Филчев сензационно пред БЛИЦ: Велчев бе избран на тайна вечеря за главен прокурор! Радев не иска да повтаря срамната постановка!
- Проф. Филчев, преди дни Народно събрание одобри на първо четене законопроект за изменение и допълнение на Наказателния кодекс, който доста уголемява приложното поле на неизбежната защита. Вие какво мислите по тематиката като професор по наказателно право и като дълготраен висш арбитър?
- През 1997 година като заместник-министър на правораздаването ръководех работната група при Министерството, която трябваше да приготви промяната на нашето наказателно правораздаване. Задачите бяха две: Първо, да се приспособи наказателното ни законодателство към новата криминологическа действителност – към новите форми на престъпност, които породиха вследствие на прехода. Второ, да се хармонизират нашите закони с правото на Европейския съюз. Това е най-мащабната промяна на наказателното ни законодателство след 1968 година – През 1997 година бяха осъществени към 80 промени в Наказателния кодекс и още толкоз в Наказателнопроцесуалния кодекс.
- Кои обществени феномени на прехода доведоха до тези промени на наказателното законодателство?
- В резултат на отслабването на държавно-правния надзор бурно набъбна проведената престъпност и корупцията. След 1990 година страната беше безусловно залята от престъпност. Многобройни тежки похищения против личността и собствеността бяха всекидневие. Гражданите се усещаха незащитени.
- Но нали една от функционалностите на страната е да пази жителите от незаконни похищения?
- Отслабването на обществения надзор има своята икономическа основа. Държавата внезапно и изрично се отхвърли от ръководство на собствеността, на производството и разпределението на материалните богатства, без да е основала условия за заслужено развиване на пазарното стопанство, учредено на частна благосъстоятелност. Административно-командният надзор на страната отмря, а нови форми за надзор (производствен, финансов, банков, данъчен, митнически, пограничен, приватизационен и т.н.) още не бяха основани. Това разреши да се извърши незаконната приватизация на Костов - всеобщо раздържавяване на общонародната благосъстоятелност, което наподобява повече на разбойническо завземане на държавното имущество. В резултат популацията обедня, а класовата диференциация, т.е. разделянето на обществото на небогати и богати, се задълбочи.
Състоянието, структурата и динамичността на престъпността се трансформираха – образуваха се мощни стопански групировки, които трупаха капитал по незаконен метод, а мръсните пари корумпираха държавните чиновници. Тези незаконни групировки изместиха страната от производството и търговията. Така породи „ сивата икономика”, а върху нея - проведената престъпност, с присъщите й похищения против личността и собствеността (убийства, изнасилвания, телесни повреди, грабежи, изнудвания, измами и т.н.).
- Излиза, съгласно Вас, че взривът на престъпността тогава е довел до промени в института на неизбежната защита през 1997 година?
- Да. Историческата истина изисква да се каже, че държавното управление на Съюза на демократичните сили имаше воля да се оправи с битовата престъпност. Нужен беше юридически инструмент, който разрешава на жителите и сами да пазят своите права. За това трябваше да се разшири обсега на неизбежната защита по член 12 Наказателен кодекс.
В Министерството на правораздаването създадохме работна група, като поканихме всички хабилитирани учени от университетите, видни представители на Върховния съд, Главна прокуратура, Националната следствена работа, Висшия адвокатски съвет и несъмнено – на Министерство на вътрешните работи. Най-активно присъединяване взеха проф. Димитър Михайлов и проф. Милчо Паликарски. След разработване на законопроектите Министерският съвет утвърди предложенията на работната група и ги внесе в Народното събрание. В Правната комисия на Народно събрание се водиха разгорещени разногласия.
Отличи се националният представител Велислав Величков. В последна сметка Народното събрание одобри препоръчаните промени в Наказателен кодекс, които разшириха обсега на неизбежната защита.
- Как тъкмо изглеждаха тогава новоприетите текстове?
- Новата норма на член 12, ал.3 Наказателен кодекс гласеше:
„ Независимо от характера и заплахата на отбраната няма превишаване рамките на неизбежната защита, в случай че:
1. нападението е от две или повече лица;
2. нападателят е въоръжен;
3. нападението е осъществено посредством навлизане с принуждение или с щурм в жилище, вилен парцел или икономически обект;
4. нападението е в моторно, въздухоплавателно, водно транспортно средство или преносим железопътен състав;
5. нападението е осъществено нощем;
6. нападението не може да бъде отблъснато по различен метод.”
- И след това по какъв начин се развиха нещата?
- Веднага след приемането на измененията в Наказателен кодекс 52 народни представители от Българска социалистическа партия желаеха от Конституционния съд да разгласи за противоконституционна новата норма на член 12, алинея 3 Наказателен кодекс, защото тя нарушава правото на живот по член 28 от Конституцията и член 6, алинея 1 от Международния пакт за цивилен и политически права. Главният прокурор – уважаемият господин Иван Татарчев и Висшият адвокатски съвет, управляван от Т. Бурилков, дадоха мнение до Конституционен съд, че поддържат настояването.
Конституционният съд, под председателството на патриарха на българската юриспруденция проф. Живко Сталев и при докладчик блестящият правист Стефанка Стоянова (с която имах достойнството 7 години да работя един до друг в Първо наказателно поделение на Върховния съд), с решение № 19 по конституционно дело 13 от 1997 година (ДВ, бр. 120 от 1997 г.) почете настояването и разгласи четири от шестте нови разпореждания (по т. 1, 2, 4 и 5) на член 13, алинея 3 Наказателен кодекс, както и част от наредбата по т. 3, за противоконституционни. След изменението на Наказателен кодекс от 2006 (ДВ бр. 75 от 2006 г.) остана единствено едната догадка и нормата на член 12, алинея 3 Наказателен кодекс доби следния тип:
„ Няма превишаване рамките на неизбежната защита, в случай че нападението е осъществено посредством навлизане с принуждение или с щурм в жилище”.
