През цялата си професионална кариера

Боян Рашев: Енергийният преход е една от най-големите илюзии

„ През цялата си професионална кариера – от края на 20-ти век до през днешния ден – се занимавам с едни или други аспекти на това, което през днешния ден е известно като „ битка с изменението на климата “, „ декарбонизация “ или „ енергиен преход “. Докато бях студент и млад „ еколог “ буйно защитавах потребността и опциите за бърз прогрес в тази посока. Времето обаче ме сблъска с действителността, понаучих по какъв начин в действителност фукционират стопанската система и комплицираните системи и в последните години се пробвам да внеса малко повече разсъдък и съответни упования измежду обществото към тези процеси. “

Така стартира последният разбор , озаглавен „ Реалистично за енергийния преход “ на специалиста Боян Рашев , оповестен във. Той продължава:

„ Енергийният преход – предпочитам този термин за текста – се трансформира в една от най-големите илюзии на нашето време. Не, тъй като не се случва, а тъй като се показва и продава на обществото по метод, който няма нищо общо с действителността. Десетилетия наред ни се дава обещание равномерен, бърз и съвсем неусетен преход от изкопаеми горива към чиста сила. Истината е надалеч по-проста и доста по-неудобна, тъй като посланието не наподобява задоволително „ зелено “, само че пък е ясно забележима на графиката:

Светът не заменя едни енергийни източници с други. Той прибавя новите върху старите.

Днес човечеството употребява повече изкопаеми горива от всеки път. Въпреки рекордното създаване на възобновими мощности, световното ползване на сила продължава да пораства, а с него и потребността от въглища, петрол и газ. Световното енергийно ползване пораства стабилно, до момента в който новите източници просто се прибавят, вместо да изместват старите. Това не е преход, а разширение на системата.

Този развой е извънредно муден. На нов енергиен източник са му нужни сред 40 и 50 години, с цел да усили каузи си от 1% до едвам 10% от общото световно ползване. Причината е елементарна: международната енергийна система е главният актив на цивилизацията. Такива системи не се сменят с обещания.

И тук идва първият огромен конфликт с действителността. Енергийният преход не е софтуерна промяна. Той е индустриална промяна в мащаб, какъвто светът не е виждал. Опитваме се по едно и също време да пренаредим енергийната си система, промишлеността и инфраструктурата – нещо без исторически казус. Не става дума единствено за нови централи, а за мрежи, мини, метали, инфраструктура и предпазване. Навсякъде оабче има голям брой тесни места.

Електричеството може да е на ниска цена като произвеждане, само че не и като система. Трудностите със съхранението, преноса и потребността от поддържане на мрежата в избран диапазон на няколко физически величини по едно и също време не са просто проблем, а гигантска преграда пред проникването на електричеството. През последните години делът му в световното ползване се усилва доста постепенно – от към 9% през 1970 година до едвам 20-21% през 2024 година Това е напредък от малко над 2% на десетилетие. В същото време общото енергийно ползване пораства по-бързо. С други думи – токът може и да става по-чист, само че не пораства значително като дял от общия енергиен микс.

Причината не е в технологиите, а в инфраструктурата. Мрежите изостават – в Съединени американски щати да вземем за пример електропреносната система е повишена единствено с към 3% за десетилетие. В други страни даже понижава. Електрификацията се оказва лимитирана не от технологиите, а от физиката на системата.

Електричеството не може да замести всичко. Тежката промишленост, авиацията, корабоплаването и огромна част от отоплението разчитат на горива с висока енергийна компактност. Там „ електрони “ не стигат – трябват „ молекули “. Газът остава основен за балансиране на мрежите, а нови горива като водород, амоняк и синтетични горива ще се прибавят към системата – няма да я заменят. Именно по тази причина бъдещето не е „ електрическо “, а хибридно.

Вторият огромен мит е, че има един световен енергиен преход.

Няма. И в никакъв случай не е имало. Всяка страна следва личен път, който зависи от физико-географските й особености, съществуването на ресурси на разнообразни горива, геополитика, сигурност и самостоятелност. Китай да вземем за пример генерира към една трета от световните вложения в чиста сила и стои зад 60–70% от растежа им през последните години, само че в това време добива и употребява над 55% от въглищата в света и напълно няма желание незабавно да се откаже от тях. Норвегия може да е най-електрифицираната страна в света, само че го реализира с помощта на неповторимите си хидроенергийни запаси и приходите от рандеман и експорт на петрол и газ. Едновременно с това други райони се борят просто да обезпечат базово електроснабдяване на стотици милиони хора.

Когато системата е под напън, целите се подреждат ясно: първо сигурност, след това цена, най-после резистентност. Това е действителност, потвърдена от всяка енергийна рецесия. Само в Европа по време на рецесията от 2022 година бяха мобилизирани над 1 трилион евро обществени средства, с цел да се компенсират високите цени на силата. Днес още веднъж клоним натам, а според от развиването на събитията в Персийския залив може да стане и доста по-страшно.

Истинската стойност към този момент не е в слънчевите панели или вятърните турбини. Тя е в това, което ги прави работещи – мрежи, предпазване, аварийни мощности, метали, инфраструктура. Именно там вложенията ще порастват. Само при нисковъглеродното електричество – слънце, вятър, нуклеарна, геотермална сила и предпазване – се вършат вложения от трилион $ годишно. Но още по-голям ще бъде натискът върху добива и рафинирането на метали, построяването на мрежи и индустриалния потенциал. Всичко това обаче няма да анулира и потребността от големи вложения в рандеман и ползване на петрол, газ и въглища. Защото преждевременното занемаряване на последните е рецепта за рецесия.

Рискът от „ застинали активи “ (stranded assets) към този момент не е единствено при въглищата. Днес даже ВЕИ планове могат да се окажат неизползваеми, в случай че няма мрежа, предпазване или потенциал за включването им. Канибализацията на цените в избрани интервали ги прави ненужни и дори нездравословни за системата. Масово фотоволтаични и вятърни паркове в Европа към този момент са в сходно състояние.

Моят реализмът обаче не е скептицизъм. Той е рацонален оптимизъм. Или просто аз избирам да го назовавам по този начин.

Струва ми се, че най-накрая светът стартира да мисли за енергетиката като система, която включва освен тока, а и всички молекули, които поддържат цивилизацията. Идеологията сякаш губи позиции. Започваме да влагаме там, където има значение – в инфраструктура, в промишленост, в сигурност на доставките. Това е доста по-здрава основа от всевъзможен активизъм или политическа акция.

Енергийният преход няма да бъде бърз. Няма да бъде чист. Няма да бъде линеен. Но ще се случи. Не като гражданска война, а като еволюция. Не посредством подмяна, а посредством прибавяне и струпване. Не посредством лозунги, а посредством промишленост и инфраструктура. И всяка страна би трябвало да откри най-хубавата формула, която работи на локална почва. “

Присъединете се към нашия