Дискусията за висшето образование трябва да продължи в институционален формат
През последните шест месеца – в интервала от декември 2017 година до юни 2018 година страниците на вестник „ Труд ” бяха сцена на професионалната полемика „ Висшето обучение в България- проблеми и вероятности “. С разбори и мнения по тематиката се включиха редица ректори на висши учебни заведения от София и страната.
Дискусията беше открита от професор Борислав Борисов – човек с извънреден учредителен опит и потвърдени практики в развиването на университетското обучение у нас. В серия от публикации проф. Борисов проучва основните, съгласно него, проблеми и вероятности пред висшето обучение в България.
След него в полемиката със свои текстове се включиха ректорът на Софийския университет „ Св. Климент Охридски ” проф. Анастас Герджиков , ректорът на Медицински университет – Варна проф. Красимир Иванов , ректорът на Минно-геоложки университет „ Св. Иван Рилски ” проф. Любен Тотев , който е и ръководител на Съвета на ректорите, проф. Георги Михов , ректор на Технически университет-София, проф. Христо Бонджолов , ректор на Великотърновски университет „ Св. св. Кирил и Методий ”, проф. Пламен Бочков , ректор на Нов български университет, проф. Анна Недялкова , президент на Варненския свободен университет „ Черноризец Храбър “, проф. Георги Колев, ректор на Шуменския университет “Епископ Константин Преславски”, доцент доктор Григорий Вазов , ректор на Висшето учебно заведение по обезпечаване и финанси, проф. Митко Георгиев , ректор на Химикотехнологичния и металургичен университет – София (ХТМУ), проф. Иван Марков, ректор на Университета по архитектура строителство и геодезия , проф. Стоян Денчев , ректор на Университета по библиотекознание и осведомителни технологии – София, проф. Иван Илиев, ректор на Лесотехническия университет – София, проф. Станислав Семерджиев , ректор на Националната академия за театрално и кино изкуство (НАТФИЗ) „ Кръстьо Сарафов “, проф. Иван Въшин , ректор на Тракийски университет-Стара Загора, проф. Стати Статев , ректор на УНСС и заместник-председател на Съвета на ректоритe, проф. доктор Христина Янчева , ректор нa Аграрен Университет-Пловдив, проф. доктор Стефан Костянев , ректор на Медицински университет – Пловдив, проф. Борислав Юруков , ректор на Югозападния университет „ Неофит Рилски “, проф. Борислав Борисов , ректор на Висшето строително учебно заведение „ Любен Каравелов “, проф. Николай Драчев , ректор на Националната художествена академия, проф. Даниела Тодорова , ректор на Висше транспортно учебно заведение “Тодор Каблешков”, проф. Димитър Цанев , ректор на Националната музикална академия „ Проф. П. Владигеров “, проф. Пенчо Гешев , ректор на Национална спортна академия „ Васил Левски “ и проф. Руслан Пенчев – ректор на Международното висше бизнес учебно заведение в България.
Финалната публикация е на проф. Борислав Борисов, който откри полемиката с шест свои публикации. Днес той прави малко резюме на изразените отзиви и мнения.
Обсъжданията би трябвало да вървят по предпочитано подредени въпроси с отчитане на тяхната връзка и взаимоотношение върху системата на висшето обучение като цяло и поотделно на всяка негова подсистема
Във връзка с приключването на полемиката за висшето обучение във в. „ Труд “ редакцията на вестника ми сложи задачата „ да направя малко резюме на изразените отзиви и мнения “. Логично сложена задача, само че когато се заех с нейното осъществяване и като начало прочетох още един път, само че към този момент в цялата им поредна цялост, всички изявления, то стигнах до извода, че това е непостижима задача, още повече в границите на отредения и характерен за един вестник размер на материала.
Защо е по този начин? Защото от всички десетки отзиви и мнения, изразени от създателите в направените изявления, не мога да подцени или да не се съглася с множеството от тях, без значение от другата им степен на значителност и влияние върху системата на висшето ни обучение. Не мога не от демонстрация на университетска колегиалност, а тъй като те просто са правилни и аз съм изцяло склонен с тях.
Разбира се, изключвам от тази моя констатация някои от изявленията, които всъщност бяха добре направени PR представяния на даден университет, което в най-общ проект също е от някаква изгода за полемиката. Абстрахирам се изцяло и от някои много погрешни и непремерено ласкателни оценки за управническата и нормотворческа активност на ръководещите, написани евентуално като защитна мярка против възможни следващи наказателни дейности поради отправените даже и плахи рецензии към тях в текста.
