През целия си живот поетът Иван Мирчев пише и живее

През целия си живот поетът Иван Мирчев написа и живее в Стара Загора. Не може да си показа, че поезията му ще се роди в някой различен български град. Първата книга на  Мирчев „ Реките викат “ излиза през 1920 година Тя е формирана небрежно, мъчно се намерила подобаваща хартия и е отпечатана върху хартия за сватбени предложения. Излиза в 100 екземпляра. Цената ù била 1300 лева Той взема от татко си 1000 лева в заем, а останалите получава против лавица от писателя Георги Илиев. Авторът ù я прави оценка като слаба макар някои достолепия и техниката на стиха. Впоследствия  поправя някои от стихотворенията, само че не ги разгласява с корекциите. Поради бързите промени в мирогледа си. После Николай Лилиев го поучава да изпрати свои стихове в „ Златорог “ и Владимир Василев ги отпечатва в списанието.

Следват книгите му: „ Тринадесет мистерии “ (1921) в съавторство с Иван Хаджихристов, „ Есенна флейта “ (1924), „ Елегии “ (1926), „ Видения “ (1928), „ Отстранена земя “ (1929), „ Златно и синьо “ (1935), „ Сонети “ (1935) и други Последната стихосбирка на Иван Мирчев „ Розовият самун “ излиза през 1982 година, годината на неговата гибел.

През 20-те години на ХХ век Иван Мирчев е написал най-вече книги – пет, шест. Младият стихотворец желае да излее възприятията си върху белия лист. И за него поезията се трансформира в онази тръпка, без която не може да живее. Мъчно му е да написа в прозаичност, може да се показва само в стих. Няма никакви средства, с цел да печата книгите си и не един път продава целия лозарски инвентар на татко си, медни съдове, които се търсят на пазара, с цел да завоюва пари и издаде следващата си стихосбирка. След „ Видения “ през 1928 година за неговото творчество пишат позитивни мнения Константин Гълъбов и Николай Райнов.

В началото Иван Мирчев се подписва с псевдонима Аделина Мортуа, втората дума е заета от поемата „ Иродиада “ на Маларме, а първата е името на негова близка от Хасково. Пише и под други псевдоними – Фромон Рисле, Черният Маргарит, Биби.

Роден е на 24 октомври 1897 година в Стара Загора. Баща му Мирчо Стоянов има родствена връзка с бащата на Николай Лилиев. Дядо му по бащина линия е житар, токсичен от турците в банята. 

Мирчо Стоянов знае гръцки и турски език, преподавател е в български учебни заведения в Лозенградско и Старозагорско. Той поема издръжката на шестчленното фамилията на шурей си, който пада погубен в боевете по време на Руско-турската война. Работи като служител в Дирекцията на правораздаването в Пловдив – тогава столичен град на Източна Румелия, бързо се издига до секретар на дирекцията. След Съединението се връща в родния си град, става един от хората в демократичната партия на Драган Цанков.

Подгонен е от Стамболовия режим. Обявяват го  за жител „ вън от законите “ и отпътува за Цариград, а от там за Одеса. На пристанището Мирчо Стоянов се среща с Иван Вазов, брат му Кирил и Стефан Бобчев, който бил със брачната половинка и детето си. Всички дружно отпътуват за Одеса.

Мирчо Стоянов научава съветски език и става сътрудник на вестник „ Московские ведомости “. Очаква рухването на Стамболовия режим и прошка. Остава три години и половина, само че не дочаква амнистията там и се връща няколко седмици след оповестението ù – 1889 година Пристигайки се крие от хората на Стамболов. Две години по-късно печели общинските избори и става кмет на Стара Загора. Но Стамболов му изпраща депеша, че ще дава отговор с главата си, в случай че изборите не бъдат извоювани от ръководещата партия. Тогава Мирчо Стоянов подава оставка три месеца преди приключване на кметския му мандат. После е назначен за правосъден следовател в Сливен, Ямбол и Стара Загора. 

