Бунтът на „Черните забрадки“
Проф. Лозан Митев,Граждански комитет „ Западни околности “
От Драгоман до Тутракан и от Малко Търново до Видин надали някой през днешния ден, е чувал и знае, че след окупацията на Западните околности от Сърбия през 1920 година, в символ на митинг дамите на нашите сънародници от този край носят 3 години черни забрадки – знак на скръбта, болката, нещастието и безизходицата от разделянето с майката Родина. Един безмълвен протест против жестоката вадичка наречена Черната граница, която и до през днешния ден по най-безчовечен метод разсича села, дворове, ниви, извори, гробища, и църкви, които надали някой знае: 25 български села – Груинци, Стрезимировци, Петачинци, Банкя, Врабча, Долна Невля, Ресен и доста други.
Разбира се, че надали някой е ходил там с цел да преживее същинската покруса на елементарния Българин. Без да си съпричастен и да видиш и до през днешния ден следите от човешката покруса, е елементарно разбираемо за какво са изтрити от съвестта и съзнанието на елементарните хора и на тези, които претендират за културен, политически и държавен хайлайф историческите обстоятелства и модерни отговорности за ориста на нашите сънародници в Западните околности.
103 години гласът на нашите сънародници от Западните околности за съпричастност и взаимност, година след година, от ден на ден заглъхва. Едно малко кътче Българска земя, която на 7 ноември 1920 година Сръбско-Хърватско-Словенското кралство окупира в символ на възмездие за Сливнишката победа на нашия народ по време на Сръбско-Българската война през 1885 година, окупира без да чака заключението на Международната гранична комисия избрана съгласно Ньойския диктат. Това кътче земя си остава и до през днешния ден
невидимият затвор за нашите сънародници.
Там, където, в случай че приказваш на родния си език, те смятат за ненавиждан и недорасъл субект, където да изявиш Българската си идентичност ти подсигурява непрекъснато гонене и напън като зложелател и изменник. Там, където към този момент столетие се поставят големи старания да се изкорени предишното, езика, свободата и достолепието на Българина, къде с принуждение, къде с прелъщение, къде с еничарско промиване на съзнанието посредством обучение, просвета, медиии, власт, стопанска система. Там, където все по-интелигентно, възпитано и културно младото население е подложено на прокуда, било поради липса на занаят, било поради задушаващия дух на повсеместното прикрито гонене, било поради опустошената природа и ограбени благосъстояния.
Гласът на нашите сънародници заглъхва от ден на ден и в България – общото Отечество, с които имаме обща орис, език, история, полезности и просвета. Най-напред това стартира с мътните конспирации и продажната активност на редица авантюристи, интелектуалци и политици, добили въздействие у нас в страшните 1923-1935 година и създали няколко опита да
унищожат държавността и националните ни ползи в непозната изгода.
Последва „ мъртвилото “ по границата с нови телени мрежи и огради построени от нашата страна като „ постижение “ на комунистическия фундаментализъм под руски напън през 1948 година По заповед от Москва и с колониално усърдие на комунистическата власт, Западните околности бяха изхвърлени от всичко – политика, обучение, просвета, история, обичаи по този начин грубо, като че ли управляваше в София Кралска Югославия. Нещо повече, Българите от двете страни на границата-роднини, съселяни, другари и близки, бяха употребявани като маша за шпионаж и опълчване, което остави дълготраен травматизъм върху съзнанието на нашите сънародници отвъд границата, а в България те към този момент се смятаха за идеологически врагове.
Тежкото наследството, основано от комунистическия режим в България остави непоправими последствия в днешното време. То токсини съзнанието и на новото публично потомство у нас след 1989 година, съумя да деформира и осуети опцията държавния и политически хайлайф в България да има знанието, силата и качествата да откри заслужено и продължително решение на Западнопокрайнския въпрос до през днешния ден с изкуството на дипломацията и интернационалните правни принадлежности.
