Дайнов: Константинова съобщава на бежанците, че са боклуци, към които няма да има милост
Прибирам се малко преди 22.00 часа от следващия много добър концерт в Нов български университет в поддръжка на Украйна. Пускам късните вести. На ТВ екрана изгрява някаква чорлава жена, която ме гледа неприятно. Освен че ме гледа неприятно, нещо ми се кара.
Избеснях на секундата: Коя си ти, чорлава и неприятно гледаща жена, че иска ми се караш? Обаче се вслушах и разбрах, че (за разлика от Бойко Борисов и присъдружните му фашисти) не се кара на мен. Кара се на украинските бежанци.
Кара се, тази чорлава, неприятно гледаща и неугледна жена, на дами и деца, избягали от войната. И оставили мъжете си да умират в тази война, с цел да имат някаква страна, в която да се върнат.
Казвала се била Константинова. Била шеф на бежанците. И им оповестява, че са отпадъци, към които тя към този момент няма да има благосклонност: „ Закрилата е право, а не обвързване! “ - съскаше тази рошава чиновничка от екрана, фиксирайки ме са безсърдечен взор, който помня от едно време от представителите на Народната милиция. Ако беше от НМ, да й извиним: пристигнала от село, не може да работи нищо, станала милиционерша. Но – не. Тя не е от НМ. Което не й пречи да не схваща обикновеното: щом на някой човек някакво нещо му се поставя по право, то това значи, че някакви други хора имат задължението да му съблюдават това право.
Дотук – грандиозно незнание по обикновени неща, изяснени в Европа някъде към 17-ти век.
Тя обаче не стопира дотук: „ няма да разреша повече да тръгне нито един празен рейс, нито един празен вагон “. След титаничното, вселенско незнание виждаме да се открехва врата към това, което в НМ се наричаше „ единоначалие “ – „ аз съм шефът, аз не разрешавам “.
Следва предстоящото: „ Развитието на обстановката от този миг нататък е в ръцете на украинската общественост в България “. Това е обичаният прийом на българските служители от четвърт век насам – да трансферират личната си некадърност да се оправят със служебните си отговорности върху жителите и техните организации.
Защо, пита се в задачата, Полша съумя да приюти 4 милиона бежанци без драми? Поляците били по-богати от клетите българчета? Тогава какво да кажем са сиромашка Молдова, 17 на 100 от чието население сега са украински бежанци? Да са се оплаквали молдовците? Да са се карали на украинците?
И не, другарко, на никое място в Европа украинците не са настанени в палаткови лагери, както лъжете. Не са. Никъде. Защото там, някъде, има взаимност.
Сещате се, драги читатели, какво следва, нали? След като тази свирепа жена даде обещание да вкарва украинците в лагери, тъй като били доста претенциозни, тя нямаше по какъв начин да не стигне до съществена опорна точка на настоящия български фашизъм: че страната харчи за украинците, а българите гинат от апетит. Да я чуем: „ Да, несъмнено е имало и такива, които не са съумели да запишат децата си на детска градина. Но белким това не се случва всеки ден с българите? “.
Щеше да бъде по-честно напряко да разгласи украинските майки и деца за унтерменшен – за „ недокрай индивиди “, спрямо висшата раса на българите…
И това се случва в страна, която по време на най-голямата си, през днешния ден невъобразима беднотия, подслонява без нервности стотици хиляди македонски, тракийски и арменски бежанци. И нейните поети съчиняват песни и стихове за тяхната драма.
Позор.
По време на 12-годишния режим на ГЕРБ не съм си разрешил нито един път да ги запитвам, по какъв начин не ги е позор. Защото бях наясно: тези хора нямат нито позор от хората, нито боязън от Бога. Те съществуват само, с цел да плячкосват. Сега обаче запитвам ръководещите: Как не ви е позор? Как не ви е позор да имате вицепремиер с менталното устройство на фатмак от Народната милиция? Как не ви е позор да се позиционирате като съвременни европейски хора, а да развъждате такива ретроградни екземпляри, все едно изкарани от нафталина на бай-тошовия социализъм?
Тази жена разполага със схващане, което е напълно бай-тошово и, в последна сметка, съветско. Няма метод някой да й изясни, какъв брой не е права. Тя не разполага със софтуера да разбере такива пояснения, камо ли да подчини своето държание на тях.
В продължение на няколко генерации българските служители култивираха у себе си ненавист към жителите – до момента в който стигнаха до оня миг, в който омразата се оказа единствената им страст. Накрая започнаха да ненавиждат себе си.
Махнете я тази. Разжалвайте я пред строя.
Паркирайте я някъде, където няма да вреди. Секретар на селско кметство би било добра концепция, до момента в който не я изгонят локалните баби поради злия й манталитет.
И се извинете, че тя ни опозори от ваше име.
Не е надалеч времето, когато ще бъдете питани, какво тъкмо правихте по време на войната. Какво ще отговорите? „ Заключвахме в лагери украински дами и деца, до момента в който техните мъже бранеха освен родината си, само че и нас от съветските орди. “
Засрамете се.
