През последните двайсетина години Исак Гозес е бил близо до

През последните двайсетина години Исак Гозес е бил покрай художника, свързвало ги е огромно другарство. За да напише книгата си, Гозес се е срещнал с съвсем всичките му родственици, приятели, сътрудници, фамилията му.

Авторът има шест издадени книги, четири от които са биографии. Носител е на националната премия за журналистика “Черноризец Храбър” на Съюза на българските публицисти.

- Исак, имате лекотата да се запознавате елементарно с хората, създава ли се това в журналистическата ни специалност, или е вътрешен гений?

- Не знам. По принцип съм много стеснителен. Бях агроном на село и нямах никакво желание да ставам публицист. Дотогава не бях писал даже и писмо. Веднъж в стопанството, в което работех, пристигна руска колхозна делегация. Сред гостите бе една извънредно красива краварка - челничка. Тя толкоз ме въодушеви, че написах дописка за окръжния вестник. Много се изненадах, когато я отпечатаха.

В нея обаче краварката челничка съвсем бе изчезнала, говореше се повече за българо-съветската дружба. Оттам потегли всичко, смених посоката на моята специалност. Запалих се. След няколко години към този момент бях редактор в локалния областен вестник “Сливенско дело “. От немай къде трябваше да се науча да беседвам с непознати. Може пък и да съм имал гений за това, само че множеството го правех по насила.

- Никога не се хвалите - а в случай че отворим интернет, съвсем няма създател в изкуствата, който да не сте интервюирали!

- Имал съм този шанс. Писал съм очерци, правил съм изявленията с съвсем всички огромни български актьори. Било е празник за мен всяка от срещите. Най-притеснен бях при първата ми среща с Лили Иванова. Обожавах я и не можех да допускам, че тя стои пред мен и си приказваме. Аз обаче нищо не чувах, добре че всичко се записваше. Беше като сън. С магьосника - илюзиониста Астор се видяхме, откакто дълго той бе живял в Америка. Докато ми разказваше какво се е случвало там в неговия живот, изпихме по няколко водки. Те дадоха начало на другарството ни, което продължава и до през днешния ден.

Актьорът Георги Джубрилов, който наказаха като доста червен социалист, ми призна, че е далтонист и не познава аления цвят. Интервюто ми с художника Георги Павлов-Павлето излезе в деня на неговата гибел. Часове преди този момент той беше жив и отговаряше на въпросите ми.

А по отношение на хвалбите, не виждам никакви аргументи да се туптя по гърдите. Върша някаква работа, която считам, че е потребна. Като хлебаря, обущаря, лекаря. Старая се да го върша добре, само че не всеки път се получава. Веднъж бях написал нещо за един остарял заслужил авиатор. Явно не съм бил напълно прецизен, тъй като получих писмо от негови сътрудници, в което пишеше, че съм най-големият чукча, който написа на тази тематика. Не обичам да съм в центъра на вниманието и изключително да ме хвалят. Тогава ми иде да потъна в земята от позор. Добре че се случва рядко.
Манев на млади години, още не е отпътувал за Париж
- Как се появи Манев на вашия небосвод?

- По-точно, аз се появих в неговия и той ме е забелязал. Все отново, когато се запознахме, той беше доста прочут, за разлика от мен. Появата му се забелязваше освен тъй като е висок и чорлав и в никакъв случай не използва гребен. Има такива хора, които бият на очи. Той беше от тях. Разказвал ми е, че в Америка постоянно сервитьорите носели сметките на него, бедняка, без цент в джоба, макар че масата била цялостна с милионери.
Явно сме си допаднали, с цел да бъдем дружно двадесет години. Карали сме се два пъти и не сме си говорили по три месеца. В единия от случаите повода беше жена. Да се чудиш на акъла й: остави великия Манев и пристигна при мен. Разбира се, за малко. После се вразуми и си откри трети, сериозен и уталожен мъж. При това чужденец. Така нещата си пристигнаха на мястото и всички си останахме другари.

- Какъв човек беше Манев?

- Много добър. Разбира се, суетлив като всеки създател. Пресметлив, само че и доста великодушен, откакто подари картини за шест галерии на негово име, които са отворени и през днешния ден. Никога не съм чул Кольо да каже неприятна дума за различен човек или създател. Никога. Когато някой от компанията злослови по нечий адрес, той се дърпаше настрани. Не искаше да слуша. Един строителен бизнесмен го завлече с голяма сума, само че и за него не сподели нищо неприятно. Такива хора са необичайност.