Вече повече от 30 години нашето общество, което назовава себе си свободно, демократично, Европейско и културно не може да прогледне и да се въздигне на равнището на културните нации и страни, когато става дума за запазване на националните полезности и отговорности за нашите сънародници, изключително тези, които непредпазливо бяха прокудени в други страни, каквито са Българите в Западните околности. Отровата на незнанието, страха, националната безнаказаност и социално-културна некадърност, ширещи се в Европейска България, унищожи и последните наивни хрумвания, мечти и химери на Българите от Западните околности, че със средствата на модерната просвета, политика, Европейска взаимност ние ще успеем да допринесем най-накрая за основаването на един заслужен живот в Царибродско, Босилеградско и Кулско,
ще излекуваме контузиите от предишното
Ден след ден, година след година, молбите, апелите, настояванията и воплите на нашите сънародници оставаха в пустинята на политическото двуличие и държавно институционална безотговорна некадърност. Идеята, историята, културата, солидарността с нашите сънародници, уговорката за опазването на техните обикновени човешки права: на правото за заслужен живот без унижения и дискриминация, не откриха място в публичния дневен ред на Българското общество и политика. Образователната система остана непозната и враждебна към тази хуманна, историческа и културна рана на България. Църквата отстъпи за следващ път от свещения си честен овчарски дълг, като съобщи и делото на Екзархията и сънародниците ни от другата страна на границата, оставяйки ги умишлено на духовната сръбска асимилация с цел да резервира лицемерното благочестие на войнстващия славянофилски православизъм. Интелектуалците, политиците и медиите бягат от отговорността да заявят ясно и тъкмо Българската идея, позиция и дейности за решаването на хуманните проблеми на нашите сънародници в Западните околности. Така една част от нашия народ остана сама против модерния сръбски шовинизъм, изповядващ доктрината за Сръбския свят, в който нашите сънародници са за него единствено една човешка суровина, както предвиждаше през 1844 година Илия Гарашанин в своето „ Начертание “ – конституцията на сръбската национална съвсем 2 века.
Днес Българите в Западните околности са на изгубване
В обитаемоте места към този момент съществува необратим демографски развой на публичен разпад заради бягащото младо и измиращото в резултат на неподходящи фактори възрастно население. Именно за това приказват данните от преброяването през от 2022 година демонстрира, че в Сърбия живеят 12.918, а какъв брой тъкмо са останали в Царибродско и Босилеградско може единствено да гадаем, вземайки поради, че наши сънародници живеят в доста градове на Сърбия и че огромна част от тях фактически са напуснали двете Български общини - Цариброд и Босилеград, в търсене на своето прехранване и независимост. Тези данни съставляват присъдата както за Сърбия, по този начин и за България, които позволиха тази демографска злополука.
103 години след окупацията на Западните околности и Сърбия, и България съумяха да прокарат няколко граници. Първата - оная страшна граница на Югославското кралство, построена от бодлива тел, вълчи ями, наблюдателни кули и стрелкови устройства раздрала родната земя на нашите сънародници. Последва още по-жестоката граница, построена по руски пример и диктат от комунистическа България - границата „ Концентранционен парадайс “, опасала земята с два пояса 3 метрови огради, а бойците имаха заповеди да стрелят по всеки, който дръзне да бяга от „ парадайса “. Тази злокобна граница раздра родовата памет и публичното схващане благодарение на идеологията. Тези две граници нанасяха рана след рана и обезкървяваха последователно нашата религия, единение, съпричастност и взаимен живот.
Дойде време и на последната – днешната граница. Времето, когато изчезнаха браздите, телените мрежи, заставите, стрелбата и постовете на страните. Времето, в което понятието граница стана свободна зона за всеки странник от Азия и Африка към Европа, а Царибродско и Босилеградско се трансфораха в един непрекъснат национален събор на интернационалната приемливост към всевъзможни бежанци. Събор, само че не като тези, от ония унизителни времена след окупацията през 1920 година, когато пред дулата на пушките, за няколко часа един път в годината се позволяваше на роднините от двете страни на границата да се съберат за малко рандеву като в пандиза.