Това е настоящият сега закон.
- С какви претекстове Конституционния съд анулира новосъздадените разпореждания?
- Конституционният съд одобри, че новите разпореждания на член 13, алинея 3 Наказателен кодекс разрешават на отбраняващия се индивид да „ надвиши нужната защита” като отблъсне нападението без да „ съразмерява защитата с заплахата на това нападение”. Той може да избира безкрайно средствата за отбрана и да аргументи всевъзможни вреди на нападателя, в това число и гибелта му. Но това опонира на най-ценното човешко право - правото на живот, закрепено в член 128 от Конституцията. А според решение на Конституционния съд № 10 от 1995 година (ДВ, бр. 67 от 1995 г.) „ Правото на живот има господство и приоритет във връзка с другите права, които, с цел да бъде опазено, е възможно да бъдат накърнени”.
- Днес сме изправени пред алтернативата: да разтеглим обсега на неизбежната защита като допълним Наказателния кодекс или въобще да не променяме Наказателния кодекс, заради решението на Конституционния съд?
- Въпросът има две страни – официална и съдържателна. Формално - направеното предложение за смяна на Наказателен кодекс отпреди една година въобще не би трябвало да се разисква.
Защото същата тази смяна на Наказателен кодекс беше осъществена преди двадесет и две години, и анулирана от Конституционния съд. Предложените промени на член 12 Наказателен кодекс към този момент са оповестени за противоконституционни.
- А какви са възраженията всъщност против това разширение на неизбежната защита?
- Неизбежната защита е изконно право на всеки човек да се отбрани от нахлуване като аргументи вреди на нападателя. Неизбежната защита произтича от древността. Тя съществува във всички времена и нации, преди страната и преди писаното право. Правото на неизбежна защита е „ non skripta, sed nata lex “ (не писан, а естествен закон). С него се занимават още Аристотел, античните римляни (Цицерон), в по-ново време - немските (Фон Лист, Йешек, Веселс, Бойлке) и съветските (А. Кони, И. Слуцки, А. Пионтковски, А. Трайнин) адвокати. По принцип единствено страната може да упражнява принуждение върху жителите. Правото на неизбежна защита е едно изключение от държавния монопол върху насилието. Неизбежната защита не може да бъде ограничавана. Но тя не трябва и да се уголемява прекалено. Основният аршин при установяване границите на неизбежната защита е справедливостта, сходството, съразмерността сред отбраната и нападението.
Наказателното право е олицетворение на справедливостта. То е построено върху правилото за правдивост. Специфично наказателноправно изражение на този принцип е нормата на член 35, алинея 3 Наказателен кодекс: „ Наказанието е надлежно на престъплението”.
Справедливост, сходство, пропорционалност би трябвало да има също сред отбраната и нападението при неизбежна защита. Това постановява наредбата на член 12, алинея 2 Наказателен кодекс. Ако нападнатият не съобрази отбраната си с нападението, той ще наруши справедливостта, а затова и закона.
- Какво ни оферират в този момент създателите на законопроекта?
- Авторите на законопроекта оферират същите промени, които към този момент Конституционният съд разгласи за противоконституционни. Те излизат от една нереалност, според която щом законът разгласи обещано деяние като доста рисково за обществото, това деяние в реалност става доста общественоопасно. Така законодателят може случайно да прибавя най-различни способи на нахлуване в закона и да афишира, че против тях е позволена всякаква отбрана, в това число и ликвидиране на нападателя. Но това нарушава справедливостта. А точно от справедливостта се е управлявал Конституционният, когато постанови своето решение през 1997 година Той остави настоящето предписание на член 12, алинея 3 Наказателен кодекс да работи, тъй като одобри, че когато нападателят влиза в непознато жилище с принуждение, то нападението фактически е толкоз рисково, че против него е оправдана всякаква отбрана. В този случай методът (способът) на осъществяване на нападението носи главния заряд социална заплаха. Начинът прави това нахлуване толкоз рисково, че против него може да се употребяват всевъзможни средства в това число и умъртвяване на нападателя. За останалите способи на деяние Конституционният съд през 1997 година реши, че те не са толкоз рискови и не пораждат право за отбраняващия се да убива.
Следователно, в случай че желаеме да разтеглим обсега на неизбежната защита, би трябвало да търсим други правнотехнически начини. Действащата наредба на член 12, алинея 3 Наказателен кодекс съдържа една законова необорима хипотеза. Тя може да се разшири, само че решението би трябвало да е обществено обосновано. – Новите способи на нахлуване, които ще прибавим в член 12, алинея 3 Наказателен кодекс, би трябвало обективно, фактически да са толкоз рискови, че да пораждат право на неограничена отбрана, в това число и посредством умъртвяване на нападателя. Не може законът да разгласи официално някакво деяние за доста рисково, в случай че то в реалност не разкрива толкоз висока степен на социална заплаха.
- Какво може да се направи, в случай че а) наказателният кодекс не бъде променен или б) бъде променен, само че Конституционният съд още веднъж анулира измененията и не се откри различен правнотехнически прийом за разширение на неизбежната защита?
- Неизбежната защита по член 12 Наказателен кодекс е обрисувана с доста оценъчни признаци в закона – „ директно “ нахлуване, „ рамки на нужните лимити “ на защитата, „ очевидно противоречие “ сред отбрана и „ характера и заплахата “ на нападението. Това прави границите на този юридически институт гъвкави, преносими, еластични. Върховният касационен съд може чрез пояснение да разшири обсега на неизбежната защита като запълни със надлежно наличие оценъчните признаци. Така ще доразвие ситуациите на Постановление № 12 на Върховния съд от 1973 година по отношение на неизбежната защита. А тълкувателните решения на Върховен касационен съд са наложителни за органите на правосъдната и изпълнителната власт, както и за органите на локалното самоуправление (чл. 130, алинея 2 ЗСВ).