С приключването на полемиката поражда обаче най-важният въпрос: Какво вършим по-късно? Възможните разновидности не са малко. Единият е да спрем дотук. Казахме си за проблемите, предложихме някои разновидности за решения, изобщо стана добра полемика, а от тук нататък да му мислят ръководещите. Предварително подсигурявам, че крайният резултат от този вид ще бъде нулев.
Това е и главната причина да смятам, че полемиката за висшето обучение би трябвало да продължи с един идващ стадий. Тази съществена причина може да се добави най-малко с още три учредения.
Първо. Независимо че в полемиката бяха обхванати много необятен кръг и освен това съществени проблеми на висшето обучение, отвън вниманието ни останаха и значително съществуващи отрицателни феномени, които са разследване на недомислени и некомпетентни нормативни решения и настоящи механизми.
Ще дам един образец, който е разследване на такива механизми, и това е основаният мощен претекст към повишаване непременно на броя на обучаваните студенти в множеството от нашите университети. Този факт се отнася изключително мощно за университетите с образователен профил най-вече в региона на публичните науки, при които и базовият финансов норматив е най-нисък. При тях множеството студенти значат повече пари и това е въпрос на оцеляване. Този проблем дружно с неговите отрицателни последствия в една или друга степен бе дискутиран, а самият аз като два мандата ректор на подобен университет съм го изпитал в цялата му тежест и мощ на насила върху себе си. Едно от сериозните отрицателни последици обаче като че остана встрани от полемиката и това е фактът, че с течение на времето под натиска на тази финансова насила някои висши учебни заведения незабелязано станаха мегауниверситети за мащабите на нашата страна.
За да не бъда упрекнат в неколегиалност към другите висши учебни заведения, ще дам един относителен образец с УНСС, в който понастоящем се образоват над 22 000 студенти. Това към този момент е един доста сериозен мащаб за профилиран университет и той изисква безусловно други мащаби на материално-техническа база, преподавателски състав, научна активност и съответното на този мащаб друго финансиране. Оставям встрани обществените последствия от основаването на мегауниверситети от подобен вид в изискванията на демографската рецесия в страната ни. Само ще посоча за съпоставяне, че броят на обучаваните студенти в няколко сродни по профил университети от чужбина, които освен това са в челните места на международните ТОП ранглисти по качество на образование и авторитет, е както следва:
London School of Economics and Political Science (LSE) – общо 9,760 студенти;HEC Paris School of Management – общо 2,851 студенти;Stockholm School of Economics – общо 2,216 студенти;London Business School – общо 1,495 студенти;INSEAD, Франция – общо 1,089 студенти.
Ще си разреша да направя и едно много жестоко, само че и задоволително правилно съпоставяне, че посочените задгранични университети приблизително образоват 10 пъти по-малко студенти от УНСС, като разполагат приблизително с 10 пъти по-големи годишни бюджети от неговия.
Що се отнася до университети с типичен профил, то да вземем за пример световноизвестният италиански Bocconi University образова общо 13 377 студенти и постоянно е в челната десятка на международните ТОП ранглисти и така нататък
Второ съображение за продължение на полемиката. Фактът на съвсем цялостното ми единодушие с направените констатации и дефинирани проблеми от ректорите дотук към момента не значи и съществуването в академичната, а и в професионалната общественост на цялостно единодушие по предлаганите разнообразни способи за тяхното решение и мисля, че тъкмо това би трябвало да бъде и същността на идващия стадий от полемиката.
За да бъде логичен и потребен вторият стадий от полемиката обаче, би трябвало разпознатите в изявленията на ректорите проблеми на висшето обучение, както и незасегнати, само че съществуващи такива, да се структурират по степен на значителност и влияние върху университетската система като цяло и да стартира тяхното поетапно разискване и търсене на най-хубавия метод за решение на всеки един от тях. Но не самичък за себе си, а в неговата обязаност и взаимоотношение с всеки един от останалите. Например промяната на съществуващия модел на финансиране и на господстващия принцип за мизерия на финансовите средства за висше обучение и просвета от единствено себе си водят до решаването на съвсем всички отрицателни констатации и трендове в развиването на научно-преподавателския кадрови състав. Този въпрос обаче не може да се взема решение самичък за себе си, без да се регистрира настоящата теза за масовизация на висшето обучение и нейното деградиращо влияние върху самия смисъл и качество на университетското обучение и така нататък
Следователно разискванията би трябвало да вървят по предпочитано подредени въпроси с отчитане на тяхната връзка и взаимоотношение върху системата на висшето обучение като цяло и поотделно на всяка негова подсистема.
