Притчата Приказка за стълбата“ на Христо Смирненски получи всеки един

Притчата „ Приказка за стълбата “ на Христо Смирненски получи всеки един от министрите при започване на днешното държавно съвещание. Творбата се падна на тазгодишната матура по български език и литература.

„ Смятам, че е уместно в навечерието на един от най-светлите български празници - 24 май, да си я напомним всички “, уточни министър-председателят Димитър Главчев.

„ Човек не би трябвало да губи сетивата си, камо ли сърцето и паметта и да си спомня от кое място е тръгнал “, означи още Главчев.

Прочетете я и вие:

Христо Смирненски притежава особена сензитивност към обществената несправедливост. Той написа фейлетона „ Приказка за стълбата ” като надълбоко осмисляне на постоянно настоящия проблем – смяната на нравствеността след домогването до властта и действителната цена на триумфа.

Духовната подкупност вълнува съзнанието на младия създател, тъй като във всички кръгове на обществото следи непрекъснато едно и също - властта заслепява индивида, а парите лишават нравствените му устои.

Посветено на всички, които ще кажат: " Това не се отнася до мене! "

— Кой си ти? — попита го Дяволът…

— Аз съм роб по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, какъв брой грозна е земята и какъв брой са нещастни хората!

Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата — висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни талази на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха завчас, подвигаха гора от сухи черни ръце, гръм от възмущение и гневни крясъци разлюляваха въздуха и ехото замираше постепенно, тържествено като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прахуляк, обособени силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив декор. Идеше някакъв дъртак, наведен ниско доземи, като че ли търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална ария. Някой остро свиреше с уста, различен, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумство.

— Аз съм роб по рождение и всички дрипльовци ми са братя! О, какъв брой грозна е земята и какъв брой са нещастни хората! О, вие там горе, вие…

Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати в закана юмруци.

— Вие ненавиждате ония горе? — попита дяволът и лукаво се приведе към момъка.

— О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!

Дяволът се усмихна:

— Аз съм пазач на ония горе и без рушвет няма да ги предам.

— Аз нямам злато, аз нямам нищо, с което да те подкупя… Аз съм безпаричен, парцалив юноша… Но аз съм подготвен да сложа главата си.

Дяволът отново се усмихна:

— О, не, аз не желая толкова доста! Дай ми ти единствено слуха си!

— Слуха си? С удоволствие… Нека в никакъв случай нищо не чуя, нека…

— Ти отново ще чуваш! — успокои го Дяволът и му стори път. — Мини!

Момъкът се затече, едновременно прекрачи три стъпала, само че косматата ръка на Дявола го дръпна:

— Стига! Спри да чуеш по какъв начин стенат там доле твоите братя!

Момъкът спря и се вслуша:

— Странно, за какво те започнаха внезапно да пеят радостно и така нехайно да се смеят!… — И той отново се затече.

Дяволът отново го спря:

— За да минеш още три стъпала, аз желая очите ти!

Момъкът обезверено махна ръка.

— Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на които отивам да отмъстя!

Дяволът:

— Ти отново ще виждаш… Аз ще ти дам други, доста по-хубави очи!

Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надоле.

Дяволът му подсети:

— Виж голите им кървави меса.

— Боже мой! Та това е така странно; по кое време съумяха да се облекат толкова хубаво! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози!

През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя дребен откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с подготвеност всичко, стига да стигне там и да отмъсти на тия тлъсти князе и принцове! Ето едно ходило, единствено още едно ходило, и той ще бъде горе! Той ще отмъсти зарад братята си!

— Аз съм роб по рождение и всички дрипльовци…

— Млади момко, едно ходило още! Само още едно ходило, и ти ще отмъстиш. Но аз постоянно за това ходило вземам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си.

Момъкът махна ръка:

— Сърцето ли? Не! Това е доста грубо!

Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:

— Аз не съм толкоз нечовечен. Аз ще ти дам в подмяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти в никакъв случай няма да минеш туй ходило, в никакъв случай няма да отмъстиш за братята си — тия, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици. Юношата погледна зелените иронични очи на Дявола:

— Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми взимаш всичко човешко.

— Напротив — най-щастливият! … Но? Съгласен ли си: единствено сърцето и паметта си.

Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, дой яростно сви юмруци и процеди през зъби:

— Да бъде! Вземи ги!

… И като лятна стихия, ядосан и ядосан, разветрил черни коси, той мина последното ходило. Той беше към този момент най-горе. И внезапно в лицето му блестна усмивка, очите му заблестяха с тиха наслада и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава навалица. Погледна, само че нито мускул не трепна по лицето му: то бе ярко, радостно, предостатъчно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха към този момент химни.

— Кой си ти? — дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.

— Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, какъв брой красива е земята и какъв брой са щастливи хората!