Освен това съставите на Върховен касационен съд могат, посредством своите решения, да ориентират съдилищата, прокурорите, следователите и проверяващите служители на реда към по-широко използване на неизбежната защита. Ето два образеца на такива решения на Върховния съд, по които съм бил съдия- докладчик.
С решение № 609 по н.д. № 432/1996 година, I-во н. о., Върховният съд одобри, че „ нападението при неизбежната защита е прекъснато тогава, когато заплахата е отминала. Ако съответната фактическа конюнктура дава съображение да се счита, че нападението може още веднъж ненадейно да се възобнови, то обстановката на неизбежна защита не е завършила и отбраняващият се има право на дейна защита”.
- Това решение удължава оптимално времетраенето на нападението, през което време отбраняващият се има право да се пази. С други думи удължава се времето за отбрана. А другото решение какво е?
- Съгласно член 12, алинея 4 Наказателен кодекс при превишаване рамките на неизбежната защита отбраняващият се деятел не се санкционира, в случай че това превишаване се дължи на нерешителност или разстройване.
С решение № 169 по н.д. № 88/1992 година, I-во н.о. Върховният съд одобри, че „ постоянно, когато е налице превишаване рамките на неизбежната защита, съдът е задължен да изследва, дали това превишаване не се дължи на „ нерешителност или смущение”, което изключва наказателната отговорност на дееца”.
- Но тълкувателната активност на Върховен касационен съд не е задоволителна, с цел да се разшири използването на неизбежната защита и жителите да стартират по-активно да пазят своите права от набези?
- Да. Необходимо е да се образоват съдиите, прокурорите, следователите, проверяващите служители на реда и оперативните чиновници на Министерство на вътрешните работи по въпросите на неизбежната защита. За това министърът на правораздаването и министърът на вътрешните работи би трябвало да основат съответната организация. Следва да се ангажира и Националният институт по правораздаване. Инспекторатът при Висшия правосъден съвет също следва да се включи посредством осъществяване на тематични инспекции по въпроса.
- А имаме ли нужният кадрови капацитет? Имаме ли хората, които да създадат това?
- Във висшите съдилища и прокуратури има отлични съдии, прокурори и следователи, които респектират с правните си познания и човешките си качества. Но те не са в светлината на прожекторите, не вземат участие в суетливите наддумвания и свади по малките екрани, не викат гръмко „ ура” за ръководещите, не се въртят около огромните посолства и.н. Те просто си правят работата. И по тази причина не са известни.
- Как ще коментирате решението на Върховен касационен съд по случая с потърпевшия Ангел Димитров – Чората и наказаните за ликвидиране петима служители на реда от Благоевград, които влязоха в пандиза за седем години?
- Мръсна история. По мое време Софийската военно-окръжна прокуратура, въз основа на доказателствата към оня миг, одобри че, служителите на реда и чиновниците на НСБОП са работили за задържане на нарушител – който е уредник на канали за разпространение на опиати и за проституция. В този случай, според член 12а от Наказателен кодекс, не е общественоопасно да се аргументи щета на арестуваното лице, веднага като са спазени избрани условия. По-нататък – военната прокуратура одобри, че като са предизвикали гибелта му, служителите на реда са надвишили „ нужните ограничения за задържане на лицето “. Накрая военната прокуратура одобри, че служителите на реда по несъобразителност са предизвикали гибелта на потърпевшия. А според член 12а, алинея 2 от Наказателен кодекс „ наказателна отговорност се носи единствено в случаите на съзнателно причиняване на вредата “. Смятам че това решение на военната прокуратура е заслужено. Служителите на Министерство на вътрешните работи не би трябвало да си разрешават произвол. Но решенията на правосъдните органи би трябвало да насърчават служителите на реда към дейна грижа за жителите, към поемането на риск, когато пазят обществото, - а не служителите на реда да бягат от отговорност и да се крият при осъществяване на службата си, с цел да не си навлекат неприятности.
Цялата каша е забъркана от идващия основен прокурор Б. Велчев (който анулира постановлението на военната прокуратура за преустановяване на делото) и от тогавашния ръководител на Военно-апелативния съд В. Пенгезов (който е добре прочут на НСБОП от някои разработки и който изрази своята преднамереност към чиновниците на НСБОП като направи неприемливи обществени изявления по случая). Това наказване не трябва да остане по този начин и аз съм уверен, че ориста на петимата служители на реда ще се промени. Най-малкото президентът би трябвало да ги помилва.
- Но по случая има решение на Европейския съд по правата на индивида?
- Европейският съд не взема решение и не може да реши делото всъщност. Той не разполага с доказателствата по делото. Освен това България е суверенна страна и има народен суверенитет – допускам. Нашата страна има свои правосъдни органи. Европейският съд се произнася единствено по процедурата – дали са нарушени процесуалните права на жителите, страни в наказателния развой (обвиняем, пострадал), които права са планувани в Европейската спогодба.
- Президентът Радев стартира съвещания по отношение на „ критериите за избор и пълномощията на идващия основен прокурор “. Първи са поканени основния прокурор Цацаров и ръководителите на висшите съдилища Лозан Панов и Георги Чолаков. Как ще коментирате?
- Разбирам президента. Той се стреми изборът на нов основен прокурор да бъде обществен, транспарантен, а не загадъчен и подмолен – какъвто беше изборът на Борис Велчев преди 14 години. Очевидно президентът Радев не желае да повтаря срамната режисура на Първанов, при която часове преди избора на основен прокурор се организира загадка среща в ресторанта на измисления „ Октопод “, в която участваха управлението на прокуратурата, управлението на Министерство на вътрешните работи, някои по-верни членове на Висшия правосъден съвет и несъмнено самият пишман претендент Б. Велчев. На срещата бяха набелязани ограничения за сполучливото избиране на Велчев на идващия ден във Висш съдебен съвет.
Самият Велчев стоеше от лявата ми страна и непрекъснато ми досаждаше с въпроса, дали някой ще гласоподава за него. Беше се разстроил толкоз, че по негова и на значими хора гореща молба минах около президентството да го взема с моята кола, с цел да не се откаже в последния миг. Щото се срамувал да се покаже пред прокурорите. Чакаше ме в тъмното пред входа на президентството. И защото валеше сняг, не се виждаше добре. Велчев се хвърляше след всяка по-голяма кола. Да не изпусне влака. Жалка картина. Служителите на НСО не можаха да скрият презрението си. На самата среща завеждащият отдел „ Следствен “ о.р. полк. Цеко Йорданов му сподели в очите пред всички, че няма да гласоподава за него на идващия ден. Велчев се разстрои още повече и горчиво се разплака. След време Ц. Йорданов си заплати за достолепието. – Велчев го уволни дисциплинарно, повдигна му обвиняване и го съобщи на съд като началник на мафията. Минаха десетина години и съдът и прокуратурата оневиниха Ц. Йорданов. А „ моралният “ Велчев, откакто разруши живота му, се скри в Конституционния съд без капчица разкайване. Впрочем той не се извини и на основния секретар на Министерство на вътрешните работи военачалник И. Илиев, който арестува по „ простъпка “. Ето такива са триумфите на Велчев в битката против престъпността.
- Проф. Филчев, апелирам оставете тези мрачни мемоари. Да не се връщаме толкоз обратно във предишното.
- Сакън! Да не би тоз „ мъжага “ Велчев да се докачи. А той не си заплати и сметката даже, та се наложи аз да платя кюфтетата и ракията за избора му. С това демонстрирах, че почитам третия пол и неговата евроатлантическа ориентировка.
Но като споменахте предишното, ще Ви посоча единствено един миг от предишното на Велчев. Съгласно настоятелната молба на проф. Д. Михайлов трябваше да пробутаме студентчето Б. Велчев, което беше учило в няколко страни, на държавния изпит в ЮФ. Д. Михайлов беше доста непосредствен с … родителите му. Всички уважаваха доста бащата на Велчев – огромния приятел В. Велчев, член на Централен комитет на Българска комунистическа партия, дипломат в Лондон и Москва. Още повече уважаваха дядото на Велчев – още по-големия приятел Б. Велчев, секретар и член на политбюро на Централен комитет на Българска комунистическа партия, втори човек в комунистическата подчиненост (отстранен поради интриги и доноси до Съветския съюз против България). Цялата рода на другарите Велчеви градеше комунизма и служеше непосредствено на Съветския съюз (както и на някои служби). Внучето обаче се обърна и стана господин Велчев. Днес господин Велчев, с обноски на британски лорд, е блестящ демократ - антикомунист, бори комунизма и служи на евроатлантическите си господари. Тогава, с цел да го пробутаме на изпита беше осъществена комплицирана интервенция, в която участваха и служителки от ЮФ, до момента в който най-после „ инцидентно “ студентчето Велчев се оказа в комисията на проф. Д. Михайлов. И несъмнено получи заслужена шестица. Веднага, без да изкара и наложителния стажа даже, Велчев стартира като консултант на последния министър-председателя на социалистическото държавно управление другаря Георги Атанасов. Какво го е съветвал не знам, само че след време Върховният съд осъди Г. Атанасов за далавери. Ще спра до тук. Засега. А на почитаемия господин Велчев ще кажа: „ По-кротко! Някои архиви още се пазят “.
- Не отговорихте на въпроса за консултациите на президента Радев по отношение на избора на основен прокурор?
- Много хубава концепция, само че не напълно издържана от позиция на Конституцията. Президентът няма право да вика членове на Висш съдебен съвет и да разисква с тях избора на основен прокурор. Този избор е парламентарен развой, който протича на два стадия. На първия етап решителен орган е Висшият правосъден съвет, а на втория етап – президентът. Всеки от тези органи си има свои функционалности, избрани от Конституцията, които упражнява в границите на съответния етап. А критериите за основния прокурор са посочени в Закона за правосъдната власт. Да викаш членове на Висш съдебен съвет и да обсъждаш с тях избора на основен прокурор, това е все едно по-горният съд, т.е. втората инстанция, да вика съдиите от по-долния съд, от първата инстанция, с цел да обсъдят дружно, по какъв начин да решат делото. А в действителност под формата на съвещания втората инстанция набива канчетата на по-ниско стоящите съдии и им споделя, какво да вършат. Това е неприемливо.
На същото съображение Висшият правосъден съвет може да повика президента, с цел да обсъдят критериите за избора на основен прокурор. Даже Висшият правосъден съвет има по-голямо съображение да вика президента, тъй като в случай че президентът откаже да утвърди предлагането на Висш съдебен съвет за основен прокурор, то при наново направено предложение, президентът не може да откаже назначението ( член 129, алинея 2 от Конституцията). С други думи Висш съдебен съвет може да принуди президента да назначи определеното от него лице за основен прокурор, само че президентът не може да принуди Висш съдебен съвет да избере посочено от него лице.
Следователно съгласно Конституцията президентът следва да се ограничи до съвещания с представители на политически и публични организации, на медиите и така нататък, само че не и да разисква въпроса с членове на Висш съдебен съвет ( каквито са основния прокурор и ръководителите на висшите съдилища).
Интервю на Ивайло КРАЧУНОВ
- През 1997 година като заместник-министър на правораздаването ръководех работната група при Министерството, която трябваше да приготви промяната на нашето наказателно правораздаване. Задачите бяха две: Първо, да се приспособи наказателното ни законодателство към новата криминологическа действителност – към новите форми на престъпност, които породиха вследствие на прехода. Второ, да се хармонизират нашите закони с правото на Европейския съюз. Това е най-мащабната промяна на наказателното ни законодателство след 1968 година – През 1997 година бяха осъществени към 80 промени в Наказателния кодекс и още толкоз в Наказателнопроцесуалния кодекс.
- Кои обществени феномени на прехода доведоха до тези промени на наказателното законодателство?
- В резултат на отслабването на държавно-правния надзор бурно набъбна проведената престъпност и корупцията. След 1990 година страната беше безусловно залята от престъпност. Многобройни тежки похищения против личността и собствеността бяха всекидневие. Гражданите се усещаха незащитени.
- Но нали една от функционалностите на страната е да пази жителите от незаконни похищения?
- Отслабването на обществения надзор има своята икономическа основа. Държавата внезапно и изрично се отхвърли от ръководство на собствеността, на производството и разпределението на материалните богатства, без да е основала условия за заслужено развиване на пазарното стопанство, учредено на частна благосъстоятелност. Административно-командният надзор на страната отмря, а нови форми за надзор (производствен, финансов, банков, данъчен, митнически, пограничен, приватизационен и т.н.) още не бяха основани. Това разреши да се извърши незаконната приватизация на Костов - всеобщо раздържавяване на общонародната благосъстоятелност, което наподобява повече на разбойническо завземане на държавното имущество. В резултат популацията обедня, а класовата диференциация, т.е. разделянето на обществото на небогати и богати, се задълбочи.
Състоянието, структурата и динамичността на престъпността се трансформираха – образуваха се мощни стопански групировки, които трупаха капитал по незаконен метод, а мръсните пари корумпираха държавните чиновници. Тези незаконни групировки изместиха страната от производството и търговията. Така породи „ сивата икономика”, а върху нея - проведената престъпност, с присъщите й похищения против личността и собствеността (убийства, изнасилвания, телесни повреди, грабежи, изнудвания, измами и т.н.).
- Излиза, съгласно Вас, че взривът на престъпността тогава е довел до промени в института на неизбежната защита през 1997 година?
- Да. Историческата истина изисква да се каже, че държавното управление на Съюза на демократичните сили имаше воля да се оправи с битовата престъпност. Нужен беше юридически инструмент, който разрешава на жителите и сами да пазят своите права. За това трябваше да се разшири обсега на неизбежната защита по член 12 Наказателен кодекс.
В Министерството на правораздаването създадохме работна група, като поканихме всички хабилитирани учени от университетите, видни представители на Върховния съд, Главна прокуратура, Националната следствена работа, Висшия адвокатски съвет и несъмнено – на Министерство на вътрешните работи. Най-активно присъединяване взеха проф. Димитър Михайлов и проф. Милчо Паликарски. След разработване на законопроектите Министерският съвет утвърди предложенията на работната група и ги внесе в Народното събрание. В Правната комисия на Народно събрание се водиха разгорещени разногласия.
Отличи се националният представител Велислав Величков. В последна сметка Народното събрание одобри препоръчаните промени в Наказателен кодекс, които разшириха обсега на неизбежната защита.
- Как тъкмо изглеждаха тогава новоприетите текстове?
- Новата норма на член 12, ал.3 Наказателен кодекс гласеше:
„ Независимо от характера и заплахата на отбраната няма превишаване рамките на неизбежната защита, в случай че:
1. нападението е от две или повече лица;
2. нападателят е въоръжен;
3. нападението е осъществено посредством навлизане с принуждение или с щурм в жилище, вилен парцел или икономически обект;
4. нападението е в моторно, въздухоплавателно, водно транспортно средство или преносим железопътен състав;
5. нападението е осъществено нощем;
6. нападението не може да бъде отблъснато по различен метод.”
- И след това по какъв начин се развиха нещата?
- Веднага след приемането на измененията в Наказателен кодекс 52 народни представители от Българска социалистическа партия желаеха от Конституционния съд да разгласи за противоконституционна новата норма на член 12, алинея 3 Наказателен кодекс, защото тя нарушава правото на живот по член 28 от Конституцията и член 6, алинея 1 от Международния пакт за цивилен и политически права. Главният прокурор – уважаемият господин Иван Татарчев и Висшият адвокатски съвет, управляван от Т. Бурилков, дадоха мнение до Конституционен съд, че поддържат настояването.
Конституционният съд, под председателството на патриарха на българската юриспруденция проф. Живко Сталев и при докладчик блестящият правист Стефанка Стоянова (с която имах достойнството 7 години да работя един до друг в Първо наказателно поделение на Върховния съд), с решение № 19 по конституционно дело 13 от 1997 година (ДВ, бр. 120 от 1997 г.) почете настояването и разгласи четири от шестте нови разпореждания (по т. 1, 2, 4 и 5) на член 13, алинея 3 Наказателен кодекс, както и част от наредбата по т. 3, за противоконституционни. След изменението на Наказателен кодекс от 2006 (ДВ бр. 75 от 2006 г.) остана единствено едната догадка и нормата на член 12, алинея 3 Наказателен кодекс доби следния тип:
„ Няма превишаване рамките на неизбежната защита, в случай че нападението е осъществено посредством навлизане с принуждение или с щурм в жилище”.
