Програмната статия на Гео Милев И свет во тме светится“,

Програмната публикация на Гео Милев „ И свет во тме светится “, озаглавена с притчов откъс от Евангелието на Йоан и оповестена в 1-ви брой на сп. „ Пламък “, 1924 година

„ И свет во тме светится… “

Кулата от слонова кост, в която живеят поетите, рухва раздробена в жалки уломки. Въпреки гръмоотводите на фантазията и сантименталната заблуда. Защото гръмотевиците бяха страшни и безбройни. Прорева и самото небе: има ли глухи, които не са чули тоя плач и тропот на погрома? Кулата от слонова кост; леговище на поезията и укритие на поетите, лежи срутена в жалки уломки. Изпод праха на фантазията, отдолу под уломките на фантазията излиза поетът, пробуден от своите розови сънища и лазурни мечти – изумен, учуден, прогледнал, – и вижда пред себе си разкървавения лик на Народа, своя Народ.

Над родната страна мина вихър, какъвто не помним нито ний, нито бащите ни. Та потрепераха и най-дълбоките глъбини на Балкана, и най-глухите долове на нашите планини. Братска кръв пръсна по треви и храсталаци, мозък от разрушени черепи полепна по зидове. Писъци на мъже и ридания на майки удариха в небесния купол. Зимните ниви почерняха от траурни чембери. Хиляди.

Ужасът, който настръхна над цялата страна, има своите аргументи и своите виновници. Огромният смут. Огромен, необикновен и удивителен. И нито един от виновниците не е още полудял?

Огромен, необикновен и удивителен. И поетът мълчи? Мълчи и недоумява? Или даже – остава ням и незаинтересуван пред нещастието, която претърпя народът?

Днес не е време на розови сънища и лазурни мечти. Времето е грубо – и праща поезията в заточение.

Днес има единствено Народ и Човек. Човекът пред лицето на Народа. Човекът измежду Народа.

Поетът добива своето същинско предопределение: да бъде на първо място и единствено – Човек. Човек измежду Народа.

Ний не можем да останем глухи фенове пред националната покруса – унесени в нашите неземни мечти, потопени в нашите дребни усеща. Защото над нас и всичко наше стои: Народът, Масата – инертна и безименна, само че бездънна и безсмъртна, – която ражда всички нас.

Народ и Човек. Посред страшните премеждия на политиката, дето се намесва непознатата ръка на Властта, на Държавата.

Но ний знаем: над Властта и Държавата стои Народът. Свещеният Народ.

Ний ще останем там, дето е Народът: при Народа, измежду Народа. Понеже не ни съблазняват милостите на държавата; тъй като възприятието ни води не в пътищата на кариеризма; тъй като съвестта ни вика срещу ония парвенюта на деня, които получават места на шефове и началници или седалища в комисии за поощрение на родното изкуство; тъй като предчувстваме нарушител у всеки, който не е при Народа; тъй като предчувстваме закононарушение във всеки компромис сред обособената персона и народа – затова; ще останем там, дето е Народът.

Ний преценяме днешната ера, годините, които живеем, като ера на всеобщо преоценяване – за цялото човечество, – ера на очистване с доста неща, които – до през днешния ден – са били богатство, горделивост и реликва. Изжадняло за бъдеще, подозрението на днешната завойна ера може да низвергне всичко, всички полезности, само че ний знаем: единствено една не: Народа.

Без да се намесваме в дейната политика, ний – въпреки всичко – не можем да не се интересуваме за всичко, което визира народа – визира изблика на ония креативен сили у народа, които раздвижват попрището на неговото културно развиване.

Ний – интелигенцията – не можем (не трябва) да останем безпристрастни към това, което претърпя народът през септември; освен от елементарна човещина, само че на първо място – от ревнивост към делото на народа. Проляната от сърцето на народа кръв пада като огнена роса в нашите сърца.

Ний не можем да останем безпристрастни пред последния Закон за отбрана на страната и неговото отношение към народа. Знаем: всеки закон е двуостър нож. Как ще бъде тълкуван и прилаган Законът за отбрана на страната? Това не може да не ни интересува. Законът за отбрана на страната е на първо място – запрещение; запрещава се „ злото “ в интереса на „ положителното “. Но що е „ зло “ и що е „ положително “?

