Никола Белишки: Да изживеем достойно свободата, за която...
„ Пролет като парадайс, всичко живо, въодушевено и невъодушевено се размърдало, а нивите на българина обрасли в плевел, ръката, която ги е плевяла и чистила, в този момент виеше туплест фишек. “, споделя Захари, летописецът на оня обезпокоен април от 1876 година.
В онази пролет на лето 1876-то, шест череши, тук в Панагюрище, не цъфнали. Отрязал ги майсторът Стоил Финджеков, с цел да ги трансформира в топове. И отправил към Господ необикновена, само че свята молитва: „ О, Боже, благослови нас и нашето едва оръжие. И топа да бъде заплашителен, и ужасно да бъде въстанието “.
И измежду цъфналата пролет в бяло, под зеленото знаме на Княгинята, в кървава клетва обрекли се, юнаци с пушки кремъклийки и черешови топове, въстанаха против Империята. Заради Вярата. Заради земята бащина. Заради достолепието си на индивиди и на българи.
Не потъпкаха нито вярата, нито достолепието си, нито клетвата си. Славно свършиха панагюрци - никой от тях не „ поставил “ оръжие. Дори и когато краят бил явен, те гордо защитавали градеца ни, след това всяка махала, след това всяка къща... Биели се лъвски жадните за независимост против жадните за плячка.
А Войводата Бенковски споделил на Топчията: „ Не пердах се, Топчи, твоят топ трещя от баира против султана. Неговият кънтеж ще се чуе из цяла Европа и той ще донесе нам независимост. “
И Господ чул молитвата на Топчията – ужасно било въстанието, по този начин както ужасно било петвековното иго.
И потекла Луда Яна кървава. Като житни класове посечени, падали деца, дами и старци. Оплискал се в алено вековният калдъръм. Пурпурно светели пожарите, превръщащи домове в пепелища. В зеления балкански градец измежду цъфналата в бяло пролет…
И по волята на Бог и посредством жертвите на най-достойните и на почтените, от праха на мъртвите, възкресихме страната си.
Днес ще коленичим. Ще помълчим минута в памет и молитва, в благодарност към тях – чадата на България. Към юнаците, които желали да живеят, само че починали за нея, за земята българска. Към майките, които копаели с пръсти гробове и кладенци и ги пълнели със сълзи. Към младенците, почтените – тичали босоноги по нея, неживели, нивга не ненавиждали, още не любили.
Минута безмълвие. Минута време, в което ще се опитаме да ги потърсим в безвремието, с цел да можем, с цел да се докоснем до тяхната Сила. До тяхната Вяра. До техния Дух. До смисъла на това, което правеха, до саможертвата, която направиха, с цел да ни има нас през днешния ден и да се назоваваме българи. Минута на равносметка. Минута на размисъл.
Но стига ли ни една минута?
Достатъчна ли е през днешния ден, с цел да се запитаме, 142 години по-късно, когато имаме повече опит, имаме ли повече мъдрост? Днес, когато толкоз се вълнуваме от пошли политически зрелища, а сме безразлични към страданието на близък. Днес, когато имаме толкоз доста информация и толкоз малко познание. Днес, когато има толкава доста вярващи и толкоз малко Вяра. Ослепели от завист и нецензурност, оглушели от ненавист, от лешоядните викове на всекидневието... Чуваме ли тях - апостолите, тях мъчениците за религия и за независимост? Тези, които потвърдиха на целия свят, че нашият народ е мощен в своето Единение и хладнокръвен тогава, когато се уповава на своята Вяра. Помним ли още тези послания от Април 1876-та година, извезани на знамето на Княгинята, записани в Кървавото писмо, кънтели на Оборище?
Достатъчна ли е тази минута през днешния ден, да се замислим: Имаме ли религия? Имаме ли единство? Имаме ли народен блян? Защото, в случай че ги нямаме, онази независимост от знамето, скоро ще е гибел.
Достатъчна ли тази минута, с цел да си напомним: Че тази независимост, за която те умряха, през днешния ден ние би трябвало да изживеем почтено. Да я осъществим с дребни човешки добрини, с религия, обич, и нематериалност. Да я градим с каузи и с мисъл за България. Защото Отечеството това не е единствено прахът на мъртвите. Отечеството е и през днешния ден в единство да вършим жертви в името на другите и в името на бъдещето на България.
