Същите като тогава - през 1944 година
проф. Калин Янакиев,
На 4 май вечерта бях пред паметника на руската войска и станах очевидец на (почти) конфликта на двете групи – съчувстващите на Украйна столичани, авансово декларирали акцията си по неговото „ пакетиране “ с българско и украинско знаме, и нахлулите без позволение да бранят монумента на окупацията на страната ни така наречен „ патриоти от „ Възраждане “ (които обаче полицията не прикани да освободят пространството). Признавам адреналиновата „ стихия “, от която бях налегнат, само че – несъмнено поради специалността си – съумях да запазя способността си да следя и да правя оценка видяното даже в това „ изключително “ положение.
И ето: ще споделя какво осъзнах – още там и незабавно откакто се прибрах у дома.
Всъщност дадох си сметка, в довечера аз получих шанса да видя онлайн, с очите си – през днешния ден, 78 година след 1944 година – какъв лично е бил видът на тези хора, които тогава, единствено броени дни след нахлуването на руската войска и преврата на 9-и септември, са запасали алена лента над лакътя си, пъхнали са в колана си отмъкнат от разрушените полицейски сектори револвер и са тръгнали да блъскат по вратите на всички известни им по една или друга причина персони: писатели, бизнесмени, лекари, академични преподаватели, актьори, публицисти – да нахълтват в домовете им, да крещят, да мародерстват, да водят стопаните им в превърнатите в спонтанни арести хотелски изби. Типът също на тези истеричави дами, които няколко месеца по-късно са се струпали пред зданията на така наречен „ национални съдилища “, с цел да крещят и вият за „ гибел, гибел на фашистите и виновниците за националната злополука “. Защото тези хора, които видях на 4-ти май – отвъд полицейския кордон, намерили се дружно, веещи български байраци, пеещи в възторг съветски песни, кривящи се, показващи междинен пръст, повдигащи изсулващите се от кръста им спортни екипи, бяха тъкмо, тъкмо от същия вид. Окаяните им души преди време ни разказа в романа си „ Поразените “ писателката Теодора Димова: обществено неудачни, безнадеждно изостанали от времето, в което им се е паднало да живеят, постоянно житейски нещастни, само че скритом до самия ден на преврата винящи за всичко свое „ тия от елитния свят “ и трупащи страшна ненавист към разпознаваемите лица около себе си (даже най-много към тези, които – неподозиращи отровата в душите им – са проявявали състрадание към тях). Та на 9.09.1944 година те внезапно са се видели овластени да излеят тази ненавист докрай, да осъществят всичките си черни мечти. Овластени от „ месията “ на всички „ унижени и оскърбени “ – руския окупатор, поднесъл им на тепсия царството на лелеяния, на невъзможния, на цялостния им реванш.
Но тъкмо такива – потвърждавам го с цялостно схващане – бяха и тези, които видях на 4-ти май вечерта, единствено на десетина крачки пред мен, охранявани от полицейския кордон. Едни от тях (най-възрастните) преди 1989 година най-вероятно са били дребни партийни функционери или квартални ОФ-отговорници, задоволително наивни да имат вяра до края, че „ комунизмът не може да бъде надвит “ и задоволително глупави да не се усетят, като началниците си от „ по-горния ешелон “, че е пристигнало време да зарежат илюзиите и всеки да грабне по нещо от умиращата „ партия-майка “. Хора, за които самото разбиране „ народна власт “ е синоним на житейския им провал, а свободата на обкръжилите ги по-млади поколения е ежедневно вдишвана отрова за старините им. Други (малко по-млади) през последните десетилетия катастрофично са се озовали в настанилата се в самия им дремлив роден край „ Европа “ с нейните непостижими „ политически процедури “, „ политкоректности “, „ непознати езици “, „ конкуренции “, „ културности “, с които те изобщо не са съумели да се оправят и към която – по тази причина – последователно са се изпълвали с все по-нарастваща ненавист (наричана патриотизъм). Трети – съдбовно изостанали в образованието си многознайковци, възпитани в архаичните обичаи на романтико-социалистическото „ родолюбие “, които все по-дълбоко са се уязвявали, че през днешния ден би трябвало да слушат „ по тв приемника “ всякакви „ устати “ жълтопаветни интелигентки, и на които елементарно са внушили, че всичко, което става в страната ни, се взема решение от митически презокеански фигури като Сорос, Ротшилд, Бил Гейтс…
И ето: внезапно в този травматичен ги от три десетилетия свят е блеснала вяра. Неочаквана, неможеща доскоро да бъде и мечтана вяра за отплата – отново оттова, откъдето преди 78 години бе пристигнало царството на уязвените, на крепко „ простите “, събрали се в „ чрезвичайни тройки “, и „ национални милиции “. От Русия. От Русия, която най-накрая – о, Боже, най-накрая – се изправи против тази омразна „ народна власт “, против тази ненавиждана (защото ни е непосилна) „ Европа “, против тази уязвяваща ни до дъното на душите „ елитарност “. И тези хора надушват през днешния ден, че може, да, този път май в действителност може тя още веднъж да пристигна и у нас. Ако не продължи да ѝ пречи към момента „ гадната съпротивляваща се Украйна “, помагащата ѝ Америка и ето тия, тия от другата страна на полицейския кордон „ либерали “, „ умнокрасиви “, които „ ни лишиха родината след 1989 година “.
