Проф. Евелина Келбечева, историк: 10 ноември дойде със запов...
- Проф. Келбечева, по какъв начин вие, историците, окачествявате съществената смяна, която преживяхме на 10 ноември 1989 година?
- Няма консенсус сред историците към едно определение. Даже терминологията при историците е друга за индикиране на събитията преди 32 години - от дворцов прелом през козметични промени до гражданска война. Отварянето на архивите - държавни, партийни, на Държавна сигурност, е късмет по различен метод да реконструираме предишното.
Съществуват радикално противоположни оценки - както на комунистическия режим, както и на настоящия така наречен преход към народна власт.
Самата комунистическа партия поддържаше тезата за вътрешно дисидентство, което е свалило от власт Тодор Живков. Хората, които симпатизираха на режима, нарекоха промяната дворцов прелом. Но той нито е прелом, нито е дворцов.
Не беше прелом, а заповед от Москва, инструментализирана посредством трима души от висшето управлението на Българска комунистическа партия - Петър Младенов, Андрей Луканов и Добри Джуров. Това са тримата, които организират политиката на Михаил Горбачов на перестройка от 1985 година
Осъществена е смяна заради крещяща нужда - колапса на комунистическия режим, който не оставя друга опция.
Малко прочут е фактът, че още когато афишира новия курс, Горбачов има проект да изнесе перестройката в Източна Европа, та дори и в Куба. Само Фидел Кастро му се е опънал, само че както виждаме, в Източна Европа това се случи, да не приказваме за българските приятели, които козируваха и не можеха да създадат даже крачка без заповед или благословия от Москва.
Самият Тодор Живков написа в записките си, че схванал какво му готвят, когато за руски дипломат в София бил изпратен Виктор Шарапов - военачалник от Комитет за Държавна сигурност (на СССР), консултант на Горбачов.
В началото на ноември 1989 година съвсем всеки ден Живков е викан в руското посолство - някогашният Първи е знаел, че ще бъде махнат.
Важно е да отбележим, че на 10 ноември Живков е освободен единствено от управлението на Българска комунистическа партия, само че остава ръководител на Държавния съвет, т.е. държавен глава.
- Би ли се случила смяната у нас без съществуването на външните фактори, основно перестройката в някогашния Съюз на съветските социалистически републики?
- Естествено, че не. Но у нас имаше насъбрано неодобрение и отпор - горянското придвижване е единствено една от формите на опозиция против режима на така наречен някогашни хора.
- Кои са най-ключовите промени за миналите три десетилетия? Свърши ли преходът?
- Смятам, че от дълго време е приключен този интервал на преход. Тоталитарната комунистическа система беше заменена - към този момент имаме многопартийна система. Но оставането на Българска комунистическа партия и до момента като решителен фактор в българската политика, откакто се прекръсти за една нощ, можеше да не се случи.
Руският президент Борис Елцин реализира фундаментален акт - разтури Комунистическа партия на Съветския съюз, с цел да минат на друго равнище огромните промени в някогашния Съветски съюз. А тук действахме по домакински псевдодемократичен метод - не беше неразрешена една партия, която за 45 години ръководство докара страната до три банкрута, върна България най-малко с половин век обратно. А откакто същата партия продължи да ръководи и при Луканов, и при Виденов, още веднъж провокира два банкрута на България. И това са негативите единствено в стопански проект.
Но въпреки всичко вървим напред, изключително след консолидацията посредством валутния ръб и установяването на второто държавно управление на Съюз на демократичните сили, всяка година Брутният вътрешен продукт на България пораства.
И хората след 1989 година започнаха да се усещат свободни - чувството за независимост беше най-невероятното достижение на случилото се преди 32 година
Лошото са метастазите на комунизма, които тровеха българското общество -създаването на финансовите пирамиди, силовите групировки, изпълзяването на мутрите, основани от предходния режим като самобитна преторианска армия за защита на хората, които приватизираха България.
Знаем доста добре тия новобогаташи, които вкараха олигархична система у нас, макар демократичната рамка. Всички са свързани с Държавна сигурност и с комунистическата партия, с дребни изключения.
- Кое е най-важното, което спечелихме през тия три десетилетия?
- Първото е, че се срути монополът на една идеология, която беше толкоз изпразнена от смисъл, че се трансформира в интелектуално принуждение.
Силно се колебая, че даже членовете на Българска комунистическа партия, които управляваха България до 1989 година, са вярвали на личните си неистини, митологии и фалшификации, които пропагандираха.
За мен това беше свободата - рухването на комунистическата идеология, на тоталитарната система, олицетворена посредством единствената идеология в ръцете на комунистическата партия.
