Как бедните български данъкоплатци платиха завръщането на богатите от луксозните им почивки?
Продължава евакуацията на български жители, блокирани в разнообразни точки на света поради военните дейности в Близкия изток. Очаква се още наши сънародници да се завърнат у нас с под наем полет от Малдивите.
Тази обстановка обаче повдига един неуместен, само че изцяло логически въпрос: би трябвало ли българската страна да провежда и финансира прибирането на туристи от всички краища на света, когато става дума за хора, които по лично предпочитание са отпътували на първокласни и безбожно скъпи почивки?
От началото на военните дейности в Близкия Изток станахме очевидци на вълна от недоволства от български туристи, които не могат да се приберат поради нарушените полетни връзки през хъбове като Абу Даби и Доха или намираще се в страните от засегнатия район. Социалните мрежи се извършиха с трагични апели към страната да „ избави “ почиващите българи.
В последна сметка се оказа, че сметката за това „ избавяне “ ще бъде платена от всички – в това число и от милионите български жители, които в никакъв случай не са стъпвали на сходни екзотични дестинации. От хората, които живеят в най-бедната страна в Европейския съюз.
Разбира се, евакуацията на български жители от действителна зона на боен спор е нещо изцяло разбираемо и целесъобразно. Държавата има обвързване да се грижи за своите жители, когато животът им е в заплаха.
Но напълно друго е, когато става дума за хора, пръснати по първокласни курорти по света – в това число тук-там като Малдивите, където една отмора постоянно коства над 10 000 евро. В този случай към този момент поражда въпросът за справедливостта: за какво хората с минимални приходи би трябвало да заплащат за връщането на хора, които могат да си разрешат сходни ваканции?
Ситуацията придобива и искрено неуместен нюанс. Под натиска на публичното внимание и медийния звук политиците побързаха да провеждат чартърни полети с парите на данъкоплатците. Така страната се трансформира в самобитна туристическа застраховка за заможните.
В обществото даже се разяснява с подигравка, че измежду „ избавените “ се оказаха и известни персони като Благой Георгиев, както и политици като Радостин Василев. Това още повече ускорява чувството, че държавният запас се употребява за удобството на хора, които надали са измежду най-нуждаещите се.
Никой не оспорва, че при изключителни условия страната би трябвало да помогне с организация и логистика. Но разумното продължение на тази помощ би било след завръщането си тези хора да поемат разноските за полетите, които са били проведени за тях.
Защото в противоположен случай се получава следващият абсурд на българската реалност: бедните заплащат сметката на богатите. Пенсионери, служащи и фамилии с лимитирани приходи финансират връщането от екзотични курорти на хора, които могат да си разрешат почивки за десетки хиляди евро.
Тук въпросът към този момент не е единствено финансов. Той е честен.
Държавата може да помогне в изключителна обстановка – само че не е редно тази помощ да се трансформира в подарък за хората с най-големи благоприятни условия. Ако страната е осигурила аероплан и организация, изцяло рационално е разноските да бъдат възобновени от пасажерите.
Иначе посланието към обществото остава обезпокоително ясно: когато богатите изпаднат в стеснение, бедните ще платят сметката.