Повтарям: ясно видях в лицата на тези хора утрешните (ако очакванията им се изпълнят) „ чрезвичайни тройки “, тропащи по вратите, „ национални съдии “ и отмъстители за своето бездарие и некадърност. Видях обаче и още нещо, характерно за тях и през днешния ден, както тогава, преди 1944 година Видях, че на часа откакто се разпилян, откакто свият байраците и приберат мегафоните, които са им раздали, откакто поемат – към този момент поединично – по притъмнелите софийски улици, те още веднъж се трансформират в тези сиви маргинали, които – разминавайки се с тях – няма и да забележиш, за чиято пояждаща ги от вътрешната страна ненавист по унилите им лица няма и да заподозреш. Защото те единствено дружно и охранявани от „ органите на реда “ са „ жители “.
В този смисъл – има нещо позитивно в случки като тази, на която станах очевидец на 4-ти май вечерта пред паметника на защитавания от тях руски кумир. Защото те ни дават редкия късмет да забележим (и да си го знаем), че този жанр люде, които тогава, след 9.09.1944 година с изпълзяването си от подмолите на патриархално-буржоазна България са я потресли със своята свирепост, са тук и през днешния ден. Те също – както новите, „ демократични “ разкрепостени, европейски и „ високо-технологични “ поколения – са израснали през годините след 1989 година и ние изобщо не трябва да ги изпускаме от полезрението си. Всъщност да си позволим да сме „ неутрални “ към Путин и Путинова Русия през днешния ден, значи да сме неутрални и безгрижни и към тях – към утрешните екзекутори на нежната ни нормалност, към екзекуторите ѝ от злоба, от комплексираност, от несръчност да се впишат в нея. И няма значение какъв брой оскъдни политически са тези, които ги събират пред мержелеещия се на хоризонта истукан от Изток. В края на краищата и водачите на просъветската Българска комунистическа партия в навечерието на 9.09.1944 година са били политически маргинали. Но са разрешили на целокупното комплексирано настървение да се почувства дружно. И да свърши каквото е свършило.
На 4 май вечерта бях пред паметника на руската войска и станах очевидец на (почти) конфликта на двете групи – съчувстващите на Украйна столичани, авансово декларирали акцията си по неговото „ пакетиране “ с българско и украинско знаме, и нахлулите без позволение да бранят монумента на окупацията на страната ни така наречен „ патриоти от „ Възраждане “ (които обаче полицията не прикани да освободят пространството). Признавам адреналиновата „ стихия “, от която бях налегнат, само че – несъмнено поради специалността си – съумях да запазя способността си да следя и да правя оценка видяното даже в това „ изключително “ положение.
И ето: ще споделя какво осъзнах – още там и незабавно откакто се прибрах у дома.
Всъщност дадох си сметка, в довечера аз получих шанса да видя онлайн, с очите си – през днешния ден, 78 година след 1944 година – какъв лично е бил видът на тези хора, които тогава, единствено броени дни след нахлуването на руската войска и преврата на 9-и септември, са запасали алена лента над лакътя си, пъхнали са в колана си отмъкнат от разрушените полицейски сектори револвер и са тръгнали да блъскат по вратите на всички известни им по една или друга причина персони: писатели, бизнесмени, лекари, академични преподаватели, актьори, публицисти – да нахълтват в домовете им, да крещят, да мародерстват, да водят стопаните им в превърнатите в спонтанни арести хотелски изби. Типът също на тези истеричави дами, които няколко месеца по-късно са се струпали пред зданията на така наречен „ национални съдилища “, с цел да крещят и вият за „ гибел, гибел на фашистите и виновниците за националната злополука “. Защото тези хора, които видях на 4-ти май – отвъд полицейския кордон, намерили се дружно, веещи български байраци, пеещи в възторг съветски песни, кривящи се, показващи междинен пръст, повдигащи изсулващите се от кръста им спортни екипи, бяха тъкмо, тъкмо от същия вид. Окаяните им души преди време ни разказа в романа си „ Поразените “ писателката Теодора Димова: обществено неудачни, безнадеждно изостанали от времето, в което им се е паднало да живеят, постоянно житейски нещастни, само че скритом до самия ден на преврата винящи за всичко свое „ тия от елитния свят “ и трупащи страшна ненавист към разпознаваемите лица около себе си (даже най-много към тези, които – неподозиращи отровата в душите им – са проявявали състрадание към тях). Та на 9.09.1944 година те внезапно са се видели овластени да излеят тази ненавист докрай, да осъществят всичките си черни мечти. Овластени от „ месията “ на всички „ унижени и оскърбени “ – руския окупатор, поднесъл им на тепсия царството на лелеяния, на невъзможния, на цялостния им реванш.