За да ни има, с цел да сме, цялостен един популярен народ, во век и веков!
Да живее Панагюрище! Бог да пази България!
В онази пролет на лето 1876-то, шест череши, тук в Панагюрище, не цъфнали. Отрязал ги майсторът Стоил Финджеков, с цел да ги трансформира в топове. И отправил към Господ необикновена, само че свята молитва: „ О, Боже, благослови нас и нашето едва оръжие. И топа да бъде заплашителен, и ужасно да бъде въстанието “.
И измежду цъфналата пролет в бяло, под зеленото знаме на Княгинята, в кървава клетва обрекли се, юнаци с пушки кремъклийки и черешови топове, въстанаха против Империята. Заради Вярата. Заради земята бащина. Заради достолепието си на индивиди и на българи.
Не потъпкаха нито вярата, нито достолепието си, нито клетвата си. Славно свършиха панагюрци - никой от тях не „ поставил “ оръжие. Дори и когато краят бил явен, те гордо защитавали градеца ни, след това всяка махала, след това всяка къща... Биели се лъвски жадните за независимост против жадните за плячка.
А Войводата Бенковски споделил на Топчията: „ Не пердах се, Топчи, твоят топ трещя от баира против султана. Неговият кънтеж ще се чуе из цяла Европа и той ще донесе нам независимост. “
И Господ чул молитвата на Топчията – ужасно било въстанието, по този начин както ужасно било петвековното иго.
И потекла Луда Яна кървава. Като житни класове посечени, падали деца, дами и старци. Оплискал се в алено вековният калдъръм. Пурпурно светели пожарите, превръщащи домове в пепелища. В зеления балкански градец измежду цъфналата в бяло пролет…
И по волята на Бог и посредством жертвите на най-достойните и на почтените, от праха на мъртвите, възкресихме страната си.
Днес ще коленичим. Ще помълчим минута в памет и молитва, в благодарност към тях – чадата на България. Към юнаците, които желали да живеят, само че починали за нея, за земята българска. Към майките, които копаели с пръсти гробове и кладенци и ги пълнели със сълзи. Към младенците, почтените – тичали босоноги по нея, неживели, нивга не ненавиждали, още не любили.
Минута безмълвие. Минута време, в което ще се опитаме да ги потърсим в безвремието, с цел да можем, с цел да се докоснем до тяхната Сила. До тяхната Вяра. До техния Дух. До смисъла на това, което правеха, до саможертвата, която направиха, с цел да ни има нас през днешния ден и да се назоваваме българи. Минута на равносметка. Минута на размисъл.
Но стига ли ни една минута?
Достатъчна ли е през днешния ден, с цел да се запитаме, 142 години по-късно, когато имаме повече опит, имаме ли повече мъдрост? Днес, когато толкоз се вълнуваме от пошли политически зрелища, а сме безразлични към страданието на близък. Днес, когато имаме толкоз доста информация и толкоз малко познание. Днес, когато има толкава доста вярващи и толкоз малко Вяра. Ослепели от завист и нецензурност, оглушели от ненавист, от лешоядните викове на всекидневието... Чуваме ли тях - апостолите, тях мъчениците за религия и за независимост? Тези, които потвърдиха на целия свят, че нашият народ е мощен в своето Единение и хладнокръвен тогава, когато се уповава на своята Вяра. Помним ли още тези послания от Април 1876-та година, извезани на знамето на Княгинята, записани в Кървавото писмо, кънтели на Оборище?
Достатъчна ли е тази минута през днешния ден, да се замислим: Имаме ли религия? Имаме ли единство? Имаме ли народен блян? Защото, в случай че ги нямаме, онази независимост от знамето, скоро ще е гибел.
Достатъчна ли тази минута, с цел да си напомним: Че тази независимост, за която те умряха, през днешния ден ние би трябвало да изживеем почтено. Да я осъществим с дребни човешки добрини, с религия, обич, и нематериалност. Да я градим с каузи и с мисъл за България. Защото Отечеството това не е единствено прахът на мъртвите. Отечеството е и през днешния ден в единство да вършим жертви в името на другите и в името на бъдещето на България.
За да ни има, с цел да сме, цялостен един популярен народ, во век и веков!
Да живее Панагюрище! Бог да пази България!
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