47 дни след оставката: Хора, не заспивайте пак, за Бога
На 11 декември 2025 година България изглеждаше като страна, която най-сетне е намерила своя глас. След най-масовите митинги у нас през 21 век, държавното управление на Росен Желязков подаде оставка под напора на площадите. Еуфорията беше забележима, а вярата – съвсем физически осезаема. Но през днешния ден, тъкмо 47 дни по-късно, е време да свалим розовите очила и да попитаме: какво действително се промени?
Усещаме ли, че живеем по-добре? Реформира ли се здравната система, позволи ли се водната рецесия, покачиха ли се пенсиите? Или може би правосъдната система най-сетне проработи и видяхме наказани политици поради безбройните сигнали за корупция? Отговорът е къс: не.
От всеобщите митинги насам съвсем нищо не се промени като се изключи президента, който за първи път е жена (което е супер!). В Министерския съвет и Народното събрание всичко си тече „ както досега “. Тандемът Пеевски-Борисов продължава да дърпа конците на страната, нищо че са спрели да ги демонстрират всекидневно по малкия екран.
Не заспивайте, за Бога!
Страната изпада в безпорядък ден след ден, подбуден от безумни решения на политическата и геополитическата сцена, режисирани от тези, които видимо са се отдръпнали. Ставаме очевидци на необясними феномени – като подписа на премиера в оставка под харта на така наречен Съвет за мир на Доналд Тръмп, без да е акредитиран от никого. Или следващият панаир с Изборния кодекс, провеждан до 4 часа през нощта, който като по знамение още не е признат и в пленарна зала.
Всичко това се случва пред очите на едно общество, което като че ли още веднъж стартира да заспива. След първичната вълна от яд в този момент виждаме по какъв начин гражданската сила се изпарява. Няма нови митинги или забележим яд – хората реагират на безумните вести само посредством лайкове и мнения във Facebook и Инстаграм. Но лайкът не е позиция, а цифровото отвращение не е напън.
Най-голямата заплаха 47 дни по-късно е вярата, че една оставка е краят на борбата. Историята ни потвърждава, че когато обществото подхожда по този начин, сюжетът се повтаря в къс хоризонт; доста скоро отново се озоваваме на площадите, единствено че по-изтощени и по-отчаяни.
Цената на нашата късопаметност
Както всякога, българите отново чакаме някой да пристигна и да свърши работата вместо нас. Отново сме в режим „ търси се избавител “, вперили взор в следващото ново лице на политическия небосвод. Готови сме да заложим на него - макар сянката на военачалник Решетников, макар неразбираемите позиции за Крим или съмнителни контракти като „ Боташ “, които изсмукват милиони всеки ден. Не научихме ли най-важния урок: че сами би трябвало да довършим започнатото? Ако се доверим на следващия „ избавител “, напълно скоро ще протестираме против същия този човек, който през днешния ден припознаваме като опция.
Защо обаче е по този начин? Основният проблем е, че в България към момента нямаме стабилно гражданско общество. Липсват деполитизирани организации, които да бъдат непрекъснат коректив и стожер на общността – освен в София, само че и в цялата страна. Дори младото потомство (Gen Z) наподобява не съумява да започва построяването на структури, които да трансфорат протестната сила в резистентен актив, както следим в прилежаща Сърбия, да вземем за пример.
Накрая всичко опира до избори
Но дано бъдем справедливи – единственото действително мерило дали сме се върнали в началната апатична позиция ще бъдат идните избори. Избирателната интензивност ще покаже дали сме пораснали като общество, или просто сме си взели следващата доза „ булеварден адреналин “, преди да потънем в познатия сън.
Тези избори ще бъдат и тест за самата политическа класа – дали въобще има потенциал да предложи нещо свястно или най-малко такова, което да не отвращава хората, както всекидневно. Колко от младите ще отидат до урните също ще бъде най-точният индикатор – толкоз ли са дейни, колкото им се приписваше, или са били просто статисти в един къс миг на еуфория.