Вече имаме плуралистично общество. И всяка соцносталгия е артикул на посткомунистическа агитация.
- Къде сгрешихме в опита да изпълним прехода? Защо не успяхме да реализираме по-значими триумфи и сме последни по приходи в Европейски Съюз?
- Изпуснахме доста благоприятни условия за радикална смяна. Спъна ни и методът, по който беше осъществена приватизацията в България. Създаде се нова олигархия, която към този момент е възпроизведена в тези три десетилетия. Заради нея по-радикалните критици използват думата " псевдодемокрация " или " фасадна народна власт ".
Наложеният в последните години модел забави темповете на смяна и разцвет на обществото
Допуснахме много неточности - не забранихме комунистическата партия, не направихме дълбока лустрация, която да не позволява до политическия хайлайф хора, свързани с един тоталитарен режим, с терора, който Държавна сигурност упражняваше върху българските жители.
На държавно равнище насилието към този момент го няма. Но остават метастазите посредством хората, които освен не бяха лустрирани, а се считат за герои, служили правилно на родината. И даже са претенденти за национални избраници.
Ако имаше най-малко морална лустрация, тя щеше да разреши хора с друга нравственос и потенциал да оформят новия политически хайлайф на страната. А ние стъпихме в демокрацията без готова класа, която да размени предходната върхушка.
Това е най-голямата болежка.
- Защо у нас от някогашния соцлагер носталгията по предишното е най-силна?
- Смятам, че повода е незнание във връзка с това какво в действителност съставлява комунистическият тоталитарен режим и терорът на Държавна сигурност върху телата и душите на стотици хиляди българи. Влияе и изкривяването от пропагандата, неналичието на информация. Живеехме тъкмо в лагер, бяхме обградени от бодлива тел и тези, които имаха достъп до нещата оттатък, бяха точно част от ръководещата върхушка. Която освен това си пращаше децата да учат на Запад, не на Изток.
До ден сегашен в учебниците, по които се преподава на младото потомство, се приказва за държавен социализъм, за това по какъв начин Тодор Живков обичал народа. Това е безспорна неистина. Да не приказваме за мантрите за безплатното обучение и опазване на здравето - не, те не са безвъзмездни, а платени от налозите ни, в това число ергенският, от който страдаха хиляди бездетни фамилии. Битовите убийства преди 1989 година съгласно разкрити документи са два пъти повече, в сравнение с в последните 30 години. Това се криеше.
Не виждаме изкривяванията, настъпили от 45 година живот в боязън и неистина
Сега постепенно, трудно желаеме да променим манталитета на българските жители, само че това е сложен развой.
Това незнание, което се преповтаря и продължава да се рецитира в тези 30 години, води до изкривена носталгична картина за това какъв брой умерено сме живели при комунизма.
- Усещането за крещяща неправда, разделянето в обществото артикул на грешките на прехода ли са?
- Не единствено. Има нова политическа болест, ясно диагностицирана, освен при нас, а и в цяла Европа - евтиния популизъм. Има го във Франция, в Унгария, в Сърбия. Да не приказваме за режима на Путин, който е образец за потъпкване на свободи, на популизъм, неоставящ място за дишане на едно гражданско общество.
Партии у нас като тази на Слави Трифонов са плашеща наклонност - хора без всевъзможен опит, без същински ангажимент дори към личните си гласоподаватели не би трябвало да имат място в една постоянна народна власт.
- Т.е. както преди сме живели в фиктивен социализъм, по този начин и в този момент демокрацията ни е дефектна?
- Демокрацията не може да бъде съвършена. Но липсва коректив за дейностите на политическия хайлайф, който е определен от един суверен.
Когато имаме припознати като герои сътрудници на Държавна сигурност, когато имаме агитация, продължаваща да славослови някогашния режим и водачите му, не можем да имаме съответна оценка на процесите, които са се развивали при съветизацията на България. Нито да забележим по какъв начин тия процеси не престават тайно да имат толкоз мощно въздействие върху политическия и културния ни живот.
- Но въпреки всичко вървим в вярна посока?
- Разбира се. Движим се напред, макар всички тези танга - две напред, две обратно, популистки смени, нови политически водачи в ролята на бащицата.
30-те години преход не са изгубени не тъй като сме членове на НАТО и Европейски Съюз, а тъй като порастват нови генерации, които не знаят какво значи тирания и агитация. Няма връщане обратно - към този момент живеем в свободно общество. Но остава огромният въпрос по какъв начин да направляваме дейностите на властта.
Проф. Евелина Келбечева е пловдивчанка, учител в департамент " История и цивилизация " на Американския университет в България - Благоевград. Издала е писания за българската история, в това число за комунистическия интервал. Изнасяла е лекции в унивeрситетите Харвард, Принстън и Колумбия.
