През октомври 1941 г. петгодишният Иля Галперин става свидетел на

През октомври 1941 година петгодишният Иля Галперин става очевидец на изтезанието на фамилията – майка му, сестра му и брат му. Нацистите ги екзекутирали дружно със стотици други евреи в дребния белоруски град Дзержинск, Минска област. Самият той по знамение се е избавил от репресиите, криейки се в гората, само че за еврейско дете, попаднало в дълбоката немска окупация, това значи единствено закъснение на гибелта. За благополучие, ориста решила друго и Иля трябвало да изживее дълъг и невероятен живот.

Останал самичък, Иля Галперин се скитал из студените есенни гори, ядял плодове и спял по дърветата, с цел да не стане жертва на вълци или диви кучета. Нощите били студени, само че детето съумяло да се достави с малко топли облекла, които свалил от труповете, открити по пътя.

Когато на пътя на момчето се появявала плантация или  село, той чукал на портите, от време на време получавал храна и квартира, само че по-често го гонели. Хората се страхували да пуснат дете в дома си, предполагайки, че може да е евреин. Помагайки на момчето, можели да изгубят живота си, тъй като даването на заслон и храна на евреи било неразрешено, а наказването за нарушителите било гибел.

Иля не си спомнял какъв брой траяли скитанията му – в съзнанието на изтощеното и гладно дете всички дни се сливали в едно обезверено бягство от гибелта, в което нямало часове, дни или седмици. Може би момчето щяло да загине като хилядите други сираци, замръзнало в гората, полето или на верандата на състрадателни фермери, в случай че не било избавено … от врага.

В едно от селата, един от селяните разпознал в него еврейското момче и, желаейки да се подмаже на нацистите, завел Иля в щаба на батальона, ситуиран в постройката на учебното заведение. По пътя негодникът нанесъл тежки удари на детето и му лишил тези няколко топли неща, които го избавили от студа. Дивизията, в чийто щаб попаднало момчето, се наричала 18-ти латвийски батальон „ Курзем “. Това било полицейско звено, състоящо се от латвийци, чиято задача била наказателни интервенции против цивилни, заличаване на евреи и битка против партизански отряди. Като цяло за Иля запознанството с латвийските нацисти не предвещавало нищо положително.

Но тогава ориста била на негова страна. Злият селяндур го предал в ръцете на ефрейтор Екабс Кулис, в който към момента имало нещо човешко. Латвиецът схванал, че Иля е чужденец, по тази причина отвел момчето встрани и строго му забранил да споделя на който и да било за еврейския си генезис. За всички Иля станал Алексей – съветското момче, което изгубило родителите си във войната и даже не помнело семейството си. Батальонът му дал името Алекс Курзем, в чест на Курзем, западната провинция на Латвия, където е бил нает екипът на батальона Курзем. Алекс Курзем даже получил нови документи, в които рождената му дата е 18 октомври. На този ден, през 1918 година, Латвия за първи път получава самостоятелност и тази дата е от изключително значение за латвийските националисти. В батальона Алекс не просто ядял войнишки самун наготово, а работел, колкото му разрешавали силите. Той помагал на готвачите в кухнята, чистел войнишките ботуши и катарами, палел печки и носел вода.

След известно време те почнали да смятат момчето Алекс Курзем за свое – той научил добре латвийския език и даже пеел тъжни песни за родината и морето с бойците. Направили му същинска униформа и му дали оръжие – пушка с дребен приклад и дребен дамски револвер. Така еврейското момче Иля Халперин станал наследник на полка и жив амулет на латвийските нацисти от батальона Курзем.

Алекс Курзем обиколил цяла Беларус с латвийците и видял доста опожарени села, бесилки и изтезания. По-късно, като възрастен човек, той оправдава непрякото си присъединяване в тези събития по следния метод:

„ Просто трябваше да следя какво се случва. Не можех да спра войната. Взеха ме хората, направили всички тези убийства. Не можех да направя нищо, нищо. Знаех, че е неприятно. Плаках … Понякога съжалявах, че не съм бил убит с майка ми. “

Разбира се, детето не взе участие в всеобщи изтезания, само че все пак Алекс Курзем не можел да не се изцапа, до момента в който служи в батальона. Момчето постоянно било пращано на пероните на железопътните гари, където евреите били товарени във влакове, с цел да бъдат изпращани в лагерите на гибелта. Неговата задача била да раздава сладки и шоколадови бонбони на нещастниците – нацистите вярвали, че това има успокоителен резултат върху обречените хора и ги карало да се откажат от съпротивата и бягството.

На 1 юни 1943 година 18-и полицейски батальон „ Курзем “ е награден за специфични триумфи в осъществяването на наказателни интервенции, като е включен в латвийския доброволчески легион на Секретен сътрудник. Заедно с бойците от неговия батальон Алекс Курзем получава униформа на Секретен сътрудник.

Симпатичното момче скоро привлякло вниманието на нацистките публицисти, а немските издания били  пълни с портрети на „ най-младия нацист от Райха “ и неговата история, колоритно нарисувана от пропагандистите на Гьобелс. Дамите в Берлин и Хамбург се умилявали от патриотичното хлапе и му изпращали пратки на фронта, до момента в който учениците пишели помпозни писма, цялостни с идеологически нелепости до Алекс. Но в Секретен сътрудник еврейското момче Иля Галперин не служил дълго – скоро нацистите обърнали шанса си и настанали тежки времена за неговия батальон. Германците се оттегляли, замитайки следите си по фронта с батальони, вербувани от латвийски, съветски и украински сътрудници. Батальонът почнал да търпи тежки загуби и младият Алекс Курзем е изпратен надълбоко в тила.

Така Иля се озовал в Рига, където бил осиновен от фамилията на Екабс Дженис, шеф на сладкарска фабрика. Осиновителят симпатизирал на нацистите, затова, когато руските войски се доближили до Рига, Дженис води фамилията си в Германия. Тук Алекс Курземе среща колапса на Райха и усеща всички компликации на победените – апетит, мраз и оскърбление. През 1949 година приемното семейство на момчето отпътува за Австралия, където най-после Алекс стартира спокоен живот.

Алекс Курзем цялостен живот пази тайната на детството си. Дори жена му и децата му не знаели, че той е служил в Секретен сътрудник. Той споделил на всички, че е изгубил фамилията си и е осиновен от латвийци. През 1997 година мъжът решил и да разкрие своята грозна загадка. Малко по-късно той написва книгата „ Талисманът “, която трансформира естествения му живот на австралийски пенсионер.

Алекс изгубил доста другари, а еврейската общественост в Мелбърн го обвинила, че е помагал на нацистите. Повечето съперници били ядосани от обстоятелството, че Курзем не изпитвал ненавист към някогашните си бойни приятели и постоянно говорел и пишел за тях като фронтови приятели, които били излъгани и единствено заради тази причина правели чудовищни ​​неща.

„ Омразата няма да ми помогне. Аз съм това, което съм … Роден съм евреин, отгледан от нацистите и латвийците и женен като католик. “

Вече в преклонна възраст Алекс Курзем схваща, че в действителност семейството му е Халперин. За задачата той трябвало да отпътува с най-големия си наследник Марк и да посети родното си село, ситуирано близо до белоруския Дзержинск. Алекс Курзем-Халперин към момента живее в Мелбърн и отглежда внуци и правнуци. Той приказва за предишното си без позор и не схваща за какво е анатемосан и именуван остарял нацист.

Автор: Десислава Михалева