Но изборите сами по себе си няма да решат нищо.Демокрацията не свършва с оставка и не се изчерпва с изборния ден. Тя не е катарзис, а развой – муден, уморителен и постоянно непризнателен. 47 дни по-късно същинският въпрос не е кой ще ни ръководи, а дали този път ще останем будни – или отново ще заспим?
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Усещаме ли, че живеем по-добре? Реформира ли се здравната система, позволи ли се водната рецесия, покачиха ли се пенсиите? Или може би правосъдната система най-сетне проработи и видяхме наказани политици поради безбройните сигнали за корупция? Отговорът е къс: не.
От всеобщите митинги насам съвсем нищо не се промени като се изключи президента, който за първи път е жена (което е супер!). В Министерския съвет и Народното събрание всичко си тече „ както досега “. Тандемът Пеевски-Борисов продължава да дърпа конците на страната, нищо че са спрели да ги демонстрират всекидневно по малкия екран.
Не заспивайте, за Бога!
Страната изпада в безпорядък ден след ден, подбуден от безумни решения на политическата и геополитическата сцена, режисирани от тези, които видимо са се отдръпнали. Ставаме очевидци на необясними феномени – като подписа на премиера в оставка под харта на така наречен Съвет за мир на Доналд Тръмп, без да е акредитиран от никого. Или следващият панаир с Изборния кодекс, провеждан до 4 часа през нощта, който като по знамение още не е признат и в пленарна зала.
Всичко това се случва пред очите на едно общество, което като че ли още веднъж стартира да заспива. След първичната вълна от яд в този момент виждаме по какъв начин гражданската сила се изпарява. Няма нови митинги или забележим яд – хората реагират на безумните вести само посредством лайкове и мнения във Facebook и Инстаграм. Но лайкът не е позиция, а цифровото отвращение не е напън.
Най-голямата заплаха 47 дни по-късно е вярата, че една оставка е краят на борбата. Историята ни потвърждава, че когато обществото подхожда по този начин, сюжетът се повтаря в къс хоризонт; доста скоро отново се озоваваме на площадите, единствено че по-изтощени и по-отчаяни.
Цената на нашата късопаметност
Както всякога, българите отново чакаме някой да пристигна и да свърши работата вместо нас. Отново сме в режим „ търси се избавител “, вперили взор в следващото ново лице на политическия небосвод. Готови сме да заложим на него - макар сянката на военачалник Решетников, макар неразбираемите позиции за Крим или съмнителни контракти като „ Боташ “, които изсмукват милиони всеки ден. Не научихме ли най-важния урок: че сами би трябвало да довършим започнатото? Ако се доверим на следващия „ избавител “, напълно скоро ще протестираме против същия този човек, който през днешния ден припознаваме като опция.
Защо обаче е по този начин? Основният проблем е, че в България към момента нямаме стабилно гражданско общество. Липсват деполитизирани организации, които да бъдат непрекъснат коректив и стожер на общността – освен в София, само че и в цялата страна. Дори младото потомство (Gen Z) наподобява не съумява да започва построяването на структури, които да трансфорат протестната сила в резистентен актив, както следим в прилежаща Сърбия, да вземем за пример.
Накрая всичко опира до избори
Но дано бъдем справедливи – единственото действително мерило дали сме се върнали в началната апатична позиция ще бъдат идните избори. Избирателната интензивност ще покаже дали сме пораснали като общество, или просто сме си взели следващата доза „ булеварден адреналин “, преди да потънем в познатия сън.
Тези избори ще бъдат и тест за самата политическа класа – дали въобще има потенциал да предложи нещо свястно или най-малко такова, което да не отвращава хората, както всекидневно. Колко от младите ще отидат до урните също ще бъде най-точният индикатор – толкоз ли са дейни, колкото им се приписваше, или са били просто статисти в един къс миг на еуфория.
Но изборите сами по себе си няма да решат нищо.Демокрацията не свършва с оставка и не се изчерпва с изборния ден. Тя не е катарзис, а развой – муден, уморителен и постоянно непризнателен. 47 дни по-късно същинският въпрос не е кой ще ни ръководи, а дали този път ще останем будни – или отново ще заспим?
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