Проф. Мария Шнитер: Всяко поколение има нужда от собствената...
- Професор Шнитер, дано да стартираме с нещо оптимално настоящо -
така наречен потомство Z, за което всеки има друго мнение. Едни настояват, че това потомство е извънредно мързеливо. Други считат, че днешните младежи са образовани, знаещи, осведомени, с сериозно мислене, цифрови. В последна сметка къде е истината сред тези две теории?
- Разбира се, нито едното от тези две изказвания не може да бъде признато без запаси. Аз съм общувала с това потомство, те до неотдавна бяха мои студенти. И в никакъв случай не съм се съгласявала с много публикуваните недоволства на моите сътрудници, че студентите стават все по-глупави, необразовани и незаинтересовани към това, което ние се опитваме да ги научим.
Мога да кажа, че имам прочут опит - работила съм като учител 40 години. И съм уверена, че няма студент, който да не може да бъде заинтересован и който да не може да бъде теоретичен на нещо.
Въпросът е в това, че ние самите сме станали по-мързеливи и поставяме по-малко старания, с цел да им притеглим вниманието по метод, който ще бъде в действителност забавен за тях. Убедена съм, че дори най-сложната и най-сухата материя може да бъде предадена от един човек към различен по метод, който да бъде сполучлив и любопитен за отсрещния.
- Как си обяснявате обаче обстоятелството, че тъкмо в този момент тези младежи излязоха на напред във времето в обществото ни?
- Ами време беше да се случи и това! Отдавна го чаках и бях сигурна, че би трябвало да се случи. Ако въобще някой може нещо да промени в нашето общество, това са тези деца. Защото ние сме в края на един интервал, който е като бродене в пустинята.
Спомнете си, че евреите 40 години откакто напущат Египет, бродят, с цел да няма нито един човек, роден в иго. Мисля си, че за нас 40 години дори ще са малко! Тези генерации - генерацията Z, са родени свободни и от тях може да чакаме напълно разнообразни неща. Обетованата земя е пред тях.
- В този смисъл, по-старите генерации длъжници ли сме на младите? Явно ние не сме свършили това, което е трябвало да свършим за тях?
- Не мисля. Ние направихме каквото можахме и се постарахме съгласно събитията, съгласно публичните трендове - в международен проект, освен у нас. Но всяко потомство има потребност от личната си гражданска война. Ние не можем да създадем тяхната гражданска война, както и те не могат да компенсира това, което не сме постигнали в нашите революции.
И в случай че те не минат през това, вечно ще останат някак си непълноценни. Така че е доста хубаво, че младото потомство в този момент е уверено, че може да промени света. И ние бяхме уверени преди време. И в действителност, в случай че се замислим, променихме го много. Нищо че от време на време ни се коства, че тъпчем на едно място. Сравнете света преди 50 години и в този момент. Той в действителност е изменен. И кой да го е трансформирал, в случай че не ние?
- Всичко, което казахте дотук, не опонира ли на общото мнение - че младите порастват все по-невъзпитани и все по-необразовани?
- Изглежда като че ли опонира, само че очевидно общото мнение би трябвало да се поправя. Защото аз в действителност считам, че това са едни доста надеждни младежи. Моята персонална вяра е в тях.
- Вие като културолог по какъв начин оценявате равнището на дебата по другите поляризиращи тематики в България? Можем ли да приказваме обикновено за разликите си?
- Много огромен проблем е, че българите все по-зле владеят български език. В това се корени огромна част от неумението за полемика.
- Не са ли тъкмо младото потомство тези, които минимум владеят българския?
- Да, за страдание. Последния път, когато четох лекции, ми се постановяваше непрекъснато да превеждам това, което споделям - от български на български. Трябваше да изяснявам смисъла на чисто български думи.
От време на време срещам приложимост на български думи по чудноват метод. Например моите студенти преди две години доста обичаха да употребяват думата „ жигосвам “, само че го правеха някак си напълно не на място и отвън подтекста. Като ги попитах какво значи коренът на думата, който е „ клеймо “ - цялостна тишина.
И се оказа, че даже да имаш богат речник, би трябвало да можеш да боравиш с него вярно и да знаеш по кое време да използваш вярната дума. Което пък ни връща към четенето на книги, което дава способността да владееш личния си език. Как да го научат децата този български език, като ние започваме да ги образоваме от 3-годишни на британски?
- Но същото ниско равнище на диалози виждаме и тук-там като Народното събрание.