Майката на поета Мария Мирева е приключила четвърти клас на Старозагорското девическо учебно заведение. Обичала да рецитира стихотворения на Иван Вазов. Добра и радостна къщовница, пеела национални песни. В дома след вечеря провела фамилни забави, на които всички пеели и рецитирали, а татко му разказвал случки от живота си, богат с завършения от турско време. Родителите ù са лозари и обработвали 40-50 декара лични лозя, само че края на живота им е сложен, лозята им са нападнати от филоксера и изсъхват, по този начин остават без занаят. По-късно техният внук, поетът Иван Мирчев е същински дегустатор на виновност. Правел го с знание и артистичност. Вдигал кристалната чаша с вино и го гледал дълго против светлината. Твърдял, че в цвета на виното може да се прочете всичко за него. После поднасял чашата с жест към носа си. С полузатворени очи остявял аромата да го опие. Така разбирал всичко за питието до детайлности. Накрая без да бърза, сякш отлагайки удоволствието, отпивал дребна глътка.

Най-хубавите си детски години Мирчев прекарва със фамилията си, има още две сестри - Бонка и Еленка. Често с околните си пътува до Мъглижкия манастир. Обичал времето на гроздобера в родния град, учебното заведение. Спомня си и годините прекарани в Ямбол и Сливен, където татко му е правосъден следовател. „ Често съм отивал с него в канцеларията му, където той водеше правосъдни следствия против всякакви подсъдими, основно убийци. Ходил съм с него по следствени каузи и до южната ни граница. Тогава се отиваше с файтон и беше доста прелестно. Минавали сме през селата Мидирис, Мансърлии, Гидиклии, Тюркмени, Каваклии и прочие Разбира се, не сме били сами, тъй като с нас постоянно пътуваше прокурорът на съда, а също полицейска защита. В празнични дни сме отивали фамилно в покрайнините на Ямбол и Сливен при разнообразни случаи – сборове, сватби и други фамилни тържества – наши или на другарски фамилии “. В Ямбол минават най-хубавите му години, където самичък се научава да си прави въдици за улов на риба.

В паметта му от детството остават вечерите край Тунджа, Софуларските градини, Стара планина, къпането с другари в Мъглижката река, дебненето на усойници и пепелянки. Баща му обичал лова и на всеки празник го водел със себе си. С него е обиколил цялата Мъглижка планина, Тревненския и Шипченски балкан. 

В Стара Загора с трогване си спомнял махалата. Някaкво незастроено място обрасло в магарешки трън и троскот, където ловил пеперуди с другите децa, правели хвърчила и ги пускали в небето. От летви и скъсани чаршафи си строяли барака, където с часове четяли „ Под игото “ или „ Чичовци “ на Иван Вазов. Рецитирали стихове. После печали сирени питки във фурна направена от тиня, а тестото вземали от майчините нощви.

Като дете Иван Мирчев свири на цигулка, само че и рисува. Заобичва музиката под въздействието на едната си сестра, която учи в Педагогическото учебно заведение, а там цигулката е наложителен предмет. Щом родителите му видяли пристрастеностите му го изпратили при чеха Споуста, който бил боен диригент и доста добър капелмайстор. Строгият преподавател се скарал на хлапака още при първата им среща и той зарязал уроците и цигулката. Всичко минало с две шамари от татко му.

Любовта участва в цялото творчество на Иван Мирчев. Тъкмо в главното учебно заведение среща красиво и буйно момиче, с кафяви очи и кестенява коса. Тя е една година по-гояма от него, щерка на аптекар. Нейният облик го превзема същински, не я не помни и в късна възраст. Момичето остава в поезията му – „ Малка поема за загатна “, „ Страдание “, „ Любов “ и други са отдадени на нея. Той минава под венчило напълно млад и не среща друго ентусиазъм. Девойката, която предизвика първите му стихове се оженва за софийски търговец и научава за възприятията на Мирчев след сватбата си. Той в никакъв случай не я не помни. Тя остава за него фантазия. Най-много любовни стихотворения Иван Мирчев посвещава на брачната половинка си Стефанка. Те се намират в стихосбирките му „ Реките викат “, „ Есенна флейта “, „ Видения “, „ Отстранена земя “, „ Златно и синьо “. Всъщност казвал, че е женен за поезията, а тя е прекомерно ревнива….

В мъжката гимназията в Стара Загора се събира с кръг от младежи, с цел да четат и пишат или просто да играят шах. Това е времето, в което той стартира да написа и печата стихотворения. Първите му литературни опити са няколко къси хуморески, които са отпечатани под псевдоним в хумористичния седмичник  „ Бай Ганю “, издаван в Нова Загора от подпоручик Христо Донев, който е погубен през Балканската война. След гибелта му изданието стопира да излиза. Тогава Мирчев стопира да написа хуморески. В юношеските си години чете списанията „ Мисъл “, „ Художник “ „ Демократически обзор “, „ Наблюдател, „ Наш живот “, които уголемяват мирогледа му. 