Евгений Дайнов, OFFNews
Избеснях на секундата: Коя си ти, чорлава и неприятно гледаща жена, че иска ми се караш? Обаче се вслушах и разбрах, че (за разлика от Бойко Борисов и присъдружните му фашисти) не се кара на мен. Кара се на украинските бежанци.
Кара се, тази чорлава, неприятно гледаща и неугледна жена, на дами и деца, избягали от войната. И оставили мъжете си да умират в тази война, с цел да имат някаква страна, в която да се върнат.
Казвала се била Константинова. Била шеф на бежанците. И им оповестява, че са отпадъци, към които тя към този момент няма да има благосклонност: „ Закрилата е право, а не обвързване! “ - съскаше тази рошава чиновничка от екрана, фиксирайки ме са безсърдечен взор, който помня от едно време от представителите на Народната милиция. Ако беше от НМ, да й извиним: пристигнала от село, не може да работи нищо, станала милиционерша. Но – не. Тя не е от НМ. Което не й пречи да не схваща обикновеното: щом на някой човек някакво нещо му се поставя по право, то това значи, че някакви други хора имат задължението да му съблюдават това право.
Дотук – грандиозно незнание по обикновени неща, изяснени в Европа някъде към 17-ти век.
Тя обаче не стопира дотук: „ няма да разреша повече да тръгне нито един празен рейс, нито един празен вагон “. След титаничното, вселенско незнание виждаме да се открехва врата към това, което в НМ се наричаше „ единоначалие “ – „ аз съм шефът, аз не разрешавам “.
Следва предстоящото: „ Развитието на обстановката от този миг нататък е в ръцете на украинската общественост в България “. Това е обичаният прийом на българските служители от четвърт век насам – да трансферират личната си некадърност да се оправят със служебните си отговорности върху жителите и техните организации.
Защо, пита се в задачата, Полша съумя да приюти 4 милиона бежанци без драми? Поляците били по-богати от клетите българчета? Тогава какво да кажем са сиромашка Молдова, 17 на 100 от чието население сега са украински бежанци? Да са се оплаквали молдовците? Да са се карали на украинците?
И не, другарко, на никое място в Европа украинците не са настанени в палаткови лагери, както лъжете. Не са. Никъде. Защото там, някъде, има взаимност.
Сещате се, драги читатели, какво следва, нали? След като тази свирепа жена даде обещание да вкарва украинците в лагери, тъй като били доста претенциозни, тя нямаше по какъв начин да не стигне до съществена опорна точка на настоящия български фашизъм: че страната харчи за украинците, а българите гинат от апетит. Да я чуем: „ Да, несъмнено е имало и такива, които не са съумели да запишат децата си на детска градина. Но белким това не се случва всеки ден с българите? “.
Щеше да бъде по-честно напряко да разгласи украинските майки и деца за унтерменшен – за „ недокрай индивиди “, спрямо висшата раса на българите…
И това се случва в страна, която по време на най-голямата си, през днешния ден невъобразима беднотия, подслонява без нервности стотици хиляди македонски, тракийски и арменски бежанци. И нейните поети съчиняват песни и стихове за тяхната драма.
Позор.
По време на 12-годишния режим на ГЕРБ не съм си разрешил нито един път да ги запитвам, по какъв начин не ги е позор. Защото бях наясно: тези хора нямат нито позор от хората, нито боязън от Бога. Те съществуват само, с цел да плячкосват. Сега обаче запитвам ръководещите: Как не ви е позор? Как не ви е позор да имате вицепремиер с менталното устройство на фатмак от Народната милиция? Как не ви е позор да се позиционирате като съвременни европейски хора, а да развъждате такива ретроградни екземпляри, все едно изкарани от нафталина на бай-тошовия социализъм?
Тази жена разполага със схващане, което е напълно бай-тошово и, в последна сметка, съветско. Няма метод някой да й изясни, какъв брой не е права. Тя не разполага със софтуера да разбере такива пояснения, камо ли да подчини своето държание на тях.
В продължение на няколко генерации българските служители култивираха у себе си ненавист към жителите – до момента в който стигнаха до оня миг, в който омразата се оказа единствената им страст. Накрая започнаха да ненавиждат себе си.
Махнете я тази. Разжалвайте я пред строя.
Паркирайте я някъде, където няма да вреди. Секретар на селско кметство би било добра концепция, до момента в който не я изгонят локалните баби поради злия й манталитет.
И се извинете, че тя ни опозори от ваше име.
Не е надалеч времето, когато ще бъдете питани, какво тъкмо правихте по време на войната. Какво ще отговорите? „ Заключвахме в лагери украински дами и деца, до момента в който техните мъже бранеха освен родината си, само че и нас от съветските орди. “
Засрамете се.
Евгений Дайнов, OFFNews
Източник: eurocom.bg
КОМЕНТАРИ