Трето. Ако желаем полемиката да приключи с действителен краен резултат, то идващият й стадий би трябвало да се организира в доста по-широк и освен това в институционален формат. Дискусията единствено сред ректорите бе нейният първи стадий и той в съществени линии завърши. През втория стадий би трябвало да вземат присъединяване и тези, от които зависи вземането на нужните управнически и законодателни решения в региона на висшето обучение. Като споделям „ да вземат присъединяване “, изобщо нямам поради това да става единствено под формата на „ наличие “ и изявления, които обезсилват силата ни за промени с неосъществими светли обещания или мъдри пояснения „ по какъв начин това не може да стане в този момент “. Точно противоположното, те би трябвало да станат моторите на този развой.
Към горните три учредения за продължение на полемиката в един идващ стадий могат да се прибавят и други. Същественото обаче е, че с цел да има съответен краен резултат този идващ втори стадий, е належащо основаването на доста добре премислена организация с работни групи в логичен състав и с институционална координация и присъединяване, времеви график и така нататък Конкретният резултат го разбирам като ново законодателство за висшето обучение и науката. Новото законодателство обаче не би трябвало да бъде разбирано единствено като някакво усъвършенствано издание на в този момент съществуващия Закон за висшето обучение (ЗВО), а ново по идеология, с което да се осъществя действителна промяна във висшето обучение и науката. Реформа, надхвърляща правилата на известната нашенска теза, че „ От Витоша по-високо няма и от Искъра по-дълбоко няма! “ и съобразена с епохи насъбраните и потвърдили се правила, правила и механизми за ръководство на висшето обучение и на университетите в Европа и по света.
За страдание обаче, имам основателни подозрения, че това ще се случи! Най-малко от опита на най-малко две извършени до в този момент аналогични мероприятия на най-високо национално ниво с присъединяване на най-отговорни институционални представители, с доста труд по създаване на съответни нормативни текстове и на цели нормативни документи от страна на Съвета на ректорите и неговия директорски съвет, с представително извършени институционални конгреси и с тихото и безмълвно „ нищоправене “ на властимащите и нулев краен резултат.
Дори обаче напълно да се абстрахирам от този отрицателен опит, то не мога да отстранявам обстоятелството, че през всичките години след приемането на настоящия ЗВО с неговите над 50 промени и допълнения на процедура МОН е потвърдило, че като институция не разполага с нужния сериозен най-малко от интелектуален и експертен капацитет, който да създаде една дълготрайна тактика за развиване на висшето обучение и науката в България. Не приказвам за Стратегията за развиване на висшето обучение, призната от Народното събрание през 2014 година, тъй като тя, първо, е краткосрочна (само до 2020 г.) и второ, си остана в съществени линии единствено едно положително благопожелание.
Впрочем даже МОН и да разполагаше с нужния капацитет, създаването на дълготрайна тактика от страна на министерството щеше да е невероятно, тъй като самата страна няма визия за развиването на висшето обучение и науката в нашата страна. Нещо повече, страната няма визия за това по какъв начин изобщо би трябвало да наподобява България в публичен и стопански проект примерно след 20, 30 и повече години.
Не бе надалеч времето, когато един зле учтив финансов министър изиска от Българската академия на науките (БАН) да се реформира, като назова учените в академията „ феодални старци “. В опита си да оригиналничи по този хулигански метод с това неуместно фразеология в действителност този господин ми навя и асоциацията за действителностите в България, където с един закон като независим „ феод “ е обособена науката, а в различен независим „ феод “ с различен закон е обособено висшето обучение. Този руски модел от 30-те години на предишния век към този момент от дълго време е несъответстващ към новите условия, в които съществува и се развива българската стопанска система и българското общество. За какво международно качество на висшето обучение ще приказваме, когато сред науката в Българска академия на науките и приложението на нейните резултати в университетите е издигната самобитна законодателна „ Берлинска стена “. Да не приказваме за научното обслужване на практиката в неговия актуален смисъл. Или за обстоятелството, че по този метод университетите в действителност се трансформират най-вече в учебни заведения, единствено че висши.