- Точно по този начин. Скоро ми се наложи да чета протоколите от Великото национално заседание преди 35 години. Тогава в българския парламент говореха режисьори, писатели, поети, музиканти, актьори. Те използваха превъзходен, богат, хубав български език - говореха с вярна дикция и мъдро. И макар че бяха диаметрално разграничени по политическите си възгледи, те разговаряха.
А в този момент виждаме, че тези, които приказват от трибуната на Народното събрание, не знаят по какъв начин да се изразят. Те са свели речниковия си ресурс до три хиляди думи, които повтарят непрекъснато. Освен това злоупотребяват с българския език по един противен метод. Така, без даже да осъзнават, задават модел навръх младите, които гледат и възпроизвеждат. А това е доста тъжно.
- Големият брой висшисти, излизащи от нашите университети, не понижава ли качеството на самите експерти? С други думи - количеството убива качеството.
- Връзката сред количество и качество постоянно е много проблематична. Защото няма по какъв начин да се развъждат до безконечност тези, които оферират учебен артикул на пазара, тъй като образованието към този момент е пазар. Като ги вършим от ден на ден и повече, това не значи, че ги вършим все по-добри.
Дори в противен случай - на моменти, коства ми се, че откриването на нови филиали и висши учебни заведения не способства за по-високото качество на образованието в тях. Неслучайно рейтинговите системи демонстрират стабилно струпване на позитивните резултати в тъкмо избрана група български университети.
Това, че у нас има доста висшисти, по принцип не е неприятно. Стига те да бяха качествено готови и да могат по-късно действително да си намерят работа по специалността. Защото аз съм доста тъжна, когато срещам мои някогашни студенти, които продават чорапи в магазин или които се занимават с нещо, което безусловно няма връзка с качественото образование и знанията, които са получили в университета.
- Според Вас не навлизаме ли във времена, в които дипломата от висшето ще бъде все по-маловажна? Защото на пазара на труда има от ден на ден специалности, които не изискват да си приключил университет.
- Вероятно е по този начин. Вероятно висшето обучение, което е една доста консервативна и тромава система, сложна за смяна, все пак ще би трябвало да се насили и да вкара някакви нововъведения. Ще би трябвало да се реформира.
Тук желая да направя една спогодба - думата „ промяна “ във висшето обучение е неприятна дума, тъй като, откакто аз се помня, все го реформираме и не виждам да сме постигнали нещо доста значимо. Обаче има един документ, който се споделя „ Списък на специалностите в България “. Той е обществен, може да се прочете и се актуализира непрестанно.
Но този лист с специалностите, който непрестанно става все по-богат и по-различен, доста мъчно корелира с един различен лист, който се споделя „ Класификатор на специалностите във висшето обучение “, който пък не се е променял от 2004 година насам. Повече от две десетилетия към този момент! А оттогава до през днешния ден светът е толкоз по-различен.
- Направи ми усещане едно Ваше изявление, което най-общо гласеше, че всеки би трябвало да заслужи доверието в града, в който живее, пък даже и в този град да има улица, кръстена на дядо му. В този смисъл, на Вас какъв брой време Ви трябваше, с цел да заслужите доверието на града, в който живеете?
- Ако считаме, че съм пристигнала в Пловдив през 1980 година като студент първокурсник, даже тогава имаше улица, кръстена на прародител ми. За да се усещам същинска пловдивчанка, ми трябваха минимум 25 години.
- Когато дойдохте в Пловдив, усещахте ли почит към семейството си?
- През 1980 година можеше и да има улица с моята фамилия, само че малко хора знаеха кой е Шнитер и какво е правил. Доста по-късно посредством вестникарски и други медийни известия се даде публичност на делото на предците ми.
След това, едвам към 2002-2003 година, той беше разгласен за почетен жител на Пловдив. Покрай това малко се разшумя. След това Цвятко Сиромашки направи монумента и някак си хората научиха повече за рода ми. Но през 80-те това име не значеше доста. Нито ми е пречило, нито ми е пособие.
Професор Мария Шнитер преподава в Пловдивския университет от 1984 година и е първият декан на Философско-историческия му факултет. Работи главно в областта на медиевистиката и антропологията на религиите и всекидневието. Има специализации в университетите във Фрайбург, Вюрцбург, Берлин и Кьолн. Преподавала е българска литература и просвета във Виенския университет, чела е лекции в Русия, Италия, Англия, Израел и други страни. Има огромен брой научни изявления в профилирани издания у нас и в чужбина, авторка е и на няколко книги.
Неин прародител е Йосиф Вацлав Шнитер - проектант, съставил първия градоустройствен проект на Пловдив и участник в Руско-турската освободителна война, а синът му - известният юрист Йосиф Йосифов Шнитер, е неин дядо.
