябвало да си изкриви до дъно душата, се постанова да се измисли някакво опрощение, някаква залъгалка за обезверения вик на съвестта. И оправданието не закъснява. Влажният и пулсиращ мозък на изменчивия пиар към този момент го е измислил и пуснал в обращение.
Всъщност резултатът от влажната пулсация е една от главните опорки на Терзиевия пиар – произходът няма значение, „ няма ген на комунизма “, „ в случай че ще дядо му да е Берия “. Ама по какъв начин, апелирам ви се произходът да няма значение! Нима Пенчо Славейков би бил този Пенчо Славейков, в случай че татко му не беше Петко Славейков? Или пък дали щеше да е същият Богомил Райнов без Николай Райнов, от който със синовна топлина се отхвърли в „ Държавен вестник “, с цел да не накърни чистотата на социалистическия натурализъм? Хайде понякога да мислим и в някакви други форми, освен в опорки, с цел да не изпадаме в смешното състояние на „ Капитал “, когато се изрича за „ християнската полезност “ и персоналната виновност! Знам, че ви се заплаща (знам и от кого), само че от време на време човек би трябвало да мисли малко и за наслаждение.
От „ Капитал “ туриха опора на опорката: макар че произходът няма значение, Васил Терзиев бил „ по-скоро отдалечен братовчед, в сравнение с племенник на Петър Младенов “. Не разбрах какво значение има какви родственици са тъкмо двамата. По-важно е какво е произлязло от това роднинство за цялата фамилия на Васко, в това число и за него самия. И, да – явно даже и за „ Капитал “ произходът има значение.
Че произходът няма значение може да твърди единствено оня, който доста добре знае в кой ъгъл на тавана са цървулите на дядо му, обаче се прави, че е не запомнил.
Та, ще кажете: какво толкоз, че на Васил Терзиев освен родителите, освен бабите и дядовците, освен учинайките и калековците и цялата рода, ами и домашните любимци, и златните рибки в аквариума се оказват от Държавна сигурност! Какво толкоз, че е съселянин и родственик на Петър Младенов! Ами всичко. Има две аргументи да гледаме отдолу под вежди хора с сходен джинс.
Първата е сантиментално-историческа. Никога и на никое място по света не е било все едно кои са татко ти и дядо ти, най-малкото поради спомените. Ако татко ти и дядо ти са свързани с някакви тягостни публични мемоари, то и ти ще бъдеш свързван с тях, това ще е неминуем щрих в твоя портрет. Ако си неоцапан (какъвто младият бизнесмен от „ Телерик “ не е), ще носиш дамгата без персонална виновност, само че ще я носиш. Нима не носим всички последствията от прегрешението на Адам и Ева? Нима евреите не се самопроклеха, като споделиха: „ кръвта Му дано бъде върху нас и върху чедата ни “ (Мат. 27:25)? „ Капитал “ и това не знаят, като дрънкат нелепости за „ християнската полезност “ и за персоналната виновност.
Мърмориха за внучката на Мусолини – Ракеле, – нищо че се показа добре на изборите за градски съвет в Рим преди две години. Тя белким има освен това общо с Дучето, в сравнение с Терзиев с неговия дядо? Напротив, евентуално има доста по-малко, пък и след 1945 надали някой в Италия се е облагодетелствал от това, че е бил родственик на Мусолини. Докато, както виждаме, роднините на Централен комитет и до ден сегашен, меко казано, добруват.
Ракеле не се е облагодетелствала и въпреки всичко не съм чул да се е отрекла от дядо си. Или може би „ няма ген на комунизма “, само че на фашизма има? Пък и даже някой да се отхвърли от родителите си – сама по себе си извънредно помиярска постъпка (да ме прости Богомил Райнов), – едва ли някой ще му повярва, че той не ще продължи да бъде наследник на татко си и внук на дядо си, на хората, които са програмирали полезностите му. Това е сантиментално-историческия мотив. Има обаче и различен.
Другият мотив да не желаем децата на Държавна сигурност да заемат високи обществени позиции е този, че не можем да се отърсим от съмнението, че техните предшественици ще продължат да работят посредством тях, а това за нас е извънредно недопустимо. Както имаше ария: „ Комунистите Родината построяват, комсомолите след тях строят “, по този начин напълно реалистична ще бъде песента: „ Бащите взеха икономическата власт, в този момент идват синовете да вземат политическата “. Нормално.
Не е обикновено единствено това: хора, които с години ни проглушаваха ушите по какъв начин са най-автентичната десница, по какъв начин са най-чистите демократи и либерали (в положителния, десния, капиталистическия смисъл на думата), по какъв начин са духовният каймак на нацията, тъкмо те в този момент освен да гласоподават, само че и да пропагандират за висшите дейци от Държавна сигурност и техните деца. За тази Държавна сигурност, която беше инструментът за реализиране на всичко това, поради което излязохме на улиците и подкарахме така наречен преход. Преход, и ние към този момент не знаем към какво.
Със сигурност има доста хора в редовете на гласоподавателите на ППДБ, които се намират в тежка морална рецесия. Как се пробват да я заобиколят? Опитват се посредством нещо прекомерно тромаво и грубовато – синдромът на гласуването под строй. Този синдром съдържа в сърцевината си подправения мотив за преданост и неизменчивост. Лоялността е верността към партия или персона. Все едно какво приказват или накъде водят те своите почитатели. Много наподобява на футболната запалянковщина. Понякога стигат до такава степен, че да бъркат партийната (клубната) принадлежност с природата, доколкото природата е нещо, с което се раждаш и няма по какъв начин да промениш.
Аргументът на неизменчивостта следва от аргумента на лоялността. Според него всеки, който промени един път направения избор, е направил своего рода изменничество. Друг комунистически стихотворец (кой не помня, а няма и да търся) беше споделил, в случай че не се неистина по отношение на някакви следващи свежи повеи в курса на Партията: „ не съм ветропоказател, посоката си да меня “. Някои хора се ужасяват да се трансформират. Именно те най-яростно крещят: бъди какъвто си – пълен, тъп, некултурен, извратен… Следвай фантазиите си!
Веднъж избрали идеята на „ достоверната десница “, те, заради аргумента на лоялността, ще се разгласят срещу всичко, което подлага на някаква, даже и напълно отзивчива, рецензия генералната линия. А това, че тази линия към този момент няма нищо общо с онази, в която са се вричали, и даже върви в противоположна посока – това не стига до мозъците им. Поради аргумента на неизменчивостта пък ще намерят морално опрощение, че са доста по-чисти и стойностни от всички, които са променяли нещо у себе си, следвайки подтекста на историческия миг. Така за един потомък на „ някогашни хора “ може да се окаже напълно задоволително и възможно да гласоподава за един потомък на Държавна сигурност, на „ наши хора “. И пиар задачата е реализирана! Душата е изкривена до дъно, само че пък съвестта е релативно спокойна, въпреки и съвсем мъртва.
И ето: очистени в личните си очи, тези хора – съумели да убедят себе си, че в това да върнеш Държавна сигурност на власт няма нищо неприятно, – може и да доживеят тази чест, да се окажат почтени за храчката на Партията и няма да питат какъв брой гъста е тя и какъв брой постепенно ще се стича по лицето им. Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.
***
Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в Българска национална телевизия, БНР и „ Дарик “ до 1994, а по-късно се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до през днешния ден – най-вече в региона на медиите и политическото позициониране.
През последните години поддържа лични публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „ Безобразна лирика “ (пародия); „ Додекамерон “ (12 новели), романите „ Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск “ и „ Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха “; сборниците журналистика „ Дзен и изкуството да си обършеш гъза “, „ Картаген би трябвало да бъде опустошен “ и „ Тънкият гласец на здравия разсъдък “; систематичното управление „ Технология и философия на креативното писне “.
Бил е колумнист във вестниците „ Пари “ и „ Сега “, сп. „ Економист “ и уеб страниците „ Уеб кафе “ и „ Топ вести “, а понастоящем – във в. „ Труд “ и „ Нюз БГ “. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, притежател на огромните награди на Българската WEB асоциация и Фондация „ БГ Сайт ”. Член на Обществения съвет на Българска национална телевизия и на Творческия съвет към Дирекция „ Култура ” на Столична община.
И вижте нататък: в случай че някой ден инцидентно – нещо, което е диалектически невероятно да се случи, само че въпреки всичко ей по този начин, инцидентно, – лирическият воин на Радевски промени на Партията, отклони се от правата линия (права линия е онази, която е успоредна на партийната, нали знаете?), тогава той моли Партията да не го заплюва, тъй като не би бил заслужен за нейните, партийните храчки. Ето за такава честност и безрезервност става въпрос.
И въпреки всичко Радевски и Янакиева не са напълно идентични, тъй като Радевски беше относително непретенциозен човек – преклонен по своему, разперен в колектива, за храчка неподобаващ даже, – до момента в който днешният демократичен интелектуалец, даже когато е въздух под налягане, се държи като свръхчовека на Ницше и желае да го славим като лидер, наставник и избавител на останалото, по-простовато спрямо него, човечество.
През последните дни, с изключение на всичко останало за претендента на положителните сили (ДС), лъсна и фактът, че Терзиев е племенник на другаря Петър Младенов – дългогодишния външен министър на Тодор Живков, члена на Политбюро на Централен комитет на Българска комунистическа партия, Генералния секретар на Българска комунистическа партия и наш първи либерален ръководител (президент) на Народната република. Какво още би трябвало да лъсне, с цел да се откажат да гласоподават за него всички, с изключение на само последователите на Българска социалистическа партия и нейните производни – за тях това е естествено и никой не може да им се сърди? Какво още? Очевидно, за някой, който би трябвало да си изкриви до дъно душата, се постанова да се измисли някакво опрощение, някаква залъгалка за обезверения вик на съвестта. И оправданието не закъснява. Влажният и пулсиращ мозък на изменчивия пиар към този момент го е измислил и пуснал в обращение.
Всъщност резултатът от влажната пулсация е една от главните опорки на Терзиевия пиар – произходът няма значение, „ няма ген на комунизма “, „ в случай че ще дядо му да е Берия “. Ама по какъв начин, апелирам ви се произходът да няма значение! Нима Пенчо Славейков би бил този Пенчо Славейков, в случай че татко му не беше Петко Славейков? Или пък дали щеше да е същият Богомил Райнов без Николай Райнов, от който със синовна топлина се отхвърли в „ Държавен вестник “, с цел да не накърни чистотата на социалистическия натурализъм? Хайде понякога да мислим и в някакви други форми, освен в опорки, с цел да не изпадаме в смешното състояние на „ Капитал “, когато се изрича за „ християнската полезност “ и персоналната виновност! Знам, че ви се заплаща (знам и от кого), само че от време на време човек би трябвало да мисли малко и за наслаждение.
От „ Капитал “ туриха опора на опорката: макар че произходът няма значение, Васил Терзиев бил „ по-скоро отдалечен братовчед, в сравнение с племенник на Петър Младенов “. Не разбрах какво значение има какви родственици са тъкмо двамата. По-важно е какво е произлязло от това роднинство за цялата фамилия на Васко, в това число и за него самия. И, да – явно даже и за „ Капитал “ произходът има значение.
Че произходът няма значение може да твърди единствено оня, който доста добре знае в кой ъгъл на тавана са цървулите на дядо му, обаче се прави, че е не запомнил.
Та, ще кажете: какво толкоз, че на Васил Терзиев освен родителите, освен бабите и дядовците, освен учинайките и калековците и цялата рода, ами и домашните любимци, и златните рибки в аквариума се оказват от Държавна сигурност! Какво толкоз, че е съселянин и родственик на Петър Младенов! Ами всичко. Има две аргументи да гледаме отдолу под вежди хора с сходен джинс.
Първата е сантиментално-историческа. Никога и на никое място по света не е било все едно кои са татко ти и дядо ти, най-малкото поради спомените. Ако татко ти и дядо ти са свързани с някакви тягостни публични мемоари, то и ти ще бъдеш свързван с тях, това ще е неминуем щрих в твоя портрет. Ако си неоцапан (какъвто младият бизнесмен от „ Телерик “ не е), ще носиш дамгата без персонална виновност, само че ще я носиш. Нима не носим всички последствията от прегрешението на Адам и Ева? Нима евреите не се самопроклеха, като споделиха: „ кръвта Му дано бъде върху нас и върху чедата ни “ (Мат. 27:25)? „ Капитал “ и това не знаят, като дрънкат нелепости за „ християнската полезност “ и за персоналната виновност.
Мърмориха за внучката на Мусолини – Ракеле, – нищо че се показа добре на изборите за градски съвет в Рим преди две години. Тя белким има освен това общо с Дучето, в сравнение с Терзиев с неговия дядо? Напротив, евентуално има доста по-малко, пък и след 1945 надали някой в Италия се е облагодетелствал от това, че е бил родственик на Мусолини. Докато, както виждаме, роднините на Централен комитет и до ден сегашен, меко казано, добруват.
Ракеле не се е облагодетелствала и въпреки всичко не съм чул да се е отрекла от дядо си. Или може би „ няма ген на комунизма “, само че на фашизма има? Пък и даже някой да се отхвърли от родителите си – сама по себе си извънредно помиярска постъпка (да ме прости Богомил Райнов), – едва ли някой ще му повярва, че той не ще продължи да бъде наследник на татко си и внук на дядо си, на хората, които са програмирали полезностите му. Това е сантиментално-историческия мотив. Има обаче и различен.