- Няма консенсус сред историците към едно определение. Даже терминологията при историците е друга за индикиране на събитията преди 32 години - от дворцов прелом през козметични промени до гражданска война. Отварянето на архивите - държавни, партийни, на Държавна сигурност, е късмет по различен метод да реконструираме предишното.
Съществуват радикално противоположни оценки - както на комунистическия режим, както и на настоящия така наречен преход към народна власт.
Самата комунистическа партия поддържаше тезата за вътрешно дисидентство, което е свалило от власт Тодор Живков. Хората, които симпатизираха на режима, нарекоха промяната дворцов прелом. Но той нито е прелом, нито е дворцов.
Не беше прелом, а заповед от Москва, инструментализирана посредством трима души от висшето управлението на Българска комунистическа партия - Петър Младенов, Андрей Луканов и Добри Джуров. Това са тримата, които организират политиката на Михаил Горбачов на перестройка от 1985 година
Осъществена е смяна заради крещяща нужда - колапса на комунистическия режим, който не оставя друга опция.
Малко прочут е фактът, че още когато афишира новия курс, Горбачов има проект да изнесе перестройката в Източна Европа, та дори и в Куба. Само Фидел Кастро му се е опънал, само че както виждаме, в Източна Европа това се случи, да не приказваме за българските приятели, които козируваха и не можеха да създадат даже крачка без заповед или благословия от Москва.
Самият Тодор Живков написа в записките си, че схванал какво му готвят, когато за руски дипломат в София бил изпратен Виктор Шарапов - военачалник от Комитет за Държавна сигурност (на СССР), консултант на Горбачов.
В началото на ноември 1989 година съвсем всеки ден Живков е викан в руското посолство - някогашният Първи е знаел, че ще бъде махнат.
Важно е да отбележим, че на 10 ноември Живков е освободен единствено от управлението на Българска комунистическа партия, само че остава ръководител на Държавния съвет, т.е. държавен глава.
- Би ли се случила смяната у нас без съществуването на външните фактори, основно перестройката в някогашния Съюз на съветските социалистически републики?
- Естествено, че не. Но у нас имаше насъбрано неодобрение и отпор - горянското придвижване е единствено една от формите на опозиция против режима на така наречен някогашни хора.
- Кои са най-ключовите промени за миналите три десетилетия? Свърши ли преходът?
- Смятам, че от дълго време е приключен този интервал на преход. Тоталитарната комунистическа система беше заменена - към този момент имаме многопартийна система. Но оставането на Българска комунистическа партия и до момента като решителен фактор в българската политика, откакто се прекръсти за една нощ, можеше да не се случи.
Руският президент Борис Елцин реализира фундаментален акт - разтури Комунистическа партия на Съветския съюз, с цел да минат на друго равнище огромните промени в някогашния Съветски съюз. А тук действахме по домакински псевдодемократичен метод - не беше неразрешена една партия, която за 45 години ръководство докара страната до три банкрута, върна България най-малко с половин век обратно. А откакто същата партия продължи да ръководи и при Луканов, и при Виденов, още веднъж провокира два банкрута на България. И това са негативите единствено в стопански проект.
Но въпреки всичко вървим напред, изключително след консолидацията посредством валутния ръб и установяването на второто държавно управление на Съюз на демократичните сили, всяка година Брутният вътрешен продукт на България пораства.
И хората след 1989 година започнаха да се усещат свободни - чувството за независимост беше най-невероятното достижение на случилото се преди 32 година
Лошото са метастазите на комунизма, които тровеха българското общество -създаването на финансовите пирамиди, силовите групировки, изпълзяването на мутрите, основани от предходния режим като самобитна преторианска армия за защита на хората, които приватизираха България.
Знаем доста добре тия новобогаташи, които вкараха олигархична система у нас, макар демократичната рамка. Всички са свързани с Държавна сигурност и с комунистическата партия, с дребни изключения.
- Кое е най-важното, което спечелихме през тия три десетилетия?
- Първото е, че се срути монополът на една идеология, която беше толкоз изпразнена от смисъл, че се трансформира в интелектуално принуждение.
Силно се колебая, че даже членовете на Българска комунистическа партия, които управляваха България до 1989 година, са вярвали на личните си неистини, митологии и фалшификации, които пропагандираха.
За мен това беше свободата - рухването на комунистическата идеология, на тоталитарната система, олицетворена посредством единствената идеология в ръцете на комунистическата партия.
Вече имаме плуралистично общество. И всяка соцносталгия е артикул на посткомунистическа агитация.