така наречен потомство Z, за което всеки има друго мнение. Едни настояват, че това потомство е извънредно мързеливо. Други считат, че днешните младежи са образовани, знаещи, осведомени, с сериозно мислене, цифрови. В последна сметка къде е истината сред тези две теории?
- Разбира се, нито едното от тези две изказвания не може да бъде признато без запаси. Аз съм общувала с това потомство, те до неотдавна бяха мои студенти. И в никакъв случай не съм се съгласявала с много публикуваните недоволства на моите сътрудници, че студентите стават все по-глупави, необразовани и незаинтересовани към това, което ние се опитваме да ги научим.
Мога да кажа, че имам прочут опит - работила съм като учител 40 години. И съм уверена, че няма студент, който да не може да бъде заинтересован и който да не може да бъде теоретичен на нещо.
Въпросът е в това, че ние самите сме станали по-мързеливи и поставяме по-малко старания, с цел да им притеглим вниманието по метод, който ще бъде в действителност забавен за тях. Убедена съм, че дори най-сложната и най-сухата материя може да бъде предадена от един човек към различен по метод, който да бъде сполучлив и любопитен за отсрещния.
- Как си обяснявате обаче обстоятелството, че тъкмо в този момент тези младежи излязоха на напред във времето в обществото ни?
- Ами време беше да се случи и това! Отдавна го чаках и бях сигурна, че би трябвало да се случи. Ако въобще някой може нещо да промени в нашето общество, това са тези деца. Защото ние сме в края на един интервал, който е като бродене в пустинята.
Спомнете си, че евреите 40 години откакто напущат Египет, бродят, с цел да няма нито един човек, роден в иго. Мисля си, че за нас 40 години дори ще са малко! Тези генерации - генерацията Z, са родени свободни и от тях може да чакаме напълно разнообразни неща. Обетованата земя е пред тях.
- В този смисъл, по-старите генерации длъжници ли сме на младите? Явно ние не сме свършили това, което е трябвало да свършим за тях?
- Не мисля. Ние направихме каквото можахме и се постарахме съгласно събитията, съгласно публичните трендове - в международен проект, освен у нас. Но всяко потомство има потребност от личната си гражданска война. Ние не можем да създадем тяхната гражданска война, както и те не могат да компенсира това, което не сме постигнали в нашите революции.
И в случай че те не минат през това, вечно ще останат някак си непълноценни. Така че е доста хубаво, че младото потомство в този момент е уверено, че може да промени света. И ние бяхме уверени преди време. И в действителност, в случай че се замислим, променихме го много. Нищо че от време на време ни се коства, че тъпчем на едно място. Сравнете света преди 50 години и в този момент. Той в действителност е изменен. И кой да го е трансформирал, в случай че не ние?
- Всичко, което казахте дотук, не опонира ли на общото мнение - че младите порастват все по-невъзпитани и все по-необразовани?
- Изглежда като че ли опонира, само че очевидно общото мнение би трябвало да се поправя. Защото аз в действителност считам, че това са едни доста надеждни младежи. Моята персонална вяра е в тях.
- Вие като културолог по какъв начин оценявате равнището на дебата по другите поляризиращи тематики в България? Можем ли да приказваме обикновено за разликите си?
- Много огромен проблем е, че българите все по-зле владеят български език. В това се корени огромна част от неумението за полемика.
- Не са ли тъкмо младото потомство тези, които минимум владеят българския?
- Да, за страдание. Последния път, когато четох лекции, ми се постановяваше непрекъснато да превеждам това, което споделям - от български на български. Трябваше да изяснявам смисъла на чисто български думи.
От време на време срещам приложимост на български думи по чудноват метод. Например моите студенти преди две години доста обичаха да употребяват думата „ жигосвам “, само че го правеха някак си напълно не на място и отвън подтекста. Като ги попитах какво значи коренът на думата, който е „ клеймо “ - цялостна тишина.
И се оказа, че даже да имаш богат речник, би трябвало да можеш да боравиш с него вярно и да знаеш по кое време да използваш вярната дума. Което пък ни връща към четенето на книги, което дава способността да владееш личния си език. Как да го научат децата този български език, като ние започваме да ги образоваме от 3-годишни на британски?
- Но същото ниско равнище на диалози виждаме и тук-там като Народното събрание.
- Точно по този начин. Скоро ми се наложи да чета протоколите от Великото национално заседание преди 35 години. Тогава в българския парламент говореха режисьори, писатели, поети, музиканти, актьори. Те използваха превъзходен, богат, хубав български език - говореха с вярна дикция и мъдро. И макар че бяха диаметрално разграничени по политическите си възгледи, те разговаряха.