Но тъкмо такива – потвърждавам го с цялостно схващане – бяха и тези, които видях на 4-ти май вечерта, единствено на десетина крачки пред мен, охранявани от полицейския кордон. Едни от тях (най-възрастните) преди 1989 година най-вероятно са били дребни партийни функционери или квартални ОФ-отговорници, задоволително наивни да имат вяра до края, че „ комунизмът не може да бъде надвит “ и задоволително глупави да не се усетят, като началниците си от „ по-горния ешелон “, че е пристигнало време да зарежат илюзиите и всеки да грабне по нещо от умиращата „ партия-майка “. Хора, за които самото разбиране „ народна власт “ е синоним на житейския им провал, а свободата на обкръжилите ги по-млади поколения е ежедневно вдишвана отрова за старините им. Други (малко по-млади) през последните десетилетия катастрофично са се озовали в настанилата се в самия им дремлив роден край „ Европа “ с нейните непостижими „ политически процедури “, „ политкоректности “, „ непознати езици “, „ конкуренции “, „ културности “, с които те изобщо не са съумели да се оправят и към която – по тази причина – последователно са се изпълвали с все по-нарастваща ненавист (наричана патриотизъм). Трети – съдбовно изостанали в образованието си многознайковци, възпитани в архаичните обичаи на романтико-социалистическото „ родолюбие “, които все по-дълбоко са се уязвявали, че през днешния ден би трябвало да слушат „ по тв приемника “ всякакви „ устати “ жълтопаветни интелигентки, и на които елементарно са внушили, че всичко, което става в страната ни, се взема решение от митически презокеански фигури като Сорос, Ротшилд, Бил Гейтс…
И ето: внезапно в този травматичен ги от три десетилетия свят е блеснала вяра. Неочаквана, неможеща доскоро да бъде и мечтана вяра за отплата – отново оттова, откъдето преди 78 години бе пристигнало царството на уязвените, на крепко „ простите “, събрали се в „ чрезвичайни тройки “, и „ национални милиции “. От Русия. От Русия, която най-накрая – о, Боже, най-накрая – се изправи против тази омразна „ народна власт “, против тази ненавиждана (защото ни е непосилна) „ Европа “, против тази уязвяваща ни до дъното на душите „ елитарност “. И тези хора надушват през днешния ден, че може, да, този път май в действителност може тя още веднъж да пристигна и у нас. Ако не продължи да ѝ пречи към момента „ гадната съпротивляваща се Украйна “, помагащата ѝ Америка и ето тия, тия от другата страна на полицейския кордон „ либерали “, „ умнокрасиви “, които „ ни лишиха родината след 1989 година “.
Повтарям: ясно видях в лицата на тези хора утрешните (ако очакванията им се изпълнят) „ чрезвичайни тройки “, тропащи по вратите, „ национални съдии “ и отмъстители за своето бездарие и некадърност. Видях обаче и още нещо, характерно за тях и през днешния ден, както тогава, преди 1944 година Видях, че на часа откакто се разпилян, откакто свият байраците и приберат мегафоните, които са им раздали, откакто поемат – към този момент поединично – по притъмнелите софийски улици, те още веднъж се трансформират в тези сиви маргинали, които – разминавайки се с тях – няма и да забележиш, за чиято пояждаща ги от вътрешната страна ненавист по унилите им лица няма и да заподозреш. Защото те единствено дружно и охранявани от „ органите на реда “ са „ жители “.
В този смисъл – има нещо позитивно в случки като тази, на която станах очевидец на 4-ти май вечерта пред паметника на защитавания от тях руски кумир. Защото те ни дават редкия късмет да забележим (и да си го знаем), че този жанр люде, които тогава, след 9.09.1944 година с изпълзяването си от подмолите на патриархално-буржоазна България са я потресли със своята свирепост, са тук и през днешния ден. Те също – както новите, „ демократични “ разкрепостени, европейски и „ високо-технологични “ поколения – са израснали през годините след 1989 година и ние изобщо не трябва да ги изпускаме от полезрението си. Всъщност да си позволим да сме „ неутрални “ към Путин и Путинова Русия през днешния ден, значи да сме неутрални и безгрижни и към тях – към утрешните екзекутори на нежната ни нормалност, към екзекуторите ѝ от злоба, от комплексираност, от несръчност да се впишат в нея. И няма значение какъв брой оскъдни политически са тези, които ги събират пред мержелеещия се на хоризонта истукан от Изток. В края на краищата и водачите на просъветската Българска комунистическа партия в навечерието на 9.09.1944 година са били политически маргинали. Но са разрешили на целокупното комплексирано настървение да се почувства дружно. И да свърши каквото е свършило.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