Другият мотив да не желаем децата на Държавна сигурност да заемат високи обществени позиции е този, че не можем да се отърсим от съмнението, че техните предшественици ще продължат да работят посредством тях, а това за нас е извънредно недопустимо. Както имаше ария: „ Комунистите Родината построяват, комсомолите след тях строят “, по този начин напълно реалистична ще бъде песента: „ Бащите взеха икономическата власт, в този момент идват синовете да вземат политическата “. Нормално.
Не е обикновено единствено това: хора, които с години ни проглушаваха ушите по какъв начин са най-автентичната десница, по какъв начин са най-чистите демократи и либерали (в положителния, десния, капиталистическия смисъл на думата), по какъв начин са духовният каймак на нацията, тъкмо те в този момент освен да гласоподават, само че и да пропагандират за висшите дейци от Държавна сигурност и техните деца. За тази Държавна сигурност, която беше инструментът за реализиране на всичко това, поради което излязохме на улиците и подкарахме така наречен преход. Преход, и ние към този момент не знаем към какво.
Със сигурност има доста хора в редовете на гласоподавателите на ППДБ, които се намират в тежка морална рецесия. Как се пробват да я заобиколят? Опитват се посредством нещо прекомерно тромаво и грубовато – синдромът на гласуването под строй. Този синдром съдържа в сърцевината си подправения мотив за преданост и неизменчивост. Лоялността е верността към партия или персона. Все едно какво приказват или накъде водят те своите почитатели. Много наподобява на футболната запалянковщина. Понякога стигат до такава степен, че да бъркат партийната (клубната) принадлежност с природата, доколкото природата е нещо, с което се раждаш и няма по какъв начин да промениш.
Аргументът на неизменчивостта следва от аргумента на лоялността. Според него всеки, който промени един път направения избор, е направил своего рода изменничество. Друг комунистически стихотворец (кой не помня, а няма и да търся) беше споделил, в случай че не се неистина по отношение на някакви следващи свежи повеи в курса на Партията: „ не съм ветропоказател, посоката си да меня “. Някои хора се ужасяват да се трансформират. Именно те най-яростно крещят: бъди какъвто си – пълен, тъп, некултурен, извратен… Следвай фантазиите си!
Веднъж избрали идеята на „ достоверната десница “, те, заради аргумента на лоялността, ще се разгласят срещу всичко, което подлага на някаква, даже и напълно отзивчива, рецензия генералната линия. А това, че тази линия към този момент няма нищо общо с онази, в която са се вричали, и даже върви в противоположна посока – това не стига до мозъците им. Поради аргумента на неизменчивостта пък ще намерят морално опрощение, че са доста по-чисти и стойностни от всички, които са променяли нещо у себе си, следвайки подтекста на историческия миг. Така за един потомък на „ някогашни хора “ може да се окаже напълно задоволително и възможно да гласоподава за един потомък на Държавна сигурност, на „ наши хора “. И пиар задачата е реализирана! Душата е изкривена до дъно, само че пък съвестта е релативно спокойна, въпреки и съвсем мъртва.
И ето: очистени в личните си очи, тези хора – съумели да убедят себе си, че в това да върнеш Държавна сигурност на власт няма нищо неприятно, – може и да доживеят тази чест, да се окажат почтени за храчката на Партията и няма да питат какъв брой гъста е тя и какъв брой постепенно ще се стича по лицето им. Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.
***
Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в Българска национална телевизия, БНР и „ Дарик “ до 1994, а по-късно се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до през днешния ден – най-вече в региона на медиите и политическото позициониране.
През последните години поддържа лични публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „ Безобразна лирика “ (пародия); „ Додекамерон “ (12 новели), романите „ Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск “ и „ Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха “; сборниците журналистика „ Дзен и изкуството да си обършеш гъза “, „ Картаген би трябвало да бъде опустошен “ и „ Тънкият гласец на здравия разсъдък “; систематичното управление „ Технология и философия на креативното писне “.
Бил е колумнист във вестниците „ Пари “ и „ Сега “, сп. „ Економист “ и уеб страниците „ Уеб кафе “ и „ Топ вести “, а понастоящем – във в. „ Труд “ и „ Нюз БГ “. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, притежател на огромните награди на Българската WEB асоциация и Фондация „ БГ Сайт ”. Член на Обществения съвет на Българска национална телевизия и на Творческия съвет към Дирекция „ Култура ” на Столична община.
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