- Къде сгрешихме в опита да изпълним прехода? Защо не успяхме да реализираме по-значими триумфи и сме последни по приходи в Европейски Съюз?
- Изпуснахме доста благоприятни условия за радикална смяна. Спъна ни и методът, по който беше осъществена приватизацията в България. Създаде се нова олигархия, която към този момент е възпроизведена в тези три десетилетия. Заради нея по-радикалните критици използват думата " псевдодемокрация " или " фасадна народна власт ".
Наложеният в последните години модел забави темповете на смяна и разцвет на обществото
Допуснахме много неточности - не забранихме комунистическата партия, не направихме дълбока лустрация, която да не позволява до политическия хайлайф хора, свързани с един тоталитарен режим, с терора, който Държавна сигурност упражняваше върху българските жители.
На държавно равнище насилието към този момент го няма. Но остават метастазите посредством хората, които освен не бяха лустрирани, а се считат за герои, служили правилно на родината. И даже са претенденти за национални избраници.
Ако имаше най-малко морална лустрация, тя щеше да разреши хора с друга нравственос и потенциал да оформят новия политически хайлайф на страната. А ние стъпихме в демокрацията без готова класа, която да размени предходната върхушка.
Това е най-голямата болежка.
- Защо у нас от някогашния соцлагер носталгията по предишното е най-силна?
- Смятам, че повода е незнание във връзка с това какво в действителност съставлява комунистическият тоталитарен режим и терорът на Държавна сигурност върху телата и душите на стотици хиляди българи. Влияе и изкривяването от пропагандата, неналичието на информация. Живеехме тъкмо в лагер, бяхме обградени от бодлива тел и тези, които имаха достъп до нещата оттатък, бяха точно част от ръководещата върхушка. Която освен това си пращаше децата да учат на Запад, не на Изток.
До ден сегашен в учебниците, по които се преподава на младото потомство, се приказва за държавен социализъм, за това по какъв начин Тодор Живков обичал народа. Това е безспорна неистина. Да не приказваме за мантрите за безплатното обучение и опазване на здравето - не, те не са безвъзмездни, а платени от налозите ни, в това число ергенският, от който страдаха хиляди бездетни фамилии. Битовите убийства преди 1989 година съгласно разкрити документи са два пъти повече, в сравнение с в последните 30 години. Това се криеше.
Не виждаме изкривяванията, настъпили от 45 година живот в боязън и неистина
Сега постепенно, трудно желаеме да променим манталитета на българските жители, само че това е сложен развой.
Това незнание, което се преповтаря и продължава да се рецитира в тези 30 години, води до изкривена носталгична картина за това какъв брой умерено сме живели при комунизма.
- Усещането за крещяща неправда, разделянето в обществото артикул на грешките на прехода ли са?
- Не единствено. Има нова политическа болест, ясно диагностицирана, освен при нас, а и в цяла Европа - евтиния популизъм. Има го във Франция, в Унгария, в Сърбия. Да не приказваме за режима на Путин, който е образец за потъпкване на свободи, на популизъм, неоставящ място за дишане на едно гражданско общество.
Партии у нас като тази на Слави Трифонов са плашеща наклонност - хора без всевъзможен опит, без същински ангажимент дори към личните си гласоподаватели не би трябвало да имат място в една постоянна народна власт.
- Т.е. както преди сме живели в фиктивен социализъм, по този начин и в този момент демокрацията ни е дефектна?
- Демокрацията не може да бъде съвършена. Но липсва коректив за дейностите на политическия хайлайф, който е определен от един суверен.
Когато имаме припознати като герои сътрудници на Държавна сигурност, когато имаме агитация, продължаваща да славослови някогашния режим и водачите му, не можем да имаме съответна оценка на процесите, които са се развивали при съветизацията на България. Нито да забележим по какъв начин тия процеси не престават тайно да имат толкоз мощно въздействие върху политическия и културния ни живот.
- Но въпреки всичко вървим в вярна посока?
- Разбира се. Движим се напред, макар всички тези танга - две напред, две обратно, популистки смени, нови политически водачи в ролята на бащицата.
30-те години преход не са изгубени не тъй като сме членове на НАТО и Европейски Съюз, а тъй като порастват нови генерации, които не знаят какво значи тирания и агитация. Няма връщане обратно - към този момент живеем в свободно общество. Но остава огромният въпрос по какъв начин да направляваме дейностите на властта.
Проф. Евелина Келбечева е пловдивчанка, учител в департамент " История и цивилизация " на Американския университет в България - Благоевград. Издала е писания за българската история, в това число за комунистическия интервал. Изнасяла е лекции в унивeрситетите Харвард, Принстън и Колумбия.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