През първия ми ден като учителка всичко вървеше добре. Преподаването

През първия ми ден като учителка всичко вървеше добре. Преподаването е ария, взех решение аз. Но тогава би звънецът за седмия час, последния за деня. Докато вървях към стаята, чух мощен тропот. Когато влязох, видях по какъв начин едно момче постанова друго на пода.

- Слушай, олигофрен подобен! - крещеше момчето на пода. - Хич не ми пука за сестра ти!

- Да не си я пипнал, чуваш ли? - заплашваше момчето от горната страна.

Аз се изправих в целия си не изключително огромен растеж и ги помолих да престанат да се бият. Моментално 14 чифта очи се заковаха върху мен. Знам, че не изглеждах изключително безапелационно. Мятайки гневни погледи едно към друго и към мен, двете момчета постепенно отидоха по местата си. В този миг учителят от отсрещната класна стая подаде глава през вратата и изкрещя на учениците ми да сядат, да мълчат и да слушат какво им споделям. Останах да заставам там с чувството за цялостна беззащитност. Опитах се да преподам урока, който си бях подготвила, само че отсреща ми имаше същинско море от затворени лица. Когато класът си потегли, задържах момчето, провокирало багра. Ще го нарека Марк.

- Госпожо, не си хабете времето - отсече той. - Ние сме олигофрени - и си излезе. Онемяла, аз се свлякох на стола и се запитах за какво изобщо съм решила да ставам учителка. Нима единственото решение на този жанр проблеми е да се махнеш? Казах си, че ще остана една година, само че откакто се омъжа през лятото, ще си намеря нещо по-удовлетворително.

- Отчаяха ви, нали?

Беше сътрудника, който надникна в стаята ми по-рано. Аз кимнах.

- Не се ядосвайте - успокои ме той. – Преподавал съм на множеството от тях по време на лятното учебно заведение. Само 14 са и множеството изобщо няма да завършат учебно заведение. Не си хабете времето с тези хлапета.

- Какво желаете да кажете?

- Живеят в бараки на полето. Деца на мигриращи полски служащи. Идват на учебно заведение, когато им скимне. Момчето на пода закачало сестрата на Марк, до момента в който берели фасул дружно. Днес на обед отново се наложи да им се скарам. Ако ви основават неприятности, пратете ги при мен. Докато си събирах нещата, с цел да се прибирам към къщи, от мозъка ми не излизаше изразът на лицето на Марк, когато сподели:

- Ние сме олигофрени.

Олигофрени. Думата продължаваше да отеква в мозъка ми. Разбирах, че би трябвало да направя нещо неизмеримо.

На другия ден следобяд помолих сътрудника ми да не влиза повече в моята класна стая. Исках да се оправя по собствен метод с тези деца. Върнах се в клас и погледнах един по един учениците в очите. След това отидох на дъската и написах СИНАЖД.

- Това е дребното ми име - рекох. - Разбрахте ли по какъв начин се споделям? Учениците отвърнаха, че името ми било „ шашаво " и че не са чували такова. Отидох отново на дъската и написах ДЖАНИС. Неколцина измърмориха името ми под носа си, след това ме изгледаха необичайно.

- Да, споделям се Джанис - обясних аз. - И имам компликации с научаванего на всякакви неща, този проблем се споделя дизлексия. Когато потеглих на учебно заведение, не можех да пиша името си вярно. Не можех да пиша вярно и другите думи, а цифрите просто плуваха из главата ми. Определиха ме като „ умствено изостанала ". Да, тъкмо по този начин - аз бях „ олигофрен ". И през днешния ден не преставам да слушам тези ужасни гласове и да се срамя.

- Как тогава сте станала учителка? - попита някой.

- Защото ненавиждам да ми поставят етикети, не съм глупава и обичам да изучавам. И това ще вършим в тези часове от тук нататък. Ако Ви харесва да ви назовават „ олигофрени ", значи не сте за тук. Идете в различен клас. В тази класна стая няма олигофрени.

- Няма да ви скърбя - продължих аз. - Ще работим настойчиво, до момента в който наваксате. И ще завършите учебно заведение, а се надявам някои от вас да продължат и в лицей. Не се майтапя, давам обещание ви. Не желая повече да слушам в тази стая думата „ олигофрен ". Ясно ли е?

Учениците като че ли седнаха по-изправени на местата си. Хванахме се съществено за работа и скоро започнах да виждам на места зрънца вяра. Особено Марк беше доста интелигентен. Чух го един път да споделя на едно момче в коридора:

- Тая книга е доста готина. Ние не четем бебешки книжки. В ръката си държеше „ Да убиеш присмехулник ".

Минаха няколко месеца и започнах да виждам изумително усъвършенстване. Един ден Марк сподели:

- Само че хората не престават да ни мислят за тъпи, 'щото не приказваме вярно.

Именно за този момент мечтаех. Сега към този момент можехме да се заемем интензивно с проучването ма граматиката, тъй като те го желаеха. Мъчно ми беше, че наближава юни. Всичките ми възпитаници знаеха, че ще се бракосъчетавам и ще се преместя да пребивавам в различен щат. Учениците от класа, с който имах оня финален час, постоянно очевидно се вълнуваха, когато ставаше дума за това. Радвах се, че са се привързали към мен, само че нещо не беше наред? Дали се сърдеха, че ще напущам учебното заведение?

В последния ми образователен ден на влизане в учебно заведение ме посрещна шефът.

- Бихте ли пристигнали с мен, апелирам? - строго рече той. - Във вашата класна стая има проблем.

И ме поведе по коридора, вперил взор право напред. Какво има пък в този момент, питах се аз. Беше необикновено! Всеки ъгъл беше затрупан с китки цветя, букети върху чиновете на учениците и по шкафовете, а бюрото ми беше цялото отрупано с цветя. Как са могли да го създадат, зачудих се аз. Повечето от тях бяха толкоз небогати, че постоянно ги вписваха в учебната стратегия за подкрепяне с облекла и прилична храна. Разплаках се, разплакаха се и те. По-късно разбрах по какъв начин са постигнали този номер. Марк, който през почивните дни работеше в локалния цветарски магазин, видял поръчките от няколко други мои класове. Споменал за това на съучениците си. Прекалено горделив, с цел да се помири с етикета „ беден'', Марк помолил цветаря да му даде всички „ изтощени " цветя в магазина. После се обадил в погребалните бюра и обяснил, че класът им се нуждае от цветя за учителка, която напуща учебното заведение. Те се съгласили да му дават оставените след всяко заравяне букети. Това обаче не беше единственият засвидетелстван от тях знак на почитание. Две години по-късно всички възпитаници от класа приключиха сполучливо учебно заведение, а шестима даже завоюваха стипендии за лицей. Днес, двайсет и осем години по-кьсно, преподавам в едно доста академично учебно заведение, близо до мястото, където започнах преподавателската си кариера. Научих, че Марк се е оженил за приятелката си от колежа и е станал доста добър предприемач. Съвсем инцидентно преди три години синът на Марк попадна в моята група по британски в десети клас.

Понякога ми става смешно, когато си спомня по какъв начин приключи първият ми ден като учителка. Като си помисля единствено, че смятах да се откажа, с цел да се заема с нещо по - задоволително.

Автор: Джанис Андерсън Коноли