И това е едната страна на въпроса. Другата е, че откакто страната няма визия за своето развиване, откакто тя няма надлежно и стратегически цели на това развиване, то по какви критерии Българска академия на науките ще вземе правилните решения за закриване или сливане на едни институти и научни посоки или откриване на нови и за предпочитано стимулиране на други институти и научни посоки? Такива критерии, обосноваващи верността на решенията, могат да бъдат единствено ясно избрани стратегически цели за развиване на страната. За страдание обаче, повече от 25 години тези стратегически цели на развиване по този начин и не бяха избрани.
Давам този образец с Българска академия на науките, тъй като, в случай че целите на страната бяха ясно избрани, то уверен съм, че и цялата система на висшето обучение в страната щеше да наподобява по напълно различен метод. Нямаше да ги има тези деформации в непомерното откриване и образование на студенти по някои специалности и в неналичието на претенденти за други, университетите щяха да знаят кои учебно-научни посоки да развиват предпочитано, да ги укрепят с нужния научно-преподавателски състав, да обезпечат нужната материално-техническа база и осведомително обезпечаване и изобщо да създадат всичко това, което е належащо и дава по този начин мечтаното качество на висшето обучение. Без обаче ясно избрани стратегически цели и надлежно визия на страната за развиване на висшето обучение и науката в България, доста мъчно ще реализираме тази цел.
Надявам се да остана единствено със своите подозрения, а чудесната самодейност на редакцията на в. „ Труд “ за провеждането на извънредно потребната за висшето обучение полемика да осъществя във времето и доста други ползотворни резултати.
Дискусията, водена на страниците на вестник „ Труд “, ще приключи с Национална среща по проблемите на висшето обучение в България. Тя ще бъде във вторник, 3 юли от 12 часа в зала „ Изток “ на Народното събрание.
На нея са поканени всички ректори, взели участие със свои текстове през последните 6 месеца, техни сътрудници, членове на Съвета на ректорите, както и представители на разнообразни институции.
Срещата е под патронажа на госпожа Милена Дамянова, ръководител на Комисията по образованието и науката в 44-тото Народно заседание. В нея ще вземе присъединяване и министърът на образованието и науката господин Красимир Вълчев.
Дискусията беше открита от професор Борислав Борисов – човек с извънреден учредителен опит и потвърдени практики в развиването на университетското обучение у нас. В серия от публикации проф. Борисов проучва основните, съгласно него, проблеми и вероятности пред висшето обучение в България.
След него в полемиката със свои текстове се включиха ректорът на Софийския университет „ Св. Климент Охридски ” проф. Анастас Герджиков , ректорът на Медицински университет – Варна проф. Красимир Иванов , ректорът на Минно-геоложки университет „ Св. Иван Рилски ” проф. Любен Тотев , който е и ръководител на Съвета на ректорите, проф. Георги Михов , ректор на Технически университет-София, проф. Христо Бонджолов , ректор на Великотърновски университет „ Св. св. Кирил и Методий ”, проф. Пламен Бочков , ректор на Нов български университет, проф. Анна Недялкова , президент на Варненския свободен университет „ Черноризец Храбър “, проф. Георги Колев, ректор на Шуменския университет “Епископ Константин Преславски”, доцент доктор Григорий Вазов , ректор на Висшето учебно заведение по обезпечаване и финанси, проф. Митко Георгиев , ректор на Химикотехнологичния и металургичен университет – София (ХТМУ), проф. Иван Марков, ректор на Университета по архитектура строителство и геодезия , проф. Стоян Денчев , ректор на Университета по библиотекознание и осведомителни технологии – София, проф. Иван Илиев, ректор на Лесотехническия университет – София, проф. Станислав Семерджиев , ректор на Националната академия за театрално и кино изкуство (НАТФИЗ) „ Кръстьо Сарафов “, проф. Иван Въшин , ректор на Тракийски университет-Стара Загора, проф. Стати Статев , ректор на УНСС и заместник-председател на Съвета на ректоритe, проф. доктор Христина Янчева , ректор нa Аграрен Университет-Пловдив, проф. доктор Стефан Костянев , ректор на Медицински университет – Пловдив, проф. Борислав Юруков , ректор на Югозападния университет „ Неофит Рилски “, проф. Борислав Борисов , ректор на Висшето строително учебно заведение „ Любен Каравелов “, проф. Николай Драчев , ректор на Националната художествена академия, проф. Даниела Тодорова , ректор на Висше транспортно учебно заведение “Тодор Каблешков”, проф. Димитър Цанев , ректор на Националната музикална академия „ Проф. П. Владигеров “, проф. Пенчо Гешев , ректор на Национална спортна академия „ Васил Левски “ и проф. Руслан Пенчев – ректор на Международното висше бизнес учебно заведение в България.
