Най-голямата фалшификация на Уилям Шекспир
През пролетта на 1795 година куп лондонски знатни особи – учени, бъдещия свещеник, британски поет-лауреат – отиват в дома на антиквар на име Самюъл Айрлънд. Те идват, с цел да видят документи, които 19-годишният наследник на Самюъл, Уилям-Хенри, твърди, че е намерил, до момента в който рови в остарял куфар. Изписани с избледняло мастило върху към този момент пожълтяла хартия, те включват писма, лирика и други текстове, явно написани и подписани от Шекспир. Досега нищо от личните ръце на барда не е оживяло, с изключение на четири подписа на юридически документи. Най-удивителното от всичко е част от незнайна пиеса.
Джеймс Босуел, уважавания биограф на Самюъл Джонсън, е един от посетителите. Седнал в кабинета на Айрлънд, Босуел държи листовете до лампата и дълго размишлява. Няколко пъти, спомня си Уилям-Хенри, огромният мъж прекъсва инспекцията си, с цел да поеме глътка горещо бренди и вода. Накрая той остави документите на масата, наведе се и целуна най-горната страница. „ Сега ще умра удовлетворен – въздъхва той – защото доживях днешния ден. “ Той умира три месеца по-късно на 54-годишна възраст.
Много по-късно Уилям-Хенри ще споделя, че е бил учуден от шумът, който провокира „ откритието “. Това, което стартира като смешка, с цел да завоюва уважението на своя студен татко (яростен почитател на Шекспир) бързо се трансформира в една от най-дръзките литературни измами в историята. В изблик на маниакална сила през 1795 година младежът написва проливен дъжд от шекспирови фалшификации: писма, лирика, рисунки и най-дръзкото от всичко – пиеса, по-дълга от множеството известни произведения на барда. Трудът му е преждевременно осъществени и мощно неистински, само че множеството хора, които ги преглеждат, са слепи за техните дефекти. Франсис Уеб, секретар на Колежа Хералдс – организация, известна с компетенцията си в експертизата на остарели документи – декларира, че новооткритата пиеса явно е дело на Уилям Шекспир. „ Или идва от перото му “, написа той, „ или от небето “.
Дори родителите на момчето считат, че е простак. Самюъл, самоуверен и упорит публицист, гравьор и колекционер, стигна до такава степен, че загатва, че Уилям-Хенри не е негов наследник. Майката на момчето не признава майчинството си – като държанка на Самюъл, тя отглежда Уилям-Хенри и двете му сестри, представяйки се за икономка на име на госпожа Фрийман. Самюъл намира на момчето непретенциозна работа като чирак на собствен другар юрист, чийто офис се намира на няколко пресечки от вкъщи им, в края на театралния квартал на Лондон. В адвокатските камари Уилям-Хенри прекарва дните си в огромна степен без контрол, заобиколен от вековни правни документи, които понякога прелиства.
Той може би щеше да изживее дните си в неопределеност, в случай че не беше манията на татко му да събира антики. Дома на Айрлънд е цялостен със всевъзможни неща – картини на Хогарт и Ван Дак, редки книги, парче от мантията на мумията и посребрен бокал, издълбан от дървото на черницата, за която Шекспир е споделил, че е засадил в Стратфорд-на-Ейвън. „ Често “, спомня си Уилям-Хенри през 1832 година, „ татко ми споделяше, че притежаването на един подобен излишък от живота на поета би се смятало за драгоценен камък отвън всяка цена. “
Точно по кое време концепцията за фалшификацията хрумва на Уилям-Хенри, не е ясно. Въпреки всичките си фантазии да бъде публицист, той основава едвам шепа стихотворения. Малко преди Коледа през 1794 година той взема решение да опита нещо ново. В една от книгите на татко си той вижда подписа на Шекспир върху клише от остаряло дело. Уилям-Хенри безшумно взима книгата и стартира да се упражнява подписа, до момента в който не съумя да го копира със затворени очи. На парче празен пергамент, което изрязва от остаряла ролка, той употребява мастило, разредено с химикали, с цел да напише новите си творби. Затъмнява мастилото, като държи пергамента покрай пламък, след което слага восъчни печати.
След вечеря няколко вечери по-късно, Уилям-Хенри влезе в хола при татко си, вади фалшификатите от палтото си и му ги дава като споделя по-силно, в сравнение с има намерение, съвсем като в предизвикателство: „ Ето, господине! Какво мислите за това? “
Самюъл разпростира пергамента и го преглежда безмълвно няколко минути като обръща особено внимание на печатите. Най-накрая още веднъж свива пергамента и споделя: „ Със сигурност имам вяра, че това е същинско дело “ с по-спокоен глас, в сравнение с се надяваше Уилям-Хенри.
Ако колекционерът не е изцяло уверен, то подозренията му скоро изчезват. На идната заран той демонстрира свитъците на собствен другар, сър Фредерик Идън, специалист по остарели печати. Идън освен ги афишира за достоверни, само че и разпознава изображението, отпечатано на печата, директно под подписа на Шекспир. Неясният Т-образен силует във восъка (който Уилям-Хенри даже не беше забелязал) съставлява средновековно устройство, наречено квинела, изяснява Идън – въртяща се хоризонтална дъска, инсталирана на дирек, която младите конници ще се пробват да уцелят с пиките си, когато се учат да се бият.
Що се отнася до това за какво бардът избира за собствен характерен знак точно това устройство – за какво, несъмнено, това е предмет, при който ездачът „ разклаща “ своето „ копие “ (shake плюс spear образува shakespear – както името Shakespeare или Шекспир). Двамата мъже са въодушевени от откритието си. Как може подписът на Шекспир да не бъде достоверен, веднага като е запечатан със личния му характерен знак?
От това Уилям-Хенри си вади значим урок: хората са склонни да виждат това, което желаят да видят. Всичко, което фалшификаторът прави, е правдоподобна история; жертвите му сами попълнят детайлите. Вестта бързо се популяризира, че нови текстове са открити и още същата вечер дребна група другари и колекционери на Самюъл Джонсън се събират в хола му, с цел да ги обсъдят.
За негова лична изненада Уилям-Хенри е омекотен от този факт. Измама го бе довела до цялостно безсилие. След мненията на публиката той по-късно написа: „ Оттеглих се в леглото с по-леко схващане, в сравнение с имах отдавна, защото натоварването, което ме потискаше, към този момент го няма. “ Дебатът за достоверността на шекспировите текстове продължава месеци наред – до момента в който Уилям-Хенри признава, за удивление на мнозина, че ги е написал самичък.
Неспособен да огледа татко си в очите, той споделя на сестрите си, майка си и в последна сметка на другар антиквар на татко му. Но мъжът отхвърля да повярва, че неговият незлоблив наследник е кадърен на такова литературно достижение. Уилям-Хенри, гневен, напуща дома си и в писмо го осмели да предложи премия „ на всеки, който ще излезе и ще се закълне, че ми е помагал в писането “. И продължава: „ Аз, сър, СИНЪТ Въдворяване и изселване (отделение в МВР-ДС) съм този човек. “
Четири години по-късно Самюъл Айрлънд отива в гроба, убеден, че текстовете на Шекспир са същински. А Уилям-Хенри колкото да се устоя като продава ръкописни копия от тях.