- Как му действаше славата?

- Кольо виждаше, че хората го обичат. Спираха го, заговаряха. Циганите в обичания му Чирпан уважително му сваляха шапка и му споделяха: Вие сте най-големият художник на света. Той се смееше: Идете в галерията да видите най-малко една моя картина, споделяше им. Рибарите в Балчик му даваха кило риба единствено да им драсне някоя чертичка. Той обаче постоянно си плащаше.
Над следващата творба
- Пишете ли в книгата си за дамите на Манев?

- Разбира се. Те бяха най-важното нещо в живота му - след картините. Беше претърпял огромни, буйни любови, трагични раздели и нито един брак. Да не бързаме, казвал на изгорите си, чакайте ме да стана на осемдесет и ще се оженим. Но на никоя очевидно не й се е чакало. А и той не доживя осемдесет. Това, което го радваше, бе, че макар катаклизмите на връзките си е запазил другарството си с всички остарели любови. С една даже се опита да възкреси възприятията след години, само че нищо не стана.

- Ужасно е да загубиш другар - твоите мисли...

- Кольо си отиде три дни преди седемдесет и осмия си рожден ден. Две години, поради заболяването, не бе идвал в България. Това доста му тежеше. Но той имаше дух и в никакъв случай не се оплакваше. Дори когато виждаше, че си отива. Той просто рисуваше. До последния си ден. Няколко дни след гибелта му Сара, неговата нидерландска щерка, му роди внуче. Кръговратът на живота не стопира. Днес в галериите му в шест български града хората се срещат с картините му. Приятелите не престават да си спомнят за него. Разказват случки, прекарвания и нормално се смеят. Защото, в случай че плачат, това по никакъв начин няма да му хареса. Той мразеше тъгата.

- Имахте огромно другарство и с Лили Иванова? Книгата ви за нея обаче бе съпроводена със скандал...

- За Лили Иванова съм споделил всичко, което мисля: до момента в който бяхме другари и след това, откакто се раздуха абсурдът. Готов съм да го повторя и в този момент: Тя е доста огромен актьор. Символ. В региона на поп музиката няма да се роди подобен гений. Поне този век - не. Книгата ми за нея споделя тъкмо това. Скандалът бе раздухан от хора, които не са чели книгата ми.

- Кои са най-старите ви и най-хубави нови другарства - в каква възраст?

- Най-старите, естествено, са на моя възраст. Това са съучениците ми от детството и юношеството ми в Ямбол. У всеки човек те остават вечно. Където и да върви след това, какъвто и шеф да стане, колкото и да забогатее, колкото и красива жена да си вземе. Обичам да вървя в родния си град и да се срещам със старите другари. Виждам ги като тези момчета и девойки, които са били, макар че към този момент сме прескочили седемдесетте.

- Какво от соцвремето ви харесваше и какво не, а кое през днешния ден ви харесва и какво не ви харесва?

- Не съм от хората, които живеят с предишното. Не пострадвам от носталгия, само че и се пробвам да виждам действително на това, което се случва през днешния ден. Хубави неща е имало в предишното, има и през днешния ден. Както и неприятни. В живота няма единствено черно и бяло.
Забравихме ли, че когато падна Тодор Живков, всички се радваха. Защото даже и през ум не им е минавало, че доста скоро страната ни и животът на милиони ще бъдат унищожени.

Тогава слушахме думите, приписани на пророчицата Ванга: “България ще се оправи за няколко години “. И зачакахме това да стане, макар че всеки със свое тълкуване на думата “оправи “. Мислехме, че доста бързо ще станем в случай че не милионери, то най-малко богати. Някои, несъмнено, станаха. В това време българската стопанска система бе срината със земята, селското стопанство ликвидирано. Къде бяхме, когато това се случваше. България изживя най-унищожителния, хищнически и безнаказан преход.

Новите управляващи в нито една от някогашните социалистически страни не бяха по този начин жестоки към народите си. За страдание, времето не може да се върне, колкото и да се взираме в предишното.
А бъдещето? То е на младите. И него да оставим да го градят със своите познания, мъдрост, философия.

Савка ЧОЛАКОВА
/вестник "Над 55 "/