Финалната публикация е на проф. Борислав Борисов, който откри полемиката с шест свои публикации. Днес той прави малко резюме на изразените отзиви и мнения.
Обсъжданията би трябвало да вървят по предпочитано подредени въпроси с отчитане на тяхната връзка и взаимоотношение върху системата на висшето обучение като цяло и поотделно на всяка негова подсистема
Във връзка с приключването на полемиката за висшето обучение във в. „ Труд “ редакцията на вестника ми сложи задачата „ да направя малко резюме на изразените отзиви и мнения “. Логично сложена задача, само че когато се заех с нейното осъществяване и като начало прочетох още един път, само че към този момент в цялата им поредна цялост, всички изявления, то стигнах до извода, че това е непостижима задача, още повече в границите на отредения и характерен за един вестник размер на материала.
Защо е по този начин? Защото от всички десетки отзиви и мнения, изразени от създателите в направените изявления, не мога да подцени или да не се съглася с множеството от тях, без значение от другата им степен на значителност и влияние върху системата на висшето ни обучение. Не мога не от демонстрация на университетска колегиалност, а тъй като те просто са правилни и аз съм изцяло склонен с тях.
Разбира се, изключвам от тази моя констатация някои от изявленията, които всъщност бяха добре направени PR представяния на даден университет, което в най-общ проект също е от някаква изгода за полемиката. Абстрахирам се изцяло и от някои много погрешни и непремерено ласкателни оценки за управническата и нормотворческа активност на ръководещите, написани евентуално като защитна мярка против възможни следващи наказателни дейности поради отправените даже и плахи рецензии към тях в текста.
С приключването на полемиката поражда обаче най-важният въпрос: Какво вършим по-късно? Възможните разновидности не са малко. Единият е да спрем дотук. Казахме си за проблемите, предложихме някои разновидности за решения, изобщо стана добра полемика, а от тук нататък да му мислят ръководещите. Предварително подсигурявам, че крайният резултат от този вид ще бъде нулев.
Това е и главната причина да смятам, че полемиката за висшето обучение би трябвало да продължи с един идващ стадий. Тази съществена причина може да се добави най-малко с още три учредения.
Първо. Независимо че в полемиката бяха обхванати много необятен кръг и освен това съществени проблеми на висшето обучение, отвън вниманието ни останаха и значително съществуващи отрицателни феномени, които са разследване на недомислени и некомпетентни нормативни решения и настоящи механизми.
Ще дам един образец, който е разследване на такива механизми, и това е основаният мощен претекст към повишаване непременно на броя на обучаваните студенти в множеството от нашите университети. Този факт се отнася изключително мощно за университетите с образователен профил най-вече в региона на публичните науки, при които и базовият финансов норматив е най-нисък. При тях множеството студенти значат повече пари и това е въпрос на оцеляване. Този проблем дружно с неговите отрицателни последствия в една или друга степен бе дискутиран, а самият аз като два мандата ректор на подобен университет съм го изпитал в цялата му тежест и мощ на насила върху себе си. Едно от сериозните отрицателни последици обаче като че остана встрани от полемиката и това е фактът, че с течение на времето под натиска на тази финансова насила някои висши учебни заведения незабелязано станаха мегауниверситети за мащабите на нашата страна.
За да не бъда упрекнат в неколегиалност към другите висши учебни заведения, ще дам един относителен образец с УНСС, в който понастоящем се образоват над 22 000 студенти. Това към този момент е един доста сериозен мащаб за профилиран университет и той изисква безусловно други мащаби на материално-техническа база, преподавателски състав, научна активност и съответното на този мащаб друго финансиране. Оставям встрани обществените последствия от основаването на мегауниверситети от подобен вид в изискванията на демографската рецесия в страната ни. Само ще посоча за съпоставяне, че броят на обучаваните студенти в няколко сродни по профил университети от чужбина, които освен това са в челните места на международните ТОП ранглисти по качество на образование и авторитет, е както следва:
London School of Economics and Political Science (LSE) – общо 9,760 студенти;HEC Paris School of Management – общо 2,851 студенти;Stockholm School of Economics – общо 2,216 студенти;London Business School – общо 1,495 студенти;INSEAD, Франция – общо 1,089 студенти.
