Проф. Николай Слатински, Facebook. Заглавието е на редакцията на ФрогНюз. Близо

Проф. Николай Слатински, Фейсбук. Заглавието е на редакцията на ФрогНюз.

 

Близо до автобусната спирка няколко млади дами беседват оживено. Няма по какъв начин да не ги слушам.

- Скучен стана нещо животът. Трябва да се прошетам на някъде. В Ирландия или в Исландия. Където не съм ходила.

- Нито филми ми се гледат, нито книги ми се четат. Чудя се по цялостен уикенд какво да върша...

- Животът ни подобен, какъвто ние си го наредим. Явно каквото е можело сме го създали, каквото ни се е полагало сме го взели...

А тъй като тази заран другар от Харков ми писа, че не намерил в региона Салтовка фамилията, за което го молих да ревизира къде са, тъй като престанаха да ми пишат от повече от 10 месеца, и той ми описа какви разрушения и опустошения са нанесли ракетите и бомбите в този голям регион и по входовете на блоковете има основно възрастни дами и на места престарели дядовци, на мен несъзнателно подслушаният диалог на тези млади дами ми се видя неуместен.

Дали те си дават сметка, че доскоро повече от две години и млади украински дами, съвсем като тях, несъмнено са водили сходен диалог, а след това небето се е стоварило с пронизителен тътнеж върху тях! И че 45 000 млади украински дами са директно ангажирани с Войната и боевете, а 35 000 от тях са на първа линия, борят се безумно безстрашно, спят постоянно навън, в тиня и локви, копаят окопи (окопават се), търпят плъхове и паразити, мислят за децата, родителите, съпрузите и братята си. И освен нямат време по този начин театрално и самомнителен да скучаят, само че даже не знаят имат ли още време за живот.

А ние, в нашето общество токуваме като глухари в любовен интервал - с необятно затворени очи, до момента в който Бункерният Цар Плъх държи ръка върху спусъка, целещ се право в сърцето на лекомисленото ни и показно, с преструвки и гротескни пози жиивеещо в настоящо дълготрайно време наше Отечество общително...