Продължава дебатът дали на хората им е вродено да са

Продължава дебатът дали на хората им е вродено да са нападателни, склонни към война и принуждение, или стават такива единствено вследствие на социализация. Този спор стартира още при най-ранните философи и продължава до ден сегашен измежду откривателите от редица реномирани университети. Има доказателства, които сочат и в двете направления, само че в действителност зависи на кой академик вярвате…

Жан-Жак Русо

Ранните модерни философи Томас Хобс (на основната снимка) и Жан-Жак Русо първо повдигат дебата дали у хората има вродена податливост към принуждение или не. Много преди антрополозите да следят шимпанзетата и археолозите да учат костите, имаме любознателни мозъци, задаващи си огромния въпрос: човечеството вродено нападателно ли е или хората в сърцето си са кротичък тип, само че подобен, който е повлиян отрицателно единствено от цивилизацията?

Хобс има вяра, че примитивните човешки животи са „ самотни, небогати, гадни, брутални и ниски “. Той има вяра, че индивидът по природа е самоцелен тип, податлив към принуждение и война и воден от боязън. Според Хобс в човешката ни природа е да бъдем насилствени и нападателни, без значение от обкръжението и външните въздействия.

Русо, въпреки това, има вяра, че индивидът е всъщност спокойно животно, едно с природата и в естетика с обкръжението си. Русо преглежда истинския човек като „ доблестен дивак “. Той твърди, че индивидът по природа е добър и кротичък и че единствено когато е подтикнат или се въздейства от външни условия, той би станал нападателен.

През 70-те години Джейн Гудол учи шимпанзета в Танзания. Гудол започва проучването си, вярвайки, че шимпанзетата ще бъдат релативно спокойни, в случай че не бъдат предизвикани. Тя не е съгласна с теорията, че приматите са естествено насилствени. Но бърка.

Тя и нейният екип в действителност стават очевидци на група от мъжки шимпанзета, които до гибел пребиват женско шимпанзе и изяждат нейното 18-месечно бебе. Въпреки че не желае да има вяра, че животните, които учи, са по природа такива агресори, тя в действителност намира доказателства в поддръжка на това.

След като вижда по какъв начин разнообразни шимпанзета нападат други членове на групата си, тя няма различен избор, с изключение на да се съгласи, че шимпанзетата в действителност са предразположени към нападателно и брутално държание.

Няколко години по-късно, през 1978 година, сътрудника антрополог Наполеон Шаньон учи хората от племето Яномамо. Шаньон твърди, че племето Яномамо живее в „ непрекъснато положение на война “, участвайки в непрекъснати дуели и набези сред обособените му села.

Той твърди, че насилието и опасността от принуждение преобладават в обществената просвета на племето. Констатациите на Шаньон обаче са оспорени, като някои споделят, че извадката му от културата е толкоз лимитирана, че неговите изводи нямат приложение за света като цяло и сигурно не и за хората като цяло.

Като се има поради, че антропологията и археологията не са точни науки, няма метод да се твърди с някакво възприятие на сигурност, че и двете страни са прави. Прав ли е Хобс, като допуска, че всички хора имат вроденото предпочитание да водят война и да провеждат експанзия? Или Русо е прав, когато твърди, че индивидът е кротичък и в естетика с природата?

Ако това, което виждаме в новините през днешния ден, е индикация за нещо, на човек би му било мъчно да се съгласи с Русо. Изследователят Стивън Пинкър от Харвардския университет обаче неотдавна оспорва доктрината, че „ войната не е инстинкт, а откритие “ като твърди, че вярвате или не, войната и насилието в действителност сега понижават.

Той споделя, че едвам сега с напредъка на технологиите археолозите към този момент могат тъкмо да преброят телата и костите, показващи доказателства за прояви на експанзия. И че от ерата на романтизма през 18 век до през днешния ден броят и делът на смъртните случаи, породени от принуждение, са намалели доста.