Реалните граници сред България и Сърбия паднаха за политици, трафиканти, авантюристи, банкери, мафиоти в това число и за емигрантите от Африка и Азия,но граница остана единствено за Българите от Западните околности.
Тя е последната, най-зловеща граница –
границата на духовното, публично, политическо и културно отчуждение сред нас самите Българи. Това успяхме да изградим за последните 30-ина години на псевдоевропейски и псевдокултурни напъни.
Няма по какъв начин съдът на времето рано или късно да не се произнесе за незаконната ни безучастност и нарцисизъм като общество, което, забравяйки или по-скоро жертвайки своите събратя, не откри за 103 годни път и решение да опазим и спасим нашите сънародници от асимилация и чисто демографско заличаване. Сърбия се оказа по-силна, тъй като тя съумя да плени мозъците на хората в България посредством дъвките, шоколадите, плескавицата и певачките през социализма, да върже ръцете на държавниците ни посредством тежките зависимости от времето на Коминтерна и Москва. Тя съумя да отвоюва от нас Западните околности като идея, която ние изоставихме в нашето съвремие. А те отвоюваха поредно, методично и редовно към този момент едно столетие - с агитация и принуждение, с принуждение и агитация, само че постоянно до край. Сърбия победи нашите държавници, партийни функционери, интелектуалци, учители, свещеници като не им даде правото и опцията да застанат почтено и твърдо с концепция, правила и публично единение в отбрана на нашите исторически, културни и национални полезности, на народ и права освен по въпроса за Западните околности.
Малцината Българи в Западните околности останали напук такива и до през днешния ден, все по-малко схващат, споделят и имат вяра на тази мъгла от неангажираност, неуважение, некомпетентност и незнание, която идва от София и България във връзка с ориста от предишното, сегашното и бъдещето на нашите сънародници в тези краища. А в това се състои трагичния завършек на Западнопокрайнската голгота на нашия народ, който преди да изчезне като народ, изчезна от съзнанието, историята и културата ни.
*Денят на Западните околности се свързва с Архангелова Задушница по остарял жанр, в който се основава Върховния комитет „ Западни околности “през 1924 г.
От Драгоман до Тутракан и от Малко Търново до Видин надали някой през днешния ден, е чувал и знае, че след окупацията на Западните околности от Сърбия през 1920 година, в символ на митинг дамите на нашите сънародници от този край носят 3 години черни забрадки – знак на скръбта, болката, нещастието и безизходицата от разделянето с майката Родина. Един безмълвен протест против жестоката вадичка наречена Черната граница, която и до през днешния ден по най-безчовечен метод разсича села, дворове, ниви, извори, гробища, и църкви, които надали някой знае: 25 български села – Груинци, Стрезимировци, Петачинци, Банкя, Врабча, Долна Невля, Ресен и доста други.
Разбира се, че надали някой е ходил там с цел да преживее същинската покруса на елементарния Българин. Без да си съпричастен и да видиш и до през днешния ден следите от човешката покруса, е елементарно разбираемо за какво са изтрити от съвестта и съзнанието на елементарните хора и на тези, които претендират за културен, политически и държавен хайлайф историческите обстоятелства и модерни отговорности за ориста на нашите сънародници в Западните околности.
103 години гласът на нашите сънародници от Западните околности за съпричастност и взаимност, година след година, от ден на ден заглъхва. Едно малко кътче Българска земя, която на 7 ноември 1920 година Сръбско-Хърватско-Словенското кралство окупира в символ на възмездие за Сливнишката победа на нашия народ по време на Сръбско-Българската война през 1885 година, окупира без да чака заключението на Международната гранична комисия избрана съгласно Ньойския диктат. Това кътче земя си остава и до през днешния ден
невидимият затвор за нашите сънародници.