Избухва Балканската война и учебното заведение е затворено. Това е време, в което той се среща с творчеството на класиците –  В. Юго, М. Рид, М. Сервантес, Ал. Пушкин, М. Лермонтов, Чехов.

За първи път Иван Мирчев взе участие в същинско Литературно четене в Стара Загора в салона на сдружение „ Театър “. В него вземат участие още Николай Лилиев, Елисавета Багряна, Никола Фурнаджиев, Иван Хаджихристов, Ангел Каралийчев, Георги Райчев. Същото четене групата прави и в Казанлък. След това в града на розите е дадена вечеря във винарската маза на „ Мудката “ сред цялостните с вино бъчви. На вечерята е поканен самият Чудомир и група актьори при локалния спектакъл. Там всички си вършат фотография за спомен при магнезиево осветяване. „ На връщане от Казанлък заваля дребен леден дъжд, който мокреше до костите. Улиците се бяха разкаляли. Само Багряна имаше шушони и тя им се радваше доста, тъй като бяха нови, рекламни и съвсем не се срещаха на никое място. Лилиев и Фурнаджиев незабавно се заловиха да посветят на шушоните най-малко една радостна строфа – и съумяха:

Лиза със шушони,

който я съзре,

почва да я гони,

до момента в който я спре…

Разбира се, Багряна сияеше от удовлетворение. На път към гарата се разсмиваше… “, спомня си поета. 

Той посещава и други литературни изяви уреждани в Стара Загора и Казанлък, където има литературни групи, а след поетичните четения вечерите приключват със стомна-кебап, дамаджани вино, песни и веселби. Сред приятелите му там е актьорът в трагичната група при спектакъл „ Искра “ Буко Давидов, който чудесно рецитира лирика, изключително „ Опълченците на Шипка “ от Вазов.  

През 1916 година Иван Мирчев стартира да издава в родния си град списание „ Хризантеми “. Идеята е негова. Той е редактор и организатор. Целта е  да се разпространява символизма, да се покаже новото в поезията. Тогава е деветнадесетгодишен възпитаник в гимназията, прекъсвал е няколко пъти заради войната. Първите шест броя са в тираж 500, останалите по 100.

Притежател и издател на „ Хризантеми “ е приятелят му Кокенов, с който сядат на един чин. Той дава парите за печата на „ Хризантеми “. Баща му е състоятелен човек и има механа. Когато Кокенов продавал заран в кръчмата наливал в бъчвата с виното две ведра вода. После прибирал парите от измамата в джоба си, с цел да печатат литературното издание. Никой от клиентите не усещал измамата, тъй като виното било хубаво и мощно. Докато най-после свършвало, а водата не можело да се продава без него. Тогава Кокенов продавал остарял револвер или някоя друга движимост, единствено с цел да излиза от щемпел „ Хризантеми “.

В изданието сътрудничат Иван Хаджихристов и Гео Милев. Препечатват се стихове на Николай Лилиев, Людмил Стоянов, Димчо Дебелянов. Емануил Попдимитров също им изпраща от фронта свои поетични произведения, както и превод на цикъл стихотворения от немския стихотворец Стефан Георге. 

Художници на „ Хризантеми “ са Никола Кожухаров и Георги Рубев, както и Дечко Узунов, който е техен съученик. Те създават винетките и се грижат за художественото му оформление. Иван Мирчев и Дечко Узунов постоянно прекарвали летата с родителите си в Мъглижкия манастир, а бъдещият художник там прави опити да рисува. В светата обител Иван Мирчев среща за първи път Николай Лилиев, който към този момент е име в поезията. „ Какъв позор съм брал, когато ми изиска тетрадките със стихотворения, към този момент бях написал към 600, какво стеснение, че и аз пиша… “

Списание „ Хризантеми “ получава мнения в София. Във „ Везни “ за него написа Людмил Стоянов. Добри думи са оповестени и в списание „ Сцена “ в Русе. Но избухва войната и Мирчев е мобилизиран, „ Хризантеми “ продължава да се печата, само че не за дълго. Тогава се ражда неговия „ Войнишки цикъл “, който основава от свои мемоари в дневник по време на войната. 

