Великошовинистична Сърбия, Западните покрайнини, България и ЕС
През ноември 1920 година Западните български околности, разпростряли се на 1 545 кв.км, в които са 25 села и част от землищата на българските градове Трън и Кула, остават отвън родните лимити. Те, по силата на Ньойския контракт, са окупирани от Сърбия. Макар самият документ да е подписан на 27 същия месец, още на 6 ноември, без да дочакат окончателното решение на интернационалната комисия по установяване на границата,сръбските войски заграбват Царибродска, Босилеградска и Струмишка област. Отнети са ни Беломорска Тракия и Южна Добруджа, като географската област Македония е поделена сред Гърция и Сърбия, а за България остава единствено Пиринският край, без Струмишко, което също попада под сръбска власт. Макар и без да сме изгубили в борба тези територии, като губещи във войната, ние сме принудени да се разделим със свои земи.
Тези ноемврийски дни бележат едни от най-мрачните в българската история. Ньойският контракт слага така наречен „ Черна граница ”, разсичайки градове, села и ориси на две. От към 120 000 тогава, българското малцинство в Сърбия наброява към 15 000 в днешни дни, а въпреки и конституционно прието, е подложено на систематична политика на асимилация (сърбизация), според държавната великосръбска идеология от началото на предишния век, а общините, обитаеми с българи, са едни от най-изостаналите стопански, без положителни пътища, с ниска раждаемост и висока смъртност, съвсем не се учи майчиният български език, здравното обслужване е неприятно...
83 години по-късно още веднъж губим борбата със Сърбия - не на бойното поле, а на това на дипломацията
Сърбите, в голяма степен, са и основните виновници за отношението на РСМ към нас. Именно сръбската дипломация (заедно с руската) основават и утвърждат македонизма като антибългарска политическа идея, като задачата е българите в Македония да „ станат ” сърби. Реализацията на доктрината е поверена на компартиите на Югославия, България и Гърция, а след избирането през 1937 година на Йосип Броз Тито за водач на ЮКП, „ Македонската резолюция “ на Коминтерна става неразделна част от националната стратегия на партията. И от август 1944 година във Вардарска Македония стартира реализацията на титовистката теория на македонизма, основана на основаната в края на XIX в. „ Великосръбска теория “.
Разбира се, това не пречи от време на време, при всеки комфортен мотив, сръбските политици да ни размахват пръст (Ана Бърнабич, Александър Вучич, Ивица Дачич и други), граничарите им – заради или едно измислено опрощение – да отхвърлят достъп на наши сънародници до територията си, да не позволяват наши книги на тяхна територия, полицейските управляващи да задържат превантивно живущи там българи...
Съвсем неотдавна - този месец - българският публицист, стихотворец и посланик Едвин Сугарев също не беше позволен да влезе в Сърбия, където той трябваше да показа книгата си „ Елегията за краището " в Босилеград. Участта му последваха и пътуващите с него съпредседател на Вътрешна македонска революционна организация Александър Сиди, някогашният народен представител в 44-ото Народно събрание Мария Цветкова и доктор Валентин Янев от гражданското съдружие " Западни околности ", като всички са били държани близо два часа на границата без никакво пояснение от страна на сръбските управляващи. Дори и след намесата на българския консул в Сърбия, граничарите не са ги позволили в страната и са иззели български книги от Сугарев.
През август същата орис имаше и ръководителят на Сдружение „ Глас “ - Босилеград Александър Димитров, който беше принуден да се върне у нас, да остави книгите, които носи (всъщност точно писаната от Сугарев " Елегия за краището ”, отдадена на българите от Западните покрайнини) и едвам по-късно можеше да премине границата. Макар по закон до три екземпляра от каквато и да било книга да могат да бъдат пренесени свободно през митницата, това предписание не е спазено в тази ситуация с Димитров. Разбира се, той не е получил и явен отговор за какво не го позволяват с изданието и дори конфискуват бройките – още веднъж без съображение, без формален документ.
Отдавнашна процедура е сръбските управляващи да стопират български книги на границата, като всеки, който пътува към Босилеград, е предупреждаван да не носи такива, тъй като ще му бъдат иотнети, а въпреки в Западните околности да има публично прието българско малцинство, нашите управляващи не са в положение да подсигