)
Бали: там, където домът е философия, а животът започва с благодарност Пътешествия
Прибрах се от Бали преди повече от 10 дни и към момента не мога да приказвам за това място умерено. Всеки път, когато стартира, нещо в мен се разклаща. Очите ми се пълнят със сълзи - не от горест, а от това рядко възприятие, което идва, когато си срещнал нещо в действителност същинско и рядко.
Защото Бали не ме трогна единствено с океана, зелените оризови тераси или храмовете, които наподобяват по-стари от времето. Бали ме трогна надълбоко, доста надълбоко с хората си.
С тяхната добрина, с тяхната тиха мъдрост, с метода, по който те гледат - не небрежно, не незадълбочено, а като че ли в действителност те виждат, с оня мир, който носят в себе си и който не се показва, а просто се усеща.
В Бали денят не стартира с бързане. Започва с признателност. Преди да изискат нещо от света, хората първо му дават - молитва, цвете, дребен подарък, жест на благодарност към вселената. И може би тъкмо по тази причина там всичко, даже най-обикновеното, има смисъл. Така стартира и един от най-силните ми мемоари - не в храм, не на плаж, не пред панорама от фотография в Инстаграм, а в дома на един човек, който ни отвори вратата си, предложения ни като близки, нахрани ни като семейство с най-вкусните, най-големите и зрели плодове и зеленчуци от градината си. И до момента в който ни разказваше за метода им на живот, имах чувството, че чувам не просто история за Бали, а урок по човещина.
В Бали домът не е просто място. Той е жива философия. Още с влизането разбираш, че тук всичко има значение - посоките, пространството, храмът, мястото на възрастните, ритуалите, храната, водата, земята. Всичко е част от един по-голям ред.
И в този ред има нещо, което ние постоянно губим - баланс, естетика, мир…
Пространството или дворът не са подредени инцидентно - те са като тяло: глава, торс и крайници. И „ главата “ постоянно е храмът. Семейният храм (първото нещо, което се изгражда), в който денят стартира не с бързане, а с признателност. Там, в тишината на утрото се случват дребни, съвсем незабележими ритуали - една молитва, едно цвете, един жест, който лишава секунди, само че носи смисъл за през целия ден. А когато се приготвят обичайните блага Canang Sari, времето като че ли стопира. Жените, а постоянно и мъжете, обикалят дома, оставяйки дребни послания от признателност към света. Така стартират деня си... Първо дават, вероятно, с цел да получат....
Нищо тук не е отделено от природата. Напротив, всичко следва нейната логичност. Посоките не са просто география, а полезности. Планината е животът - оттова идва водата. Изгревът е силата - началото на всичко. Така подреждат дворовете на къщите си, по този начин подреждат селата си, наречени банджари. И даже когато спят, хората подреждат телата си по отношение на тези ориентири - към планината или към слънцето. Защото салдото не е концепция, той е всекидневие. И този баланс се вижда даже в архитектурата – храмът или галвата са към слънцето.
Торсът/тялото е къщата. Най-високото място в къщата не е за показност. То е за почитание. Там живеят най-възрастните - тези, които носят паметта на фамилията. Височината не е просто физическа, тя е алегорична. Колкото по-възрастен си, толкоз по-високо стоиш - толкоз повече си видял, дал, оставил след себе си. Има нещо надълбоко трогващо в това.
Но може би най-силната връзка с дома стартира още с раждането. В Бали имат вяра, че плацентата не е просто част от тялото - тя е сродна душа на детето. Първият дълг на бащата е да я постави деликатно в кокосова черупка, да я обвие с плат, да добави дарове… и да я погребе в самия дом. Ако детето е момче - отдясно. Ако е момиче - отляво, по-близо до храма. Така домът става освен това от място. Той става корен. Докато в други култури плацентата се пуска в реката или морето, с цел да бъде детето свободно и да обикаля света, тук изборът е друг. Тук концепцията е да принадлежиш, да обичаш, да се връщаш.
Животът в Бали е поредност от ритуали, които безшумно означават всяка значима смяна. Първото допиране на земята идва едвам след третия месец. До тогава бебето не стъпва на нея, а е носено, защитавано, обгрижвано. После идват рождените дни - не един, а два. Един, който познаваме всички. И един балийски, който се случва на всеки 210 дни. Отбелязва се без шумни празненства – единствено с храна, приготвена с грижа, молитва и шерване със фамилията. А след това идват преходите - момчето, което трансформира гласа си, момичето, което става жена. Тогава празникът е по-голям. Приготвя се храна, събират се хора, домът се отваря. Това е моментът, в който детето става младеж. А по-късно - възрастен. И всичко това се случва… вкъщи. Сватбите също - без бални зали, без отдалеченост. Цялата общественост се включва - млади, възрастни, съседи. Някой украсява с цветя. Друг приготвя даровете. Жените основават ритуала. Мъжете готвят. Да – мъжете, тъй като в този миг функциите се разместват, с цел да може всичко да бъде в баланс. И когато всичко е готово, идва благословията.
Обикновено след сватбата дамата се реалокира в дома на мъжа си и става част от неговия фамилен комплекс. Но и тук, както във всичко в Бали, има място за баланс. Ако в едно семейство има единствено дъщери и няма наследник, който да продължи фамилната линия, се случва противоположното - мъжът идва да живее в дома на дамата. Той става част от нейното семейство и приема ролята да продължи нейното име, с цел да не остане къщата празна, а родът - пресечен. Така в Бали домът не принадлежи единствено на един човек. Той принадлежи на паметта, на предците, на бъдещите генерации. И когато животът наруши равновесието, традицията намира метод да го възвърне.
Тук фамилията не е конструкция. То е система. Система, която се вижда даже отвън дома - в оризовите полета, където водата се движи като жива мрежа сред хората. Полето или земята, която дава храна - е „ краката “ на този жив организъм, наименуван дом. А античната напоителна система Subak, част от международното културно завещание, не просто разпределя запас, тя основава общественост. Водата идва от планината, същата, която е знак на живот, минава през храмове, през ритуали, през хора.. и никой не взима повече, в сравнение с му е нужно. Защото салдото е закон, а природата - сътрудник.
И може би тъкмо по тази причина, когато приказваш с тези хора, очите им носят нещо друго – успокоение, топлота, смисъл. Те не бързат да живеят, те просто живеят в синхрон с природата, с предците си, с децата си и със съседите си. Знаете ли, че във всеки балийски дом има три входа – един откъм храма, един откъм полето и един – откъм съседа. Колко мъдрост би трябвало да имаш събрана, с цел да схванеш, че най-важното е да живееш в мир със съседа си и вратата към него постоянно да е отворена...
Ей по този начин, някак незабелязано разбираш нещо доста просто, че това, което прави Бали толкоз специфичен, не е мястото, а хората и методът, по който обичат света.
Защото Бали не ме трогна единствено с океана, зелените оризови тераси или храмовете, които наподобяват по-стари от времето. Бали ме трогна надълбоко, доста надълбоко с хората си.
С тяхната добрина, с тяхната тиха мъдрост, с метода, по който те гледат - не небрежно, не незадълбочено, а като че ли в действителност те виждат, с оня мир, който носят в себе си и който не се показва, а просто се усеща.
В Бали денят не стартира с бързане. Започва с признателност. Преди да изискат нещо от света, хората първо му дават - молитва, цвете, дребен подарък, жест на благодарност към вселената. И може би тъкмо по тази причина там всичко, даже най-обикновеното, има смисъл. Така стартира и един от най-силните ми мемоари - не в храм, не на плаж, не пред панорама от фотография в Инстаграм, а в дома на един човек, който ни отвори вратата си, предложения ни като близки, нахрани ни като семейство с най-вкусните, най-големите и зрели плодове и зеленчуци от градината си. И до момента в който ни разказваше за метода им на живот, имах чувството, че чувам не просто история за Бали, а урок по човещина.
В Бали домът не е просто място. Той е жива философия. Още с влизането разбираш, че тук всичко има значение - посоките, пространството, храмът, мястото на възрастните, ритуалите, храната, водата, земята. Всичко е част от един по-голям ред.
И в този ред има нещо, което ние постоянно губим - баланс, естетика, мир…
Пространството или дворът не са подредени инцидентно - те са като тяло: глава, торс и крайници. И „ главата “ постоянно е храмът. Семейният храм (първото нещо, което се изгражда), в който денят стартира не с бързане, а с признателност. Там, в тишината на утрото се случват дребни, съвсем незабележими ритуали - една молитва, едно цвете, един жест, който лишава секунди, само че носи смисъл за през целия ден. А когато се приготвят обичайните блага Canang Sari, времето като че ли стопира. Жените, а постоянно и мъжете, обикалят дома, оставяйки дребни послания от признателност към света. Така стартират деня си... Първо дават, вероятно, с цел да получат....
Нищо тук не е отделено от природата. Напротив, всичко следва нейната логичност. Посоките не са просто география, а полезности. Планината е животът - оттова идва водата. Изгревът е силата - началото на всичко. Така подреждат дворовете на къщите си, по този начин подреждат селата си, наречени банджари. И даже когато спят, хората подреждат телата си по отношение на тези ориентири - към планината или към слънцето. Защото салдото не е концепция, той е всекидневие. И този баланс се вижда даже в архитектурата – храмът или галвата са към слънцето.
Торсът/тялото е къщата. Най-високото място в къщата не е за показност. То е за почитание. Там живеят най-възрастните - тези, които носят паметта на фамилията. Височината не е просто физическа, тя е алегорична. Колкото по-възрастен си, толкоз по-високо стоиш - толкоз повече си видял, дал, оставил след себе си. Има нещо надълбоко трогващо в това.
Но може би най-силната връзка с дома стартира още с раждането. В Бали имат вяра, че плацентата не е просто част от тялото - тя е сродна душа на детето. Първият дълг на бащата е да я постави деликатно в кокосова черупка, да я обвие с плат, да добави дарове… и да я погребе в самия дом. Ако детето е момче - отдясно. Ако е момиче - отляво, по-близо до храма. Така домът става освен това от място. Той става корен. Докато в други култури плацентата се пуска в реката или морето, с цел да бъде детето свободно и да обикаля света, тук изборът е друг. Тук концепцията е да принадлежиш, да обичаш, да се връщаш.
Животът в Бали е поредност от ритуали, които безшумно означават всяка значима смяна. Първото допиране на земята идва едвам след третия месец. До тогава бебето не стъпва на нея, а е носено, защитавано, обгрижвано. После идват рождените дни - не един, а два. Един, който познаваме всички. И един балийски, който се случва на всеки 210 дни. Отбелязва се без шумни празненства – единствено с храна, приготвена с грижа, молитва и шерване със фамилията. А след това идват преходите - момчето, което трансформира гласа си, момичето, което става жена. Тогава празникът е по-голям. Приготвя се храна, събират се хора, домът се отваря. Това е моментът, в който детето става младеж. А по-късно - възрастен. И всичко това се случва… вкъщи. Сватбите също - без бални зали, без отдалеченост. Цялата общественост се включва - млади, възрастни, съседи. Някой украсява с цветя. Друг приготвя даровете. Жените основават ритуала. Мъжете готвят. Да – мъжете, тъй като в този миг функциите се разместват, с цел да може всичко да бъде в баланс. И когато всичко е готово, идва благословията.
Обикновено след сватбата дамата се реалокира в дома на мъжа си и става част от неговия фамилен комплекс. Но и тук, както във всичко в Бали, има място за баланс. Ако в едно семейство има единствено дъщери и няма наследник, който да продължи фамилната линия, се случва противоположното - мъжът идва да живее в дома на дамата. Той става част от нейното семейство и приема ролята да продължи нейното име, с цел да не остане къщата празна, а родът - пресечен. Така в Бали домът не принадлежи единствено на един човек. Той принадлежи на паметта, на предците, на бъдещите генерации. И когато животът наруши равновесието, традицията намира метод да го възвърне.
Тук фамилията не е конструкция. То е система. Система, която се вижда даже отвън дома - в оризовите полета, където водата се движи като жива мрежа сред хората. Полето или земята, която дава храна - е „ краката “ на този жив организъм, наименуван дом. А античната напоителна система Subak, част от международното културно завещание, не просто разпределя запас, тя основава общественост. Водата идва от планината, същата, която е знак на живот, минава през храмове, през ритуали, през хора.. и никой не взима повече, в сравнение с му е нужно. Защото салдото е закон, а природата - сътрудник.
И може би тъкмо по тази причина, когато приказваш с тези хора, очите им носят нещо друго – успокоение, топлота, смисъл. Те не бързат да живеят, те просто живеят в синхрон с природата, с предците си, с децата си и със съседите си. Знаете ли, че във всеки балийски дом има три входа – един откъм храма, един откъм полето и един – откъм съседа. Колко мъдрост би трябвало да имаш събрана, с цел да схванеш, че най-важното е да живееш в мир със съседа си и вратата към него постоянно да е отворена...
Ей по този начин, някак незабелязано разбираш нещо доста просто, че това, което прави Бали толкоз специфичен, не е мястото, а хората и методът, по който обичат света.
Източник: woman.bg
КОМЕНТАРИ