Там, където, в случай че приказваш на родния си език, те смятат за ненавиждан и недорасъл субект, където да изявиш Българската си идентичност ти подсигурява непрекъснато гонене и напън като зложелател и изменник. Там, където към този момент столетие се поставят големи старания да се изкорени предишното, езика, свободата и достолепието на Българина, къде с принуждение, къде с прелъщение, къде с еничарско промиване на съзнанието посредством обучение, просвета, медиии, власт, стопанска система. Там, където все по-интелигентно, възпитано и културно младото население е подложено на прокуда, било поради липса на занаят, било поради задушаващия дух на повсеместното прикрито гонене, било поради опустошената природа и ограбени благосъстояния.
Гласът на нашите сънародници заглъхва от ден на ден и в България – общото Отечество, с които имаме обща орис, език, история, полезности и просвета. Най-напред това стартира с мътните конспирации и продажната активност на редица авантюристи, интелектуалци и политици, добили въздействие у нас в страшните 1923-1935 година и създали няколко опита да
унищожат държавността и националните ни ползи в непозната изгода.
Последва „ мъртвилото “ по границата с нови телени мрежи и огради построени от нашата страна като „ постижение “ на комунистическия фундаментализъм под руски напън през 1948 година По заповед от Москва и с колониално усърдие на комунистическата власт, Западните околности бяха изхвърлени от всичко – политика, обучение, просвета, история, обичаи по този начин грубо, като че ли управляваше в София Кралска Югославия. Нещо повече, Българите от двете страни на границата-роднини, съселяни, другари и близки, бяха употребявани като маша за шпионаж и опълчване, което остави дълготраен травматизъм върху съзнанието на нашите сънародници отвъд границата, а в България те към този момент се смятаха за идеологически врагове.
Тежкото наследството, основано от комунистическия режим в България остави непоправими последствия в днешното време. То токсини съзнанието и на новото публично потомство у нас след 1989 година, съумя да деформира и осуети опцията държавния и политически хайлайф в България да има знанието, силата и качествата да откри заслужено и продължително решение на Западнопокрайнския въпрос до през днешния ден с изкуството на дипломацията и интернационалните правни принадлежности.
Вече повече от 30 години нашето общество, което назовава себе си свободно, демократично, Европейско и културно не може да прогледне и да се въздигне на равнището на културните нации и страни, когато става дума за запазване на националните полезности и отговорности за нашите сънародници, изключително тези, които непредпазливо бяха прокудени в други страни, каквито са Българите в Западните околности. Отровата на незнанието, страха, националната безнаказаност и социално-културна некадърност, ширещи се в Европейска България, унищожи и последните наивни хрумвания, мечти и химери на Българите от Западните околности, че със средствата на модерната просвета, политика, Европейска взаимност ние ще успеем да допринесем най-накрая за основаването на един заслужен живот в Царибродско, Босилеградско и Кулско,
ще излекуваме контузиите от предишното
Ден след ден, година след година, молбите, апелите, настояванията и воплите на нашите сънародници оставаха в пустинята на политическото двуличие и държавно институционална безотговорна некадърност. Идеята, историята, културата, солидарността с нашите сънародници, уговорката за опазването на техните обикновени човешки права: на правото за заслужен живот без унижения и дискриминация, не откриха място в публичния дневен ред на Българското общество и политика. Образователната система остана непозната и враждебна към тази хуманна, историческа и културна рана на България. Църквата отстъпи за следващ път от свещения си честен овчарски дълг, като съобщи и делото на Екзархията и сънародниците ни от другата страна на границата, оставяйки ги умишлено на духовната сръбска асимилация с цел да резервира лицемерното благочестие на войнстващия славянофилски православизъм. Интелектуалците, политиците и медиите бягат от отговорността да заявят ясно и тъкмо Българската идея, позиция и дейности за решаването на хуманните проблеми на нашите сънародници в Западните околности. Така една част от нашия народ остана сама против модерния сръбски шовинизъм, изповядващ доктрината за Сръбския свят, в който нашите сънародници са за него единствено една човешка суровина, както предвиждаше през 1844 година Илия Гарашанин в своето „ Начертание “ – конституцията на сръбската национална съвсем 2 века.