Ще си разреша да направя и едно много жестоко, само че и задоволително правилно съпоставяне, че посочените задгранични университети приблизително образоват 10 пъти по-малко студенти от УНСС, като разполагат приблизително с 10 пъти по-големи годишни бюджети от неговия.
Що се отнася до университети с типичен профил, то да вземем за пример световноизвестният италиански Bocconi University образова общо 13 377 студенти и постоянно е в челната десятка на международните ТОП ранглисти и така нататък
Второ съображение за продължение на полемиката. Фактът на съвсем цялостното ми единодушие с направените констатации и дефинирани проблеми от ректорите дотук към момента не значи и съществуването в академичната, а и в професионалната общественост на цялостно единодушие по предлаганите разнообразни способи за тяхното решение и мисля, че тъкмо това би трябвало да бъде и същността на идващия стадий от полемиката.
За да бъде логичен и потребен вторият стадий от полемиката обаче, би трябвало разпознатите в изявленията на ректорите проблеми на висшето обучение, както и незасегнати, само че съществуващи такива, да се структурират по степен на значителност и влияние върху университетската система като цяло и да стартира тяхното поетапно разискване и търсене на най-хубавия метод за решение на всеки един от тях. Но не самичък за себе си, а в неговата обязаност и взаимоотношение с всеки един от останалите. Например промяната на съществуващия модел на финансиране и на господстващия принцип за мизерия на финансовите средства за висше обучение и просвета от единствено себе си водят до решаването на съвсем всички отрицателни констатации и трендове в развиването на научно-преподавателския кадрови състав. Този въпрос обаче не може да се взема решение самичък за себе си, без да се регистрира настоящата теза за масовизация на висшето обучение и нейното деградиращо влияние върху самия смисъл и качество на университетското обучение и така нататък
Следователно разискванията би трябвало да вървят по предпочитано подредени въпроси с отчитане на тяхната връзка и взаимоотношение върху системата на висшето обучение като цяло и поотделно на всяка негова подсистема.
Трето. Ако желаем полемиката да приключи с действителен краен резултат, то идващият й стадий би трябвало да се организира в доста по-широк и освен това в институционален формат. Дискусията единствено сред ректорите бе нейният първи стадий и той в съществени линии завърши. През втория стадий би трябвало да вземат присъединяване и тези, от които зависи вземането на нужните управнически и законодателни решения в региона на висшето обучение. Като споделям „ да вземат присъединяване “, изобщо нямам поради това да става единствено под формата на „ наличие “ и изявления, които обезсилват силата ни за промени с неосъществими светли обещания или мъдри пояснения „ по какъв начин това не може да стане в този момент “. Точно противоположното, те би трябвало да станат моторите на този развой.
Към горните три учредения за продължение на полемиката в един идващ стадий могат да се прибавят и други. Същественото обаче е, че с цел да има съответен краен резултат този идващ втори стадий, е належащо основаването на доста добре премислена организация с работни групи в логичен състав и с институционална координация и присъединяване, времеви график и така нататък Конкретният резултат го разбирам като ново законодателство за висшето обучение и науката. Новото законодателство обаче не би трябвало да бъде разбирано единствено като някакво усъвършенствано издание на в този момент съществуващия Закон за висшето обучение (ЗВО), а ново по идеология, с което да се осъществя действителна промяна във висшето обучение и науката. Реформа, надхвърляща правилата на известната нашенска теза, че „ От Витоша по-високо няма и от Искъра по-дълбоко няма! “ и съобразена с епохи насъбраните и потвърдили се правила, правила и механизми за ръководство на висшето обучение и на университетите в Европа и по света.
За страдание обаче, имам основателни подозрения, че това ще се случи! Най-малко от опита на най-малко две извършени до в този момент аналогични мероприятия на най-високо национално ниво с присъединяване на най-отговорни институционални представители, с доста труд по създаване на съответни нормативни текстове и на цели нормативни документи от страна на Съвета на ректорите и неговия директорски съвет, с представително извършени институционални конгреси и с тихото и безмълвно „ нищоправене “ на властимащите и нулев краен резултат.
Дори обаче напълно да се абстрахирам от този отрицателен опит, то не мога да отстранявам обстоятелството, че през всичките години след приемането на настоящия ЗВО с неговите над 50 промени и допълнения на процедура МОН е потвърдило, че като институция не разполага с нужния сериозен най-малко от интелектуален и експертен капацитет, който да създаде една дълготрайна тактика за развиване на висшето обучение и науката в България. Не приказвам за Стратегията за развиване на висшето обучение, призната от Народното събрание през 2014 година, тъй като тя, първо, е краткосрочна (само до 2020 г.) и второ, си остана в съществени линии единствено едно положително благопожелание.
Впрочем даже МОН и да разполагаше с нужния капацитет, създаването на дълготрайна тактика от страна на министерството щеше да е невероятно, тъй като самата страна няма визия за развиването на висшето обучение и науката в нашата страна. Нещо повече, страната няма визия за това по какъв начин изобщо би трябвало да наподобява България в публичен и стопански проект примерно след 20, 30 и повече години.
Не бе надалеч времето, когато един зле учтив финансов министър изиска от Българската академия на науките (БАН) да се реформира, като назова учените в академията „ феодални старци “. В опита си да оригиналничи по този хулигански метод с това неуместно фразеология в действителност този господин ми навя и асоциацията за действителностите в България, където с един закон като независим „ феод “ е обособена науката, а в различен независим „ феод “ с различен закон е обособено висшето обучение. Този руски модел от 30-те години на предишния век към този момент от дълго време е несъответстващ към новите условия, в които съществува и се развива българската стопанска система и българското общество. За какво международно качество на висшето обучение ще приказваме, когато сред науката в Българска академия на науките и приложението на нейните резултати в университетите е издигната самобитна законодателна „ Берлинска стена “. Да не приказваме за научното обслужване на практиката в неговия актуален смисъл. Или за обстоятелството, че по този метод университетите в действителност се трансформират най-вече в учебни заведения, единствено че висши.
И това е едната страна на въпроса. Другата е, че откакто страната няма визия за своето развиване, откакто тя няма надлежно и стратегически цели на това развиване, то по какви критерии Българска академия на науките ще вземе правилните решения за закриване или сливане на едни институти и научни посоки или откриване на нови и за предпочитано стимулиране на други институти и научни посоки? Такива критерии, обосноваващи верността на решенията, могат да бъдат единствено ясно избрани стратегически цели за развиване на страната. За страдание обаче, повече от 25 години тези стратегически цели на развиване по този начин и не бяха избрани.
Давам този образец с Българска академия на науките, тъй като, в случай че целите на страната бяха ясно избрани, то уверен съм, че и цялата система на висшето обучение в страната щеше да наподобява по напълно различен метод. Нямаше да ги има тези деформации в непомерното откриване и образование на студенти по някои специалности и в неналичието на претенденти за други, университетите щяха да знаят кои учебно-научни посоки да развиват предпочитано, да ги укрепят с нужния научно-преподавателски състав, да обезпечат нужната материално-техническа база и осведомително обезпечаване и изобщо да създадат всичко това, което е належащо и дава по този начин мечтаното качество на висшето обучение. Без обаче ясно избрани стратегически цели и надлежно визия на страната за развиване на висшето обучение и науката в България, доста мъчно ще реализираме тази цел.
Надявам се да остана единствено със своите подозрения, а чудесната самодейност на редакцията на в. „ Труд “ за провеждането на извънредно потребната за висшето обучение полемика да осъществя във времето и доста други ползотворни резултати.
Дискусията, водена на страниците на вестник „ Труд “, ще приключи с Национална среща по проблемите на висшето обучение в България. Тя ще бъде във вторник, 3 юли от 12 часа в зала „ Изток “ на Народното събрание.
На нея са поканени всички ректори, взели участие със свои текстове през последните 6 месеца, техни сътрудници, членове на Съвета на ректорите, както и представители на разнообразни институции.
Срещата е под патронажа на госпожа Милена Дамянова, ръководител на Комисията по образованието и науката в 44-тото Народно заседание. В нея ще вземе присъединяване и министърът на образованието и науката господин Красимир Вълчев.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