Проф. Ева Соколова представя „Руската намеса в съдбините на България“
Проф. Ева Соколова е създател на най-новото проучване за „ Руската интервенция в съдбините на България “. От този месец книгата към този момент е на книжния пазар, а на 19 октомври(сряда) от 18 часа на ул. „ Богатица “ 25 в София ще бъде премиерата й.
Историята би трябвало да се знае такава, каквато е. Целта на предлаганата книга е известно да запознае необятната аудитория с същинското място на Русия в нашия живот, споделя проф. Соколова.
„ Въпреки че има многотомни издания, отдадени на историята на България, макар че тя се учи в българските учебни заведения, за жалост забележителна част от българите накриво възприемат и си изясняват събитията, през които е минала страната ни от Освобождението от османско робство та до наши дни. Истината се замества с идеологеми и легенди. Най-опасният мит е, че „ кат Русия няма втора, така могъща на света “, че „ Тя е нашата опора... “ и това би трябвало да допуска обич към всичко съветско и наложителна признателност, че ни е дарила свободата. Ревниво обаче се премълчава нейната непрекъсната отрицателна интервенция във вътрешната и външната политика на България “, акцентира създателят.
Проф. Соколова разказва най-важните моменти от развиването на страната ни от 1878 година насам, пробвайки се да разкрие същинското отношение на Русия – била тя империя или Съюз на съветските социалистически републики, към България, като цитира редица документи, в това число дипломатическа преписка сред двете страни.
„ При всички случаи, „ помагайки “ с дейности или препоръки,
Русия гони само своите ползи и то постоянно в ущърб на българите
В първата част, озаглавена „ Прочетено и премислено “, е проследена намесата на Царска Русия в делата ни по време на цялото Трето българско царство. 62 български държавни управления, без значение дали русофилски, или русофобски са били, неведнъж са се изправяли пред заплахата от действителна съветска окупация.
Във втората част на книгата – „ Чуто, забелязано, претърпяно “, са проследени връзките Съюз на съветските социалистически републики – Народна република България. Описвам събития, на които съм съвременник.
Една глава е отдадена на 45-годишното социалистическо всекидневие с всичките му парадокси. Там проучвам и аргументите, заради които се срина социалистическият строй в България.
Книгата приключва с „ И нещо персонално “, където споделям персоналните си прекарвания през годините на националната република, които прочее са прекарвания на голям брой българи.
При написването на книгата съм употребила и цитирала литературни източници – монографии за българската история, дневници на изтъкнати политици от Третото българско царство, томове, издавани от Комисията по досиетата, както и някои книги на задгранични създатели, преведени на български език. Особен интерес съставляват: книгата на американския публицист Уил Мънроу, издадена през 1914 година в Бостън, Съединени американски щати, и преведена у нас през 1999 година, в която създателят проучва държанието на Стефан Стамболов, на цар Фердинанд; книгата на френския финансов консултант Емен Кейе, която разказва живота в страната ни през първите две години на Третото българско царство; книгата на граф дьо Бурбулон, пресъздаваща атмосферата на Фердинандовото ръководство, акцентира още създателят.
Faktor.bg предлага в задатък на своите читатели два впечатляващи фрагмента от „ Руската интервенция в съдбините на България “, предоставени с общителното подпомагане на създателя и издателство " Фрийстайл пъблишинг ".
Наивността, себеотрицанието, лицемерието и благодарността
Четири човешки качества! Четири мотора на държание. С четири разнообразни инструмента за изява. С четири разнообразни последствия!
Нека ги потърсим и разкрием в събитията, случили се в навечерието на нашето Освобождение, и в последвалите ги съдбоносни за страната ни събития, та до наши дни. Нека назовем с същинските им имена моторите, личностите зад тях. Тези, които вземат решенията.
В Русия това са лицемерите: императорът и неговите ръководещи. Лицемерието на имперска Русия се демонстрира в това, че говорейки за славянско, православно и какво ли още не единение с поробения български народ, в действителност се стреми да обезглави националноосвободителното му придвижване (историята с обесването на Васил Левски), което набира мощност и би довело до освобождението на българите със личните им сили (както към този момент са го сторили Гърция, Румъния, Сърбия), а това би й попречило да ги трансформира в чинно оръдие на своите ползи.
„ Освободителите “ от 1877 година са водили преди този момент с Турция над 10, само че не „ освободителни “ войни, по тази причина пък с неизменимата цел: да реализират изход към Средиземно море, поставяйки ръка на Проливите. Но едвам след Цариградската конференция, когато и европейските Велики сили са решили, че е назрял моментът за нашето Освобождение, съветският император изпраща армията си на два фронта — на Балканите и в Кавказ. Русия измисля моралния претекст за тази война — като война за освобождение на един славянски, християнски, приятелски и какъв ли още не народ — епитети, които незабавно след Освобождението на България са забравени, сменени с действителна за тогавашното време и непрекъсната за в бъдеще опасност от окупация.
Руско-турската война е известна като „ Освободителна “. Но такава ли е? Съгласно съглашение сред Русия и Австро-Унгария още преди започването й, наоколо до Проливите не би трябвало да се позволява основаване на огромна страна. В резултат единствено дребна част от българите получават свободата си. Възкръсналата след петвековно иго българска страна, записана на картата на Европа като Княжество България, в реалност ще заеме едвам територията сред Стара планина и река Дунав и Софийския санджак. Останалите изконни български земи, обитаеми с българи – Източна Румелия и Македония, под една или друга форма не престават да са подвластни на султана.
А когато през 1885 година Източна Румелия се причислява към родината вследствие на Съединението, осъществено от българите без ничия непозната помощ, това провокира гнева на „ освободителката ни “.
Когато през 1908 година България отвхвърля васалитета към Турция и става самостоятелна страна, още веднъж актът е осъществен без ничия помощ извън – българите сами извоюват своята самостоятелност.
В България моторите са хората, пробудени от историята на Паисий, от „ Горски пасажер “ на Раковски, от себеотрицанието на Левски. Това са уверените, че „ тоз, който падне в пердах за независимост, той не умира “. Това са почитателите на Левски и Ботев — хъшовете в Браила. Това са четниците на Хаджи Димитър, на Стефан Караджа и Панайот Хитов, това са българските опълченци. Това са „ събудилите се “, за които няма избор — „ Свобода или гибел! “... Това са подготвилите нашето Освобождение, същинските „ освободители “!
Свободата! Загубена от един народ, българския, преди пет епохи. Но същият този народ не губи цели 500 години своята религия, своя език, своите обичаи, своята книжовност, своите очаквания за независимост, своя пиетет към знанието, довел го до основаването на килийното учебно заведение. А по-късно изпратил десетки българчета към най-близката до страната ни, освен географски, само че и по писменост, език и вяра, „ просветена “ Одеса, с цел да се върнат „ учени “ в поробеното родно място. Да проработят като учители, будители, а дружно с това да пренесат в отечеството и вярата, че „ дядо Иван “, който им е оказал помощ да се изучат, ще протегне ръка за помощ на поробените братя.
Каква доверчивост! Наивност, която патриархът на българската литература в своя разказ „ Под игото “ влага в думите на дребната Събка, дъщеря на чорбаджи Мичо от Бяла църква. На годишния изпит в учебното заведение момиченцето „ звънливо “ оповестява: „ От гръцко иго избави българите цар Асен, а от турско иго ще ни избави цар Александър от Русия. “ Тази доверчивост звучи даже във Вазовата лирика: „ Русия! Колко ни плени туй име свято, родно, благо! То в мрака бива нам величие, вяра — в нашите несгоди! “ Наивност, ловко подклаждана от лицемерната угриженост на Царска Русия към братята славяни, братята християни, само че най-важното, населяващи земите близки до Проливите! Наивност, която и в наши дни е причина огромна част от българите да виждат в днешна Русия, Русия на Путин, правилния другар. Тези хора или не познават историята на личния си народ, или не помнят, или не желаят да одобряват истината за антибългарската политика, която водят и Империята, и Съветска, и Путинова Русия, и която предопределя развиването на България от Освобождението та до наши дни. Днес тази политика, наричана „ хибридна “, се поддържа и от хранениците на Москва — Българската, непроменена от времето на Коминтерна, социалистическа партия. А това към този момент не е доверчивост!
Наивност или не, само че тя е довела до една пресилена, незаслужена признателност на мнозина към Русия, без значение дали имперска, болшевишка или Путинова. И за жалост тази признателност се адресира, не към съветските хора, проливали кръвта си край Плевен, Шипка и по полетата на България, а към ръководещите, които постоянно — и при съветските императори, и при Ленин и Сталин, и при днешния деспот Путин, са властвали, унижавали и унищожавали, душевен и физически, и личния си народ.
До огромна степен благодарността към Русия се дължи и на ниското самочувствие на българите. Русофилите (и като цяло българският народ) са признателни на Русия, че ни е освободила от турското робство. Но и през разум не ни минава да потърсим признателност от Русия за това, че сме дали духовна независимост на съветския народ, подарявайки му нашата кирилица. Прекланяме се пред поезията на Пушкин, пред гения на Толстой, пред създателя на паметните романи „ Идиот “, „ Бесове “, „ Братя Карамазови “ — Достоевски, само че не се замисляме, че те съществуват, тъй като имат подарената им още от средновековна България кирилица, на която пишат своите безсмъртни творби.