Тук към този момент ний излизаме из рамките на политиката – дето сме некомпетентни – и навлизаме в област, дето можем да бъдем способени: региона на културата и културната нравственос. Що значи всяко забраняване, сложено в пътя на културното развиване? Спирачка за една част от силите – идейните сили, които движат културното развиване. Всяко придвижване напред в региона на културата е резултат на две сили – деяние и противодействие; равнодействащата е линията на културното развиване. Една мощ, настояща без противопоставяне, отлита в безконечност – на никое място: това ли е смисълът на закона? Всяко забраняване, ограничаване – е прекъсване на органическото развиване.

Всяко забраняване със закон е един тип публичен аскетизъм. Аскетизмът е плод на боязън пред действителността. Аскетизмът е тичане от живота. Свързване на ръцете. Бездействие. Мъртвило. Християнските аскети бягаха от живота – в планини и пустини. Обаче Христос и апостолите бяха в живота: око в око с живота; измежду грозотите, ужаса и гнева на живота. Християнството умря, когато стартира да ражда аскети, отшелници и манастири. Защото всяко ограничаване, забраняване – е прекъсване на органическото развиване.

Законът за отбрана на страната запрещава да се приказва за гражданска война (когато пишем това, не знаем дали не се запрещава и споменаването на тази страшна дума – революция). Но следователно ще би трябвало да бъдат неразрешени (афоресани, иззети, изгорени) съчиненията на Ботева, който толкоз години наред е бил хвален в нашите учебни заведения като " максимален български стихотворец " ; портретът на който стои във всички учебни заведения и държавни учреждения; би трябвало да бъдат изгонени от христоматиите неговите блестящо революционни стихотворения „ Борба “ и „ Елегия “. Ще би трябвало да бъде изхвърлено от христоматиите и едно от най-хубавите стихотворения на „ националния стихотворец “ Иван Вазов – „ Не се гаси туй, що гасне! “ – и мн., и мн. други

Или – в случай че такова тълкуване би значело до се докара законът до парадокс – тогава дано приказваме съществено:

Има десетки поети във всемирната литература, които са възпявали с най-пламенни и дръзки слова революцията – протеста въобще. Особено в ново време. Нека се спрем на двама от тях – най-големите. Верхарн, който цялата френска рецензия признава за един от най-големите поети на френското слово и най-големия след Виктор Юго, който цяла Белгия тачи като „ народен стихотворец “, и Маяковски, под въздействието на който стои цялата днешна съветска поезия.

В доста свои поеми Верхарн възпява революцията; революцията като принуждение. Маяковски – във всички. Законът за отбрана на страната не разрешава внасянето и четенето на тия книги в България. А ние бихме желали да печатаме нещо от тия огромни поети в „ Пламък “. Защото усещаме огромно изкуство, усещаме нови лирически струни в техните революционни поеми. Маяковски, поетът на съветската гражданска война, поетът на милионно-развълнуваната улица, открива и внася във всемирната поезия нови тонове, каквито литературата не познава преди него; долавя и основава в поезията нещо ново: стихийния темп на безименната, раздвижена маса; основава нова лирика, ново изкуство: изкуство на динамичност и темп. Това е едно ново завладяване в региона на литературата, една нова облага за човешката просвета.

Но Законът за отбрана на страната не разрешава сходни нови придобивки за човешката просвета.

А ние бихме желали да печатаме стихове на Маяковски в „ Пламък “. (Ползваме се от случая да желаяме обяснение по този въпрос от година министър-председателя и министъра на националната просвета).

Примерът с Верхарн и Маяковски (впрочем преведени и печатани към този момент на български) демонстрира културната назадничавост на Закона за отбрана на страната. Той стопира развиването – развиването на живота и културата (и изкуството), – лимитира поривите на човешкия дух и опциите на креативната мисъл; само че таман там той демонстрира и своята уязвимост: тъй като не могат да се сложат граници на духа и лимити на мисълта. „ И свет во тме светится, и тма его не обять “ – учи благовестието Христово.

* Статии от сп. „ Пламък “
Източник: 
Снимка: Гео Милев (1895-1925), Национална библиотека „ Св. св. Кирил и Методий “, dictionarylit-bg.eu