Не, честно, не искаш жена като мен…
“Прибери се, когато прецениш… ”, “Отивай на море с Х и Y, от дълго време не сте се виждали ”, “Естествено… (че ще вървиш на покер, да пиеш, да гледаш мач, на куиз, където и да е…) ”.
Ето това са получавали от мен мъжете, с които съм живяла. При това напълно откровено.
Бащата на детето ми, чиято предходна връзка очевидно е била някъде в противоположния завършек на спектъра на човешките връзки, години живя на тръни с твърдото разбиране, че всяка такава имитация е заложен капан.
И великодушното предложение идва като в приказките – единствено с цел да те подмами и един път като го приемеш връз теб, ще се изсипе злокобно отмъщение под формата на натякване, възмездие, 10 години суша или елементарна чума. Но не.
Винаги съм работила според европейските правила за свободно придвижване на хора, артикули и капитали. Тоест не ми е хрумвало да дефинирам на някого вечерен час, да му споделям по кое време и с кого може да излиза или пък да представям искания да съм наложителен компаньон.
Не ми е хрумвало да владея някого, мислите, времето, движимостите му, парите му. Изпитвам и мощна устойчивост към концепцията на сватбата и брака. Не имам вяра в изкуствения ексклузивитет със период “докато гибелта ни раздели ”. Далеч по-честна ми се вижда концепцията на свободния избор, който вършим всеки ден.
Съответно, не е изненадващо, че съм чувала десетки пъти репликата “Искам жена като теб… ” или “Защо жена ми не е като теб… ”. Приятен гъдел за егото ми. Съвсем почтено извоювана популярност на бойното поле на Марс и Венера. И то с лекост. Защото, отново ще кажа – най-хубавото в цялата работа е, че всичко и постоянно е било напълно откровено. И не ми е коствало нищо. С една дребна детайлност – чакам същото. Очаквам индивидът насреща да почита безусловно безспорната ми независимост. Да, аз мога да не си я употребявам, да се откажа от нея в една или друга степен непринудено. Но ти в никакъв случай и при никакви условия не трябва да я поставяш под въпрос. И постоянно съм вярвала, че договорката си я бива. И че мъжете са изключително ОК с нея. До предходната седмица, когато психологът ми наклони глава и с еднакъв звук ме уведоми “Нормалните хора мъчно могат да понесат нещо такова. Нормален човек доста мъчно може да живее с… ами, с някой като вас. Да разбере сходно държание. С цялата тази независимост и персонални ползи. Боя се, че мъжете са доста по-щастливи с другите дами. ” И от този момент не мога да спра да мисля, че е прав. Колкото и да се оплакват мъжете (а и жените), че отсрещният се пробва да ограничи свободата им, да ги управлява, да ги има, да ги усвои, да ги претопи, да ги направи част от себе си… това е единственото доказателство за личната им полезност, което ще одобряват. Ако не им сложиш вечерен час, значи не ти пука дали ще се приберат. Ако не им преравяш телефона, джобовете, мозъка и душата, значи не проявяваш интерес към това, което са подготвени да споделят. Ако няма драма, значи няма значимост. 
Снимка: Thinkstock
В допълнение към това се появява плашещото просветление, че по-скъпа от свободата, която получаваш, е единствено тази, която би трябвало да дадеш отсреща.
Затова е време и двете страни да се разделим с огромната заблуда. Не, към момента не го знаеш. Но, почтено, не искаш жена като мен. Повече искаш да си значим, в сравнение с да си свободен. Нищо, че ще се оплакваш.
И всичко да си е обикновено. Най-вече дамата.
Автор: Цвета Димитрова