А в този момент виждаме, че тези, които приказват от трибуната на Народното събрание, не знаят по какъв начин да се изразят. Те са свели речниковия си ресурс до три хиляди думи, които повтарят непрекъснато. Освен това злоупотребяват с българския език по един противен метод. Така, без даже да осъзнават, задават модел навръх младите, които гледат и възпроизвеждат. А това е доста тъжно.
- Големият брой висшисти, излизащи от нашите университети, не понижава ли качеството на самите експерти? С други думи - количеството убива качеството.
- Връзката сред количество и качество постоянно е много проблематична. Защото няма по какъв начин да се развъждат до безконечност тези, които оферират учебен артикул на пазара, тъй като образованието към този момент е пазар. Като ги вършим от ден на ден и повече, това не значи, че ги вършим все по-добри.
Дори в противен случай - на моменти, коства ми се, че откриването на нови филиали и висши учебни заведения не способства за по-високото качество на образованието в тях. Неслучайно рейтинговите системи демонстрират стабилно струпване на позитивните резултати в тъкмо избрана група български университети.
Това, че у нас има доста висшисти, по принцип не е неприятно. Стига те да бяха качествено готови и да могат по-късно действително да си намерят работа по специалността. Защото аз съм доста тъжна, когато срещам мои някогашни студенти, които продават чорапи в магазин или които се занимават с нещо, което безусловно няма връзка с качественото образование и знанията, които са получили в университета.
- Според Вас не навлизаме ли във времена, в които дипломата от висшето ще бъде все по-маловажна? Защото на пазара на труда има от ден на ден специалности, които не изискват да си приключил университет.
- Вероятно е по този начин. Вероятно висшето обучение, което е една доста консервативна и тромава система, сложна за смяна, все пак ще би трябвало да се насили и да вкара някакви нововъведения. Ще би трябвало да се реформира.
Тук желая да направя една спогодба - думата „ промяна “ във висшето обучение е неприятна дума, тъй като, откакто аз се помня, все го реформираме и не виждам да сме постигнали нещо доста значимо. Обаче има един документ, който се споделя „ Списък на специалностите в България “. Той е обществен, може да се прочете и се актуализира непрестанно.
Но този лист с специалностите, който непрестанно става все по-богат и по-различен, доста мъчно корелира с един различен лист, който се споделя „ Класификатор на специалностите във висшето обучение “, който пък не се е променял от 2004 година насам. Повече от две десетилетия към този момент! А оттогава до през днешния ден светът е толкоз по-различен.
- Направи ми усещане едно Ваше изявление, което най-общо гласеше, че всеки би трябвало да заслужи доверието в града, в който живее, пък даже и в този град да има улица, кръстена на дядо му. В този смисъл, на Вас какъв брой време Ви трябваше, с цел да заслужите доверието на града, в който живеете?
- Ако считаме, че съм пристигнала в Пловдив през 1980 година като студент първокурсник, даже тогава имаше улица, кръстена на прародител ми. За да се усещам същинска пловдивчанка, ми трябваха минимум 25 години.
- Когато дойдохте в Пловдив, усещахте ли почит към семейството си?
- През 1980 година можеше и да има улица с моята фамилия, само че малко хора знаеха кой е Шнитер и какво е правил. Доста по-късно посредством вестникарски и други медийни известия се даде публичност на делото на предците ми.
След това, едвам към 2002-2003 година, той беше разгласен за почетен жител на Пловдив. Покрай това малко се разшумя. След това Цвятко Сиромашки направи монумента и някак си хората научиха повече за рода ми. Но през 80-те това име не значеше доста. Нито ми е пречило, нито ми е пособие.
Професор Мария Шнитер преподава в Пловдивския университет от 1984 година и е първият декан на Философско-историческия му факултет. Работи главно в областта на медиевистиката и антропологията на религиите и всекидневието. Има специализации в университетите във Фрайбург, Вюрцбург, Берлин и Кьолн. Преподавала е българска литература и просвета във Виенския университет, чела е лекции в Русия, Италия, Англия, Израел и други страни. Има огромен брой научни изявления в профилирани издания у нас и в чужбина, авторка е и на няколко книги.
Неин прародител е Йосиф Вацлав Шнитер - проектант, съставил първия градоустройствен проект на Пловдив и участник в Руско-турската освободителна война, а синът му - известният юрист Йосиф Йосифов Шнитер, е неин дядо.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