Това е настоящият сега закон.
- С какви претекстове Конституционния съд анулира новосъздадените разпореждания?
- Конституционният съд одобри, че новите разпореждания на член 13, алинея 3 Наказателен кодекс разрешават на отбраняващия се индивид да „ надвиши нужната защита” като отблъсне нападението без да „ съразмерява защитата с заплахата на това нападение”. Той може да избира безкрайно средствата за отбрана и да аргументи всевъзможни вреди на нападателя, в това число и гибелта му. Но това опонира на най-ценното човешко право - правото на живот, закрепено в член 128 от Конституцията. А според решение на Конституционния съд № 10 от 1995 година (ДВ, бр. 67 от 1995 г.) „ Правото на живот има господство и приоритет във връзка с другите права, които, с цел да бъде опазено, е възможно да бъдат накърнени”.
- Днес сме изправени пред алтернативата: да разтеглим обсега на неизбежната защита като допълним Наказателния кодекс или въобще да не променяме Наказателния кодекс, заради решението на Конституционния съд?
- Въпросът има две страни – официална и съдържателна. Формално - направеното предложение за смяна на Наказателен кодекс отпреди една година въобще не би трябвало да се разисква.
Защото същата тази смяна на Наказателен кодекс беше осъществена преди двадесет и две години, и анулирана от Конституционния съд. Предложените промени на член 12 Наказателен кодекс към този момент са оповестени за противоконституционни.
- А какви са възраженията всъщност против това разширение на неизбежната защита?
- Неизбежната защита е изконно право на всеки човек да се отбрани от нахлуване като аргументи вреди на нападателя. Неизбежната защита произтича от древността. Тя съществува във всички времена и нации, преди страната и преди писаното право. Правото на неизбежна защита е „ non skripta, sed nata lex “ (не писан, а естествен закон). С него се занимават още Аристотел, античните римляни (Цицерон), в по-ново време - немските (Фон Лист, Йешек, Веселс, Бойлке) и съветските (А. Кони, И. Слуцки, А. Пионтковски, А. Трайнин) адвокати. По принцип единствено страната може да упражнява принуждение върху жителите. Правото на неизбежна защита е едно изключение от държавния монопол върху насилието. Неизбежната защита не може да бъде ограничавана. Но тя не трябва и да се уголемява прекалено. Основният аршин при установяване границите на неизбежната защита е справедливостта, сходството, съразмерността сред отбраната и нападението.
Наказателното право е олицетворение на справедливостта. То е построено върху правилото за правдивост. Специфично наказателноправно изражение на този принцип е нормата на член 35, алинея 3 Наказателен кодекс: „ Наказанието е надлежно на престъплението”.
Справедливост, сходство, пропорционалност би трябвало да има също сред отбраната и нападението при неизбежна защита. Това постановява наредбата на член 12, алинея 2 Наказателен кодекс. Ако нападнатият не съобрази отбраната си с нападението, той ще наруши справедливостта, а затова и закона.
- Какво ни оферират в този момент създателите на законопроекта?
- Авторите на законопроекта оферират същите промени, които към този момент Конституционният съд разгласи за противоконституционни. Те излизат от една нереалност, според която щом законът разгласи обещано деяние като доста рисково за обществото, това деяние в реалност става доста общественоопасно. Така законодателят може случайно да прибавя най-различни способи на нахлуване в закона и да афишира, че против тях е позволена всякаква отбрана, в това число и ликвидиране на нападателя. Но това нарушава справедливостта. А точно от справедливостта се е управлявал Конституционният, когато постанови своето решение през 1997 година Той остави настоящето предписание на член 12, алинея 3 Наказателен кодекс да работи, тъй като одобри, че когато нападателят влиза в непознато жилище с принуждение, то нападението фактически е толкоз рисково, че против него е оправдана всякаква отбрана. В този случай методът (способът) на осъществяване на нападението носи главния заряд социална заплаха. Начинът прави това нахлуване толкоз рисково, че против него може да се употребяват всевъзможни средства в това число и умъртвяване на нападателя. За останалите способи на деяние Конституционният съд през 1997 година реши, че те не са толкоз рискови и не пораждат право за отбраняващия се да убива.
Следователно, в случай че желаеме да разтеглим обсега на неизбежната защита, би трябвало да търсим други правнотехнически начини. Действащата наредба на член 12, алинея 3 Наказателен кодекс съдържа една законова необорима хипотеза. Тя може да се разшири, само че решението би трябвало да е обществено обосновано. – Новите способи на нахлуване, които ще прибавим в член 12, алинея 3 Наказателен кодекс, би трябвало обективно, фактически да са толкоз рискови, че да пораждат право на неограничена отбрана, в това число и посредством умъртвяване на нападателя. Не може законът да разгласи официално някакво деяние за доста рисково, в случай че то в реалност не разкрива толкоз висока степен на социална заплаха.
- Какво може да се направи, в случай че а) наказателният кодекс не бъде променен или б) бъде променен, само че Конституционният съд още веднъж анулира измененията и не се откри различен правнотехнически прийом за разширение на неизбежната защита?
- Неизбежната защита по член 12 Наказателен кодекс е обрисувана с доста оценъчни признаци в закона – „ директно “ нахлуване, „ рамки на нужните лимити “ на защитата, „ очевидно противоречие “ сред отбрана и „ характера и заплахата “ на нападението. Това прави границите на този юридически институт гъвкави, преносими, еластични. Върховният касационен съд може чрез пояснение да разшири обсега на неизбежната защита като запълни със надлежно наличие оценъчните признаци. Така ще доразвие ситуациите на Постановление № 12 на Върховния съд от 1973 година по отношение на неизбежната защита. А тълкувателните решения на Върховен касационен съд са наложителни за органите на правосъдната и изпълнителната власт, както и за органите на локалното самоуправление (чл. 130, алинея 2 ЗСВ).
Освен това съставите на Върховен касационен съд могат, посредством своите решения, да ориентират съдилищата, прокурорите, следователите и проверяващите служители на реда към по-широко използване на неизбежната защита. Ето два образеца на такива решения на Върховния съд, по които съм бил съдия- докладчик.
С решение № 609 по н.д. № 432/1996 година, I-во н. о., Върховният съд одобри, че „ нападението при неизбежната защита е прекъснато тогава, когато заплахата е отминала. Ако съответната фактическа конюнктура дава съображение да се счита, че нападението може още веднъж ненадейно да се възобнови, то обстановката на неизбежна защита не е завършила и отбраняващият се има право на дейна защита”.
- Това решение удължава оптимално времетраенето на нападението, през което време отбраняващият се има право да се пази. С други думи удължава се времето за отбрана. А другото решение какво е?
- Съгласно член 12, алинея 4 Наказателен кодекс при превишаване рамките на неизбежната защита отбраняващият се деятел не се санкционира, в случай че това превишаване се дължи на нерешителност или разстройване.
С решение № 169 по н.д. № 88/1992 година, I-во н.о. Върховният съд одобри, че „ постоянно, когато е налице превишаване рамките на неизбежната защита, съдът е задължен да изследва, дали това превишаване не се дължи на „ нерешителност или смущение”, което изключва наказателната отговорност на дееца”.
- Но тълкувателната активност на Върховен касационен съд не е задоволителна, с цел да се разшири използването на неизбежната защита и жителите да стартират по-активно да пазят своите права от набези?
- Да. Необходимо е да се образоват съдиите, прокурорите, следователите, проверяващите служители на реда и оперативните чиновници на Министерство на вътрешните работи по въпросите на неизбежната защита. За това министърът на правораздаването и министърът на вътрешните работи би трябвало да основат съответната организация. Следва да се ангажира и Националният институт по правораздаване. Инспекторатът при Висшия правосъден съвет също следва да се включи посредством осъществяване на тематични инспекции по въпроса.
- А имаме ли нужният кадрови капацитет? Имаме ли хората, които да създадат това?
- Във висшите съдилища и прокуратури има отлични съдии, прокурори и следователи, които респектират с правните си познания и човешките си качества. Но те не са в светлината на прожекторите, не вземат участие в суетливите наддумвания и свади по малките екрани, не викат гръмко „ ура” за ръководещите, не се въртят около огромните посолства и.н. Те просто си правят работата. И по тази причина не са известни.
- Как ще коментирате решението на Върховен касационен съд по случая с потърпевшия Ангел Димитров – Чората и наказаните за ликвидиране петима служители на реда от Благоевград, които влязоха в пандиза за седем години?
- Мръсна история. По мое време Софийската военно-окръжна прокуратура, въз основа на доказателствата към оня миг, одобри че, служителите на реда и чиновниците на НСБОП са работили за задържане на нарушител – който е уредник на канали за разпространение на опиати и за проституция. В този случай, според член 12а от Наказателен кодекс, не е общественоопасно да се аргументи щета на арестуваното лице, веднага като са спазени избрани условия. По-нататък – военната прокуратура одобри, че като са предизвикали гибелта му, служителите на реда са надвишили „ нужните ограничения за задържане на лицето “. Накрая военната прокуратура одобри, че служителите на реда по несъобразителност са предизвикали гибелта на потърпевшия. А според член 12а, алинея 2 от Наказателен кодекс „ наказателна отговорност се носи единствено в случаите на съзнателно причиняване на вредата “. Смятам че това решение на военната прокуратура е заслужено. Служителите на Министерство на вътрешните работи не би трябвало да си разрешават произвол. Но решенията на правосъдните органи би трябвало да насърчават служителите на реда към дейна грижа за жителите, към поемането на риск, когато пазят обществото, - а не служителите на реда да бягат от отговорност и да се крият при осъществяване на службата си, с цел да не си навлекат неприятности.
Цялата каша е забъркана от идващия основен прокурор Б. Велчев (който анулира постановлението на военната прокуратура за преустановяване на делото) и от тогавашния ръководител на Военно-апелативния съд В. Пенгезов (който е добре прочут на НСБОП от някои разработки и който изрази своята преднамереност към чиновниците на НСБОП като направи неприемливи обществени изявления по случая). Това наказване не трябва да остане по този начин и аз съм уверен, че ориста на петимата служители на реда ще се промени. Най-малкото президентът би трябвало да ги помилва.
- Но по случая има решение на Европейския съд по правата на индивида?
- Европейският съд не взема решение и не може да реши делото всъщност. Той не разполага с доказателствата по делото. Освен това България е суверенна страна и има народен суверенитет – допускам. Нашата страна има свои правосъдни органи. Европейският съд се произнася единствено по процедурата – дали са нарушени процесуалните права на жителите, страни в наказателния развой (обвиняем, пострадал), които права са планувани в Европейската спогодба.
- Президентът Радев стартира съвещания по отношение на „ критериите за избор и пълномощията на идващия основен прокурор “. Първи са поканени основния прокурор Цацаров и ръководителите на висшите съдилища Лозан Панов и Георги Чолаков. Как ще коментирате?
- Разбирам президента. Той се стреми изборът на нов основен прокурор да бъде обществен, транспарантен, а не загадъчен и подмолен – какъвто беше изборът на Борис Велчев преди 14 години. Очевидно президентът Радев не желае да повтаря срамната режисура на Първанов, при която часове преди избора на основен прокурор се организира загадка среща в ресторанта на измисления „ Октопод “, в която участваха управлението на прокуратурата, управлението на Министерство на вътрешните работи, някои по-верни членове на Висшия правосъден съвет и несъмнено самият пишман претендент Б. Велчев. На срещата бяха набелязани ограничения за сполучливото избиране на Велчев на идващия ден във Висш съдебен съвет.
Самият Велчев стоеше от лявата ми страна и непрекъснато ми досаждаше с въпроса, дали някой ще гласоподава за него. Беше се разстроил толкоз, че по негова и на значими хора гореща молба минах около президентството да го взема с моята кола, с цел да не се откаже в последния миг. Щото се срамувал да се покаже пред прокурорите. Чакаше ме в тъмното пред входа на президентството. И защото валеше сняг, не се виждаше добре. Велчев се хвърляше след всяка по-голяма кола. Да не изпусне влака. Жалка картина. Служителите на НСО не можаха да скрият презрението си. На самата среща завеждащият отдел „ Следствен “ о.р. полк. Цеко Йорданов му сподели в очите пред всички, че няма да гласоподава за него на идващия ден. Велчев се разстрои още повече и горчиво се разплака. След време Ц. Йорданов си заплати за достолепието. – Велчев го уволни дисциплинарно, повдигна му обвиняване и го съобщи на съд като началник на мафията. Минаха десетина години и съдът и прокуратурата оневиниха Ц. Йорданов. А „ моралният “ Велчев, откакто разруши живота му, се скри в Конституционния съд без капчица разкайване. Впрочем той не се извини и на основния секретар на Министерство на вътрешните работи военачалник И. Илиев, който арестува по „ простъпка “. Ето такива са триумфите на Велчев в битката против престъпността.
- Проф. Филчев, апелирам оставете тези мрачни мемоари. Да не се връщаме толкоз обратно във предишното.
- Сакън! Да не би тоз „ мъжага “ Велчев да се докачи. А той не си заплати и сметката даже, та се наложи аз да платя кюфтетата и ракията за избора му. С това демонстрирах, че почитам третия пол и неговата евроатлантическа ориентировка.
Но като споменахте предишното, ще Ви посоча единствено един миг от предишното на Велчев. Съгласно настоятелната молба на проф. Д. Михайлов трябваше да пробутаме студентчето Б. Велчев, което беше учило в няколко страни, на държавния изпит в ЮФ. Д. Михайлов беше доста непосредствен с … родителите му. Всички уважаваха доста бащата на Велчев – огромния приятел В. Велчев, член на Централен комитет на Българска комунистическа партия, дипломат в Лондон и Москва. Още повече уважаваха дядото на Велчев – още по-големия приятел Б. Велчев, секретар и член на политбюро на Централен комитет на Българска комунистическа партия, втори човек в комунистическата подчиненост (отстранен поради интриги и доноси до Съветския съюз против България). Цялата рода на другарите Велчеви градеше комунизма и служеше непосредствено на Съветския съюз (както и на някои служби). Внучето обаче се обърна и стана господин Велчев. Днес господин Велчев, с обноски на британски лорд, е блестящ демократ - антикомунист, бори комунизма и служи на евроатлантическите си господари. Тогава, с цел да го пробутаме на изпита беше осъществена комплицирана интервенция, в която участваха и служителки от ЮФ, до момента в който най-после „ инцидентно “ студентчето Велчев се оказа в комисията на проф. Д. Михайлов. И несъмнено получи заслужена шестица. Веднага, без да изкара и наложителния стажа даже, Велчев стартира като консултант на последния министър-председателя на социалистическото държавно управление другаря Георги Атанасов. Какво го е съветвал не знам, само че след време Върховният съд осъди Г. Атанасов за далавери. Ще спра до тук. Засега. А на почитаемия господин Велчев ще кажа: „ По-кротко! Някои архиви още се пазят “.
- Не отговорихте на въпроса за консултациите на президента Радев по отношение на избора на основен прокурор?
- Много хубава концепция, само че не напълно издържана от позиция на Конституцията. Президентът няма право да вика членове на Висш съдебен съвет и да разисква с тях избора на основен прокурор. Този избор е парламентарен развой, който протича на два стадия. На първия етап решителен орган е Висшият правосъден съвет, а на втория етап – президентът. Всеки от тези органи си има свои функционалности, избрани от Конституцията, които упражнява в границите на съответния етап. А критериите за основния прокурор са посочени в Закона за правосъдната власт. Да викаш членове на Висш съдебен съвет и да обсъждаш с тях избора на основен прокурор, това е все едно по-горният съд, т.е. втората инстанция, да вика съдиите от по-долния съд, от първата инстанция, с цел да обсъдят дружно, по какъв начин да решат делото. А в действителност под формата на съвещания втората инстанция набива канчетата на по-ниско стоящите съдии и им споделя, какво да вършат. Това е неприемливо.
На същото съображение Висшият правосъден съвет може да повика президента, с цел да обсъдят критериите за избора на основен прокурор. Даже Висшият правосъден съвет има по-голямо съображение да вика президента, тъй като в случай че президентът откаже да утвърди предлагането на Висш съдебен съвет за основен прокурор, то при наново направено предложение, президентът не може да откаже назначението ( член 129, алинея 2 от Конституцията). С други думи Висш съдебен съвет може да принуди президента да назначи определеното от него лице за основен прокурор, само че президентът не може да принуди Висш съдебен съвет да избере посочено от него лице.
Следователно съгласно Конституцията президентът следва да се ограничи до съвещания с представители на политически и публични организации, на медиите и така нататък, само че не и да разисква въпроса с членове на Висш съдебен съвет ( каквито са основния прокурор и ръководителите на висшите съдилища).
Интервю на Ивайло КРАЧУНОВ
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