Днес Българите в Западните околности са на изгубване
В обитаемоте места към този момент съществува необратим демографски развой на публичен разпад заради бягащото младо и измиращото в резултат на неподходящи фактори възрастно население. Именно за това приказват данните от преброяването през от 2022 година демонстрира, че в Сърбия живеят 12.918, а какъв брой тъкмо са останали в Царибродско и Босилеградско може единствено да гадаем, вземайки поради, че наши сънародници живеят в доста градове на Сърбия и че огромна част от тях фактически са напуснали двете Български общини - Цариброд и Босилеград, в търсене на своето прехранване и независимост. Тези данни съставляват присъдата както за Сърбия, по този начин и за България, които позволиха тази демографска злополука.
103 години след окупацията на Западните околности и Сърбия, и България съумяха да прокарат няколко граници. Първата - оная страшна граница на Югославското кралство, построена от бодлива тел, вълчи ями, наблюдателни кули и стрелкови устройства раздрала родната земя на нашите сънародници. Последва още по-жестоката граница, построена по руски пример и диктат от комунистическа България - границата „ Концентранционен парадайс “, опасала земята с два пояса 3 метрови огради, а бойците имаха заповеди да стрелят по всеки, който дръзне да бяга от „ парадайса “. Тази злокобна граница раздра родовата памет и публичното схващане благодарение на идеологията. Тези две граници нанасяха рана след рана и обезкървяваха последователно нашата религия, единение, съпричастност и взаимен живот.
Дойде време и на последната – днешната граница. Времето, когато изчезнаха браздите, телените мрежи, заставите, стрелбата и постовете на страните. Времето, в което понятието граница стана свободна зона за всеки странник от Азия и Африка към Европа, а Царибродско и Босилеградско се трансфораха в един непрекъснат национален събор на интернационалната приемливост към всевъзможни бежанци. Събор, само че не като тези, от ония унизителни времена след окупацията през 1920 година, когато пред дулата на пушките, за няколко часа един път в годината се позволяваше на роднините от двете страни на границата да се съберат за малко рандеву като в пандиза.
Реалните граници сред България и Сърбия паднаха за политици, трафиканти, авантюристи, банкери, мафиоти в това число и за емигрантите от Африка и Азия,но граница остана единствено за Българите от Западните околности.
Тя е последната, най-зловеща граница –
границата на духовното, публично, политическо и културно отчуждение сред нас самите Българи. Това успяхме да изградим за последните 30-ина години на псевдоевропейски и псевдокултурни напъни.
Няма по какъв начин съдът на времето рано или късно да не се произнесе за незаконната ни безучастност и нарцисизъм като общество, което, забравяйки или по-скоро жертвайки своите събратя, не откри за 103 годни път и решение да опазим и спасим нашите сънародници от асимилация и чисто демографско заличаване. Сърбия се оказа по-силна, тъй като тя съумя да плени мозъците на хората в България посредством дъвките, шоколадите, плескавицата и певачките през социализма, да върже ръцете на държавниците ни посредством тежките зависимости от времето на Коминтерна и Москва. Тя съумя да отвоюва от нас Западните околности като идея, която ние изоставихме в нашето съвремие. А те отвоюваха поредно, методично и редовно към този момент едно столетие - с агитация и принуждение, с принуждение и агитация, само че постоянно до край. Сърбия победи нашите държавници, партийни функционери, интелектуалци, учители, свещеници като не им даде правото и опцията да застанат почтено и твърдо с концепция, правила и публично единение в отбрана на нашите исторически, културни и национални полезности, на народ и права освен по въпроса за Западните околности.
Малцината Българи в Западните околности останали напук такива и до през днешния ден, все по-малко схващат, споделят и имат вяра на тази мъгла от неангажираност, неуважение, некомпетентност и незнание, която идва от София и България във връзка с ориста от предишното, сегашното и бъдещето на нашите сънародници в тези краища. А в това се състои трагичния завършек на Западнопокрайнската голгота на нашия народ, който преди да изчезне като народ, изчезна от съзнанието, историята и културата ни.
*Денят на Западните околности се свързва с Архангелова Задушница по остарял жанр, в който се основава Върховния комитет „ Западни околности “през 1924 г.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