Благодарни сме. Но не си даваме сметка, че в действителност съветската помощ не е била единствената опция за нашето Освобождение от турското робство. То не е ли предизвестено от узаконяването на Българската екзархия, с което публично се признава съществуването на българска нация в границите на Османската империя? Не са ли помогнали полемиките на Цариградската конференция, които легитимират българския блян за възобновяване на страната ни? Без значение ли е, че във времето, когато се афишира Руско-турската война, в поробена България към този момент се усеща повеят на една Европа, която се възражда. Европейските университети отварят порти за зараждащата се българска интелигенция. Още през ХVII век в Рим Филип Станиславов издава първата печатна българска книга — своя „ Абагар “. Петър Берон, създателят на Рибния буквар — учен-енциклопедист, ученик на университетите на Хайделберг и Мюнхен, печата в Париж първия български теоретичен труд. Васил Априлов основава при започване на ХIХ век в Габрово първото светско учебно заведение, Христо Г. Данов провежда своята „ Дружествена книговезница “ в Пловдив.
Най-яркият образец за такава незаслужена признателност е отношението на българите към граф Игнатиев — съветския пълномощен министър в Цариград, спомогнал за определяне на схизмата над българската черква, значително режисирал обесването на Левски, индивида, подписал краткотрайния (и нелегитимен) Санстефански кротичък контракт — едно митично и неосъществимо заричане за огромна българска страна, което става основа на националния ни блян и ни води до доста съдбовни последствия през цялата ни следосвобожденска история.
Берлинският конгрес зачертава Санстефанския контракт, само че не и славата на граф Игнатиев. Вероятно неговият автограф под контракта го е направил в очите на нашите управници заслужен да бъде възвеличен като покровител на страната ни. Почти незабавно след трети март — датата на подписването на Санстефанския контракт, една много персонална уличка в дребна тогавашна София, „ Кадън сокачи “, се преименува в Самоковска. Но… признателната администрация на София, към този момент столица на България, неизвестно тъкмо по чие предложение я преименува в ул. „ Граф Игнатиев “. И през днешния ден тази емблематична, най-софийска улица в София продължава да носи това име. Как ли биха се почувствали някои български евреи, живеещи на тази улица, в случай че знаеха, че същият този граф Игнатиев, когато се завръща в Русия, провежда най-големия разгром против техните сънародници там. Но „ благодарността “ не се лимитира единствено с тази улица. Същото име носи и едно от елитните софийски учебни заведения през днешния ден, Шесто СОУ. И освен това: в Русия няма, само че у нас, във Варна, се извисява монумент на този „ другар “ на страната ни. Имаме си и село Граф Игнатиево край Пловдив, и улици в Хасково, Панагюрище, Поморие… Това незнание ли е, непознаване на историята ли, или нещо по-лошо?...
Но единствено граф Игнатиев ли се е вмъкнал в историята ни като воин? Забележително е, че най-централните улици и булеварди в столицата са посочени на нашите съветски „ освободители “: Гурко, Дондуков, Паренсов, Алабин. „ Благодарността “ на България не стопира до тук. Защо да вземем за пример патриаршеската катедрала в София, монумент на културата с национално значение, носи името на живелия при започване на ХII век Александър Невски, спечелилия в борбата с Тевтонския медал на Чудското езеро, разгласен от Руската черква за светец… Само тъй като е патрон на съветския император Александър II ли?... А за какво още от 1905 година пред българското Народно заседание гордо е яхнал коня си „ Царят Освободител “ (впрочем наименуван по този начин не тъй като води Руско-турската „ освободителна “ война, а тъй като е освободил от робство съветските селяни)? Защо на неговото място не е повдигнат монумент на Георги Раковски или на Апостола? Може би тъй като, цитирайки всяка година доста заръки на Левски пред паметника на неговата Голгота, забравяме най-важната: „ да извоюваме свободата си със лични сили, без да чакаме помощ извън, тъй като тази помощ скъпо ще ни коства! “ Каква политическа зрялост, какво знамение има в тези думи!
Да, българският народ е признателен. Но това признателност ли е, или ниско самочувствие, а може би някакво друго качество, които не ни се желае да припознаем… Дано читателят реши да прочете до край идващото ревю и самичък да си отговори.
--------------------------------
Равносметката /за съветската интервенция в делата на България през Третото българско царство/
Изложените обстоятелства потвърждават, че през целия интервал на битие на Третото българско царство (около 65 години), в най-съдбоносните за страната ни моменти Русия интензивно се е намесвала както във вътрешната, по този начин и във външната политика на България, освен това в множеството случаи с съдбовни последствия за страната ни. Намесата й стартира още преди Освобождението, на Цариградската конференция (спорът сред граф Игнатиев и лорд Солсбъри). Преминава през първите години след Освободителната война, когато България в действителност е окупирана и ръководена от съветски министри, а Санкт Петербург няма никакви планове да напусне страната ни. Камуфлажно се държи на Берлинския конгрес, откакто позицията й за основаване на две дребни Българии авансово към този момент е конкретизирана в Лондон (споразумението сред Шувалов и Солсбъри). Участва в Режима на пълномощията, разгласен от княз Александър I, като изпраща свои генерали, които да оглавят българското държавно управление (министър-председател ген. Соболев, министър на войната военачалник Александър Каулбарс).
Недоволна е от осъщественото от народа Съединение и назовава съединистите „ негодници революционери “. Изоставя ни по време на Сръбско-българската война, последвала Съединението, като изтегля всички свои управителни фрагменти от младата българска армия (войната на капитаните). Предизвиква абдикацията на княз Александър I и съзнателно пречи на избора на княз, с цел да сътвори заплаха за съществуването на България като самостоятелна страна: последвалото време на безкняжието води до заплаха от безредици, а оттова и мотив за Русия да пристигна да вкарва „ тишина “, т.е. да ни окупира. За задачата провокира сериозните безредици в Бургас, Русе, Силистра и изпраща военачалник Николай Каулбарс, който да се разпорежда и взе участие в неин интерес на изборите на Велико национално заседание, което да избере новия княз. Дълго не приема Фердинанд за легален княз, което прави страната ни нестабилна. Със удовлетворение следи потушаването на Илинденско-Преображенското въстание. Категорично застава на страната на Сърбия в териториалните разногласия за Македония и внушава, че популацията там напълно не е българско, а „ славянско “, даже „ сръбско “.
При подписването на мирния контракт в Лондон след Балканската война освен не защищава българската позиция, подписана в Балканския контракт по отношение на нейните искания за Македония, а даже упорства ние да отстъпим в ущърб на националните си ползи „ в името на славянската взаимност “. Подстрекава в Междусъюзническата война включването против България на Румъния и Турция, с което способства за първата ни национална злополука.
След болшевизацията Русия към този момент е Съюз на руските социалистически републики — Съюз на съветските социалистически републики. Но... намесата не стопира. Оттам се насажда у нас концепцията за „ международна победа “ на пролетариата. Чрез Коминтерна Кремъл постанова експлоадирането на Септемврийското въстание, привнася съпротивата по време на Втората международна война, провежда държавния прелом на 9 септември 1944 година, който се показва като „ всенародно въстание “, включва българската войска към Трети украински фронт — нашите бойци са изпратени на гибел с лозунга „ Всичко за фронта, всичко за родината “.
Като че ли единствено Стефан Стамболов си разрешава безапелационно да ръководи без опеката на Русия. Но даже и държавните управления, ръководени от русофили, на първо място защищават българските ползи.
„ Няма подозрение — Съветската войска съветизира страните от Източна Европа. Разликата сред България и останалите страни е, че тук един доста тъничък пласт от обществото има вяра на мъглявите сведения за действителната обстановка в сталинския Съветски съюз. Останалите гледат през розовото перде на русофилството. И това е естествено, тъй като Освобождението от турско иго е най-значителното събитие в най-новата ни история, а гласовете на шепата будни глави, които разсъждават към същинските планове на Руската империя — Раковски, Захари Стоянов, Стефан Стамболов, Димитър Благоев, се чуват като щурци по време на женитба. Съвсем човешко е да изпитваш благодарност към тези, които са пролели кръвта си за твоята независимост. Подробността, че тези, които ги командват, имат подбуди, стимулирани от концепцията за имперска инвазия, е детайлност, която убягва на множеството хора. “*
Но... всички намеси, всички трагични събития, дължащи се на дейностите на Русия, а след това и на Съюз на съветските социалистически републики по отношение на страната ни, са едно нищо пред това, което следва.
А това, което следва, е 1944 година Съдбоносна за доста нации! Безумната концепция на Хитлер да наложи „ нов ред на Земята “, да почисти от планетата евреи, славяни, роми, с цел да живее единствено „ чистата арийска раса “, рухва още при Сталинград. Последиците са не по-малко страшни. По петите на немските дивизии с военен зов „ за Родину, за Сталина “ настава Червената войска. А там, където стъпва руският ботуш, стартира настъплението на комунизма.
Първата жертва е нашата страна.
Дори и най-големите песимисти не си показват какво тъкмо ще последва след края на войната. На едно поредно изпитание от всички държавни управления на Третото българско царство, без значение от това русофилски или русофобски са — да предпазят България от съветска окупация, се поставя край. На 9 септември на практика България попада под руска окупация.
Историята би трябвало да се знае такава, каквато е. Целта на предлаганата книга е известно да запознае необятната аудитория с същинското място на Русия в нашия живот, споделя проф. Соколова.
„ Въпреки че има многотомни издания, отдадени на историята на България, макар че тя се учи в българските учебни заведения, за жалост забележителна част от българите накриво възприемат и си изясняват събитията, през които е минала страната ни от Освобождението от османско робство та до наши дни. Истината се замества с идеологеми и легенди. Най-опасният мит е, че „ кат Русия няма втора, така могъща на света “, че „ Тя е нашата опора... “ и това би трябвало да допуска обич към всичко съветско и наложителна признателност, че ни е дарила свободата. Ревниво обаче се премълчава нейната непрекъсната отрицателна интервенция във вътрешната и външната политика на България “, акцентира създателят.
Проф. Соколова разказва най-важните моменти от развиването на страната ни от 1878 година насам, пробвайки се да разкрие същинското отношение на Русия – била тя империя или Съюз на съветските социалистически републики, към България, като цитира редица документи, в това число дипломатическа преписка сред двете страни.
„ При всички случаи, „ помагайки “ с дейности или препоръки,
Русия гони само своите ползи и то постоянно в ущърб на българите
В първата част, озаглавена „ Прочетено и премислено “, е проследена намесата на Царска Русия в делата ни по време на цялото Трето българско царство. 62 български държавни управления, без значение дали русофилски, или русофобски са били, неведнъж са се изправяли пред заплахата от действителна съветска окупация.
Във втората част на книгата – „ Чуто, забелязано, претърпяно “, са проследени връзките Съюз на съветските социалистически републики – Народна република България. Описвам събития, на които съм съвременник.
Една глава е отдадена на 45-годишното социалистическо всекидневие с всичките му парадокси. Там проучвам и аргументите, заради които се срина социалистическият строй в България.
Книгата приключва с „ И нещо персонално “, където споделям персоналните си прекарвания през годините на националната република, които прочее са прекарвания на голям брой българи.
При написването на книгата съм употребила и цитирала литературни източници – монографии за българската история, дневници на изтъкнати политици от Третото българско царство, томове, издавани от Комисията по досиетата, както и някои книги на задгранични създатели, преведени на български език. Особен интерес съставляват: книгата на американския публицист Уил Мънроу, издадена през 1914 година в Бостън, Съединени американски щати, и преведена у нас през 1999 година, в която създателят проучва държанието на Стефан Стамболов, на цар Фердинанд; книгата на френския финансов консултант Емен Кейе, която разказва живота в страната ни през първите две години на Третото българско царство; книгата на граф дьо Бурбулон, пресъздаваща атмосферата на Фердинандовото ръководство, акцентира още създателят.
Faktor.bg предлага в задатък на своите читатели два впечатляващи фрагмента от „ Руската интервенция в съдбините на България “, предоставени с общителното подпомагане на създателя и издателство " Фрийстайл пъблишинг ".
Наивността, себеотрицанието, лицемерието и благодарността
Четири човешки качества! Четири мотора на държание. С четири разнообразни инструмента за изява. С четири разнообразни последствия!
Нека ги потърсим и разкрием в събитията, случили се в навечерието на нашето Освобождение, и в последвалите ги съдбоносни за страната ни събития, та до наши дни. Нека назовем с същинските им имена моторите, личностите зад тях. Тези, които вземат решенията.
В Русия това са лицемерите: императорът и неговите ръководещи. Лицемерието на имперска Русия се демонстрира в това, че говорейки за славянско, православно и какво ли още не единение с поробения български народ, в действителност се стреми да обезглави националноосвободителното му придвижване (историята с обесването на Васил Левски), което набира мощност и би довело до освобождението на българите със личните им сили (както към този момент са го сторили Гърция, Румъния, Сърбия), а това би й попречило да ги трансформира в чинно оръдие на своите ползи.
„ Освободителите “ от 1877 година са водили преди този момент с Турция над 10, само че не „ освободителни “ войни, по тази причина пък с неизменимата цел: да реализират изход към Средиземно море, поставяйки ръка на Проливите. Но едвам след Цариградската конференция, когато и европейските Велики сили са решили, че е назрял моментът за нашето Освобождение, съветският император изпраща армията си на два фронта — на Балканите и в Кавказ. Русия измисля моралния претекст за тази война — като война за освобождение на един славянски, християнски, приятелски и какъв ли още не народ — епитети, които незабавно след Освобождението на България са забравени, сменени с действителна за тогавашното време и непрекъсната за в бъдеще опасност от окупация.
Руско-турската война е известна като „ Освободителна “. Но такава ли е? Съгласно съглашение сред Русия и Австро-Унгария още преди започването й, наоколо до Проливите не би трябвало да се позволява основаване на огромна страна. В резултат единствено дребна част от българите получават свободата си. Възкръсналата след петвековно иго българска страна, записана на картата на Европа като Княжество България, в реалност ще заеме едвам територията сред Стара планина и река Дунав и Софийския санджак. Останалите изконни български земи, обитаеми с българи – Източна Румелия и Македония, под една или друга форма не престават да са подвластни на султана.
А когато през 1885 година Източна Румелия се причислява към родината вследствие на Съединението, осъществено от българите без ничия непозната помощ, това провокира гнева на „ освободителката ни “.
Когато през 1908 година България отвхвърля васалитета към Турция и става самостоятелна страна, още веднъж актът е осъществен без ничия помощ извън – българите сами извоюват своята самостоятелност.
В България моторите са хората, пробудени от историята на Паисий, от „ Горски пасажер “ на Раковски, от себеотрицанието на Левски. Това са уверените, че „ тоз, който падне в пердах за независимост, той не умира “. Това са почитателите на Левски и Ботев — хъшовете в Браила. Това са четниците на Хаджи Димитър, на Стефан Караджа и Панайот Хитов, това са българските опълченци. Това са „ събудилите се “, за които няма избор — „ Свобода или гибел! “... Това са подготвилите нашето Освобождение, същинските „ освободители “!
Свободата! Загубена от един народ, българския, преди пет епохи. Но същият този народ не губи цели 500 години своята религия, своя език, своите обичаи, своята книжовност, своите очаквания за независимост, своя пиетет към знанието, довел го до основаването на килийното учебно заведение. А по-късно изпратил десетки българчета към най-близката до страната ни, освен географски, само че и по писменост, език и вяра, „ просветена “ Одеса, с цел да се върнат „ учени “ в поробеното родно място. Да проработят като учители, будители, а дружно с това да пренесат в отечеството и вярата, че „ дядо Иван “, който им е оказал помощ да се изучат, ще протегне ръка за помощ на поробените братя.
Каква доверчивост! Наивност, която патриархът на българската литература в своя разказ „ Под игото “ влага в думите на дребната Събка, дъщеря на чорбаджи Мичо от Бяла църква. На годишния изпит в учебното заведение момиченцето „ звънливо “ оповестява: „ От гръцко иго избави българите цар Асен, а от турско иго ще ни избави цар Александър от Русия. “ Тази доверчивост звучи даже във Вазовата лирика: „ Русия! Колко ни плени туй име свято, родно, благо! То в мрака бива нам величие, вяра — в нашите несгоди! “ Наивност, ловко подклаждана от лицемерната угриженост на Царска Русия към братята славяни, братята християни, само че най-важното, населяващи земите близки до Проливите! Наивност, която и в наши дни е причина огромна част от българите да виждат в днешна Русия, Русия на Путин, правилния другар. Тези хора или не познават историята на личния си народ, или не помнят, или не желаят да одобряват истината за антибългарската политика, която водят и Империята, и Съветска, и Путинова Русия, и която предопределя развиването на България от Освобождението та до наши дни. Днес тази политика, наричана „ хибридна “, се поддържа и от хранениците на Москва — Българската, непроменена от времето на Коминтерна, социалистическа партия. А това към този момент не е доверчивост!
Наивност или не, само че тя е довела до една пресилена, незаслужена признателност на мнозина към Русия, без значение дали имперска, болшевишка или Путинова. И за жалост тази признателност се адресира, не към съветските хора, проливали кръвта си край Плевен, Шипка и по полетата на България, а към ръководещите, които постоянно — и при съветските императори, и при Ленин и Сталин, и при днешния деспот Путин, са властвали, унижавали и унищожавали, душевен и физически, и личния си народ.
До огромна степен благодарността към Русия се дължи и на ниското самочувствие на българите. Русофилите (и като цяло българският народ) са признателни на Русия, че ни е освободила от турското робство. Но и през разум не ни минава да потърсим признателност от Русия за това, че сме дали духовна независимост на съветския народ, подарявайки му нашата кирилица. Прекланяме се пред поезията на Пушкин, пред гения на Толстой, пред създателя на паметните романи „ Идиот “, „ Бесове “, „ Братя Карамазови “ — Достоевски, само че не се замисляме, че те съществуват, тъй като имат подарената им още от средновековна България кирилица, на която пишат своите безсмъртни творби.
Благодарни сме. Но не си даваме сметка, че в действителност съветската помощ не е била единствената опция за нашето Освобождение от турското робство. То не е ли предизвестено от узаконяването на Българската екзархия, с което публично се признава съществуването на българска нация в границите на Османската империя? Не са ли помогнали полемиките на Цариградската конференция, които легитимират българския блян за възобновяване на страната ни? Без значение ли е, че във времето, когато се афишира Руско-турската война, в поробена България към този момент се усеща повеят на една Европа, която се възражда. Европейските университети отварят порти за зараждащата се българска интелигенция. Още през ХVII век в Рим Филип Станиславов издава първата печатна българска книга — своя „ Абагар “. Петър Берон, създателят на Рибния буквар — учен-енциклопедист, ученик на университетите на Хайделберг и Мюнхен, печата в Париж първия български теоретичен труд. Васил Априлов основава при започване на ХIХ век в Габрово първото светско учебно заведение, Христо Г. Данов провежда своята „ Дружествена книговезница “ в Пловдив.
Най-яркият образец за такава незаслужена признателност е отношението на българите към граф Игнатиев — съветския пълномощен министър в Цариград, спомогнал за определяне на схизмата над българската черква, значително режисирал обесването на Левски, индивида, подписал краткотрайния (и нелегитимен) Санстефански кротичък контракт — едно митично и неосъществимо заричане за огромна българска страна, което става основа на националния ни блян и ни води до доста съдбовни последствия през цялата ни следосвобожденска история.
Берлинският конгрес зачертава Санстефанския контракт, само че не и славата на граф Игнатиев. Вероятно неговият автограф под контракта го е направил в очите на нашите управници заслужен да бъде възвеличен като покровител на страната ни. Почти незабавно след трети март — датата на подписването на Санстефанския контракт, една много персонална уличка в дребна тогавашна София, „ Кадън сокачи “, се преименува в Самоковска. Но… признателната администрация на София, към този момент столица на България, неизвестно тъкмо по чие предложение я преименува в ул. „ Граф Игнатиев “. И през днешния ден тази емблематична, най-софийска улица в София продължава да носи това име. Как ли биха се почувствали някои български евреи, живеещи на тази улица, в случай че знаеха, че същият този граф Игнатиев, когато се завръща в Русия, провежда най-големия разгром против техните сънародници там. Но „ благодарността “ не се лимитира единствено с тази улица. Същото име носи и едно от елитните софийски учебни заведения през днешния ден, Шесто СОУ. И освен това: в Русия няма, само че у нас, във Варна, се извисява монумент на този „ другар “ на страната ни. Имаме си и село Граф Игнатиево край Пловдив, и улици в Хасково, Панагюрище, Поморие… Това незнание ли е, непознаване на историята ли, или нещо по-лошо?...
Но единствено граф Игнатиев ли се е вмъкнал в историята ни като воин? Забележително е, че най-централните улици и булеварди в столицата са посочени на нашите съветски „ освободители “: Гурко, Дондуков, Паренсов, Алабин. „ Благодарността “ на България не стопира до тук. Защо да вземем за пример патриаршеската катедрала в София, монумент на културата с национално значение, носи името на живелия при започване на ХII век Александър Невски, спечелилия в борбата с Тевтонския медал на Чудското езеро, разгласен от Руската черква за светец… Само тъй като е патрон на съветския император Александър II ли?... А за какво още от 1905 година пред българското Народно заседание гордо е яхнал коня си „ Царят Освободител “ (впрочем наименуван по този начин не тъй като води Руско-турската „ освободителна “ война, а тъй като е освободил от робство съветските селяни)? Защо на неговото място не е повдигнат монумент на Георги Раковски или на Апостола? Може би тъй като, цитирайки всяка година доста заръки на Левски пред паметника на неговата Голгота, забравяме най-важната: „ да извоюваме свободата си със лични сили, без да чакаме помощ извън, тъй като тази помощ скъпо ще ни коства! “ Каква политическа зрялост, какво знамение има в тези думи!
Да, българският народ е признателен. Но това признателност ли е, или ниско самочувствие, а може би някакво друго качество, които не ни се желае да припознаем… Дано читателят реши да прочете до край идващото ревю и самичък да си отговори.
--------------------------------
Равносметката /за съветската интервенция в делата на България през Третото българско царство/
Изложените обстоятелства потвърждават, че през целия интервал на битие на Третото българско царство (около 65 години), в най-съдбоносните за страната ни моменти Русия интензивно се е намесвала както във вътрешната, по този начин и във външната политика на България, освен това в множеството случаи с съдбовни последствия за страната ни. Намесата й стартира още преди Освобождението, на Цариградската конференция (спорът сред граф Игнатиев и лорд Солсбъри). Преминава през първите години след Освободителната война, когато България в действителност е окупирана и ръководена от съветски министри, а Санкт Петербург няма никакви планове да напусне страната ни. Камуфлажно се държи на Берлинския конгрес, откакто позицията й за основаване на две дребни Българии авансово към този момент е конкретизирана в Лондон (споразумението сред Шувалов и Солсбъри). Участва в Режима на пълномощията, разгласен от княз Александър I, като изпраща свои генерали, които да оглавят българското държавно управление (министър-председател ген. Соболев, министър на войната военачалник Александър Каулбарс).
Недоволна е от осъщественото от народа Съединение и назовава съединистите „ негодници революционери “. Изоставя ни по време на Сръбско-българската война, последвала Съединението, като изтегля всички свои управителни фрагменти от младата българска армия (войната на капитаните). Предизвиква абдикацията на княз Александър I и съзнателно пречи на избора на княз, с цел да сътвори заплаха за съществуването на България като самостоятелна страна: последвалото време на безкняжието води до заплаха от безредици, а оттова и мотив за Русия да пристигна да вкарва „ тишина “, т.е. да ни окупира. За задачата провокира сериозните безредици в Бургас, Русе, Силистра и изпраща военачалник Николай Каулбарс, който да се разпорежда и взе участие в неин интерес на изборите на Велико национално заседание, което да избере новия княз. Дълго не приема Фердинанд за легален княз, което прави страната ни нестабилна. Със удовлетворение следи потушаването на Илинденско-Преображенското въстание. Категорично застава на страната на Сърбия в териториалните разногласия за Македония и внушава, че популацията там напълно не е българско, а „ славянско “, даже „ сръбско “.
При подписването на мирния контракт в Лондон след Балканската война освен не защищава българската позиция, подписана в Балканския контракт по отношение на нейните искания за Македония, а даже упорства ние да отстъпим в ущърб на националните си ползи „ в името на славянската взаимност “. Подстрекава в Междусъюзническата война включването против България на Румъния и Турция, с което способства за първата ни национална злополука.
След болшевизацията Русия към този момент е Съюз на руските социалистически републики — Съюз на съветските социалистически републики. Но... намесата не стопира. Оттам се насажда у нас концепцията за „ международна победа “ на пролетариата. Чрез Коминтерна Кремъл постанова експлоадирането на Септемврийското въстание, привнася съпротивата по време на Втората международна война, провежда държавния прелом на 9 септември 1944 година, който се показва като „ всенародно въстание “, включва българската войска към Трети украински фронт — нашите бойци са изпратени на гибел с лозунга „ Всичко за фронта, всичко за родината “.
Като че ли единствено Стефан Стамболов си разрешава безапелационно да ръководи без опеката на Русия. Но даже и държавните управления, ръководени от русофили, на първо място защищават българските ползи.
„ Няма подозрение — Съветската войска съветизира страните от Източна Европа. Разликата сред България и останалите страни е, че тук един доста тъничък пласт от обществото има вяра на мъглявите сведения за действителната обстановка в сталинския Съветски съюз. Останалите гледат през розовото перде на русофилството. И това е естествено, тъй като Освобождението от турско иго е най-значителното събитие в най-новата ни история, а гласовете на шепата будни глави, които разсъждават към същинските планове на Руската империя — Раковски, Захари Стоянов, Стефан Стамболов, Димитър Благоев, се чуват като щурци по време на женитба. Съвсем човешко е да изпитваш благодарност към тези, които са пролели кръвта си за твоята независимост. Подробността, че тези, които ги командват, имат подбуди, стимулирани от концепцията за имперска инвазия, е детайлност, която убягва на множеството хора. “*
Но... всички намеси, всички трагични събития, дължащи се на дейностите на Русия, а след това и на Съюз на съветските социалистически републики по отношение на страната ни, са едно нищо пред това, което следва.
А това, което следва, е 1944 година Съдбоносна за доста нации! Безумната концепция на Хитлер да наложи „ нов ред на Земята “, да почисти от планетата евреи, славяни, роми, с цел да живее единствено „ чистата арийска раса “, рухва още при Сталинград. Последиците са не по-малко страшни. По петите на немските дивизии с военен зов „ за Родину, за Сталина “ настава Червената войска. А там, където стъпва руският ботуш, стартира настъплението на комунизма.
Първата жертва е нашата страна.
Дори и най-големите песимисти не си показват какво тъкмо ще последва след края на войната. На едно поредно изпитание от всички държавни управления на Третото българско царство, без значение от това русофилски или русофобски са — да предпазят България от съветска окупация, се поставя край. На 9 септември на практика България попада под руска окупация.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