По-късно, през 1927 година, той става един от литературния кръг „ Стрелец “, който издава седмичник за литература, просвета и живописен живот. В него вземат участие Константин Гълъбов, Чавдар Мутафов, Иван Хаджихристов, Св. Минков, Атанас Далчев, Димитър Пантелеев и Пенчо Михайлов. 

Сред приятелите на Мирчев е художникът Иван Милев. Той вижда в платната му огромната и чиста душа на поезията, обилно разляла се в картините му.

Двамата се срещат за първи път в Габрово през 1920 година Общоевропейската война е завършила преди две години, само че ехото ù кънти в живота на хората. Бедността е превзела домовете им.

Изкуството не знае по какъв път да тръгне. Мирчев влиза в една от залите на габровското читалище и онемява, вижда изложбата от картини на Иван Милев. „ Една странна, доста странна галерия на дребни картини, рисувани фино, като че ли с игла, рисувани чисто и нежно с милион тонове и полутонове, даже със сребро и бронз, като че във всичките картини е запяла пролетта на краските. Залата е напълно празна, един младеж със скулесто лице се доближава до мене и ме пита за какво съм пристигнал, обичам ли изкуството… Пред мене стоеше човек, който решил да се жертвува за изкуството си: „ Не съм богат, едвам изкарвам пари за самун, само че желая да рисувам. Хората бягат от художниците, само че това не ме интересува. Искам да се срещна с Гео Милев, той бил от вашия град. Уважавам го за това, че се бори юначен против еснафите писатели и против еснафското изкуство “.

Изложбената зала беше остаряла, с полуизгнил и скърцащ под. Но картините гледаха от стените с необятно разтворена душа и говореха за един чудноват художник, обзет от някакви тревожни видения и една дълбока и скрита жадност. „ Звездна тъга “, „ Безсъница “, „ Блян “, „ Декоративен пейзаж “, „ Суламита “, „ Пан “ – такива бяха имената на картините на тоя неутолим художник, който правеше първата си художествена галерия в Габрово, в „ българския Манчестер “, град на милионерите и пролетариите, дето непрекъснато се чуваха пронизващите писъци на сирените на кожарите и текстилните заводи, а публиката, „ културна аудитория “, не смееше да надникне в салона, дето блестяха очите на Иван-Милевото изкуство, изпълнено със пристрастеност до последната молекула “.

Тогава Иван Милев минава планината с магаре от Казанлък, с цел да покаже за първи път картините си на габровци. На идната години Мирчев урежда втората му галерия в Стара Загора в бащиния си дом. По това време Иван Милев учи в Академията в София, живее в същинска бедност. Тогава го среща и с Гео Милев. Сам Мирчев издава след години книгата „ Срещи с Гео “.

Мирчев има щастието да поддържа връзка с забавни хора на своето време – Христо Смирненски, Тома Измирлиев, Христо Ясенов, Светослав Минков, Николай Лилиев, Гео Милев, Веселин Ханчев. Сред тях е и Димчо Дебелянов. Спомнял си по какъв начин създателят на елегията „ Да се завърнеш в бащината къща “ рисува дърво върху цигарена кутия. Бил радостен човек, не разговорлив като Димитър Подвързачов. Открит, с възприятие за такт. Веднъж заговорил Мирчев за неговите стихотворения, които споделил, че е чел и познава добре. Дебелянов му споделил, че в случай че работи старателно ще стане стихотворец.

Макар, че има поетична душа Иван Мирчев работи години в Българската национална банка в Стара Загора като основен счетоводител. Това не пречи на нежните му пориви. През 1933 година е назначен за контрольор при Централното ръководство на Българска народна банка в София, само че остава единствено три месеца. Жена му непрекъснато му написа писма да се върне, тъй като чакат дете. Той е внесъл пари за лично жилище в столицата, с цел да устрои фамилията. В последна сметка загърбва работата и се връща в родния град, където остава до края на дните си.

Казвал, че животът е тъга, само че без тъга не може, насладите не са сладки. Страданията са или за душата или за тялото, надпреварват се и никоя не е за предпочитане. Тъкмо те демонстрират, че си жив: „ Труд и страдания, страдания и труд…това е цялата огромна философия “.

Иван Мирчев до късна възраст вярвал, че не е направил това, от което да е изцяло удовлетворен. „ Честитият, огромният чак след гибелта се познава “, цитирал латинската поговорка изречена от мъдреца Солон, когато разговарял с цар Крез. Поезията му и през днешния ден прониква в дълбокото на човешката душа, като същински поток от наслада и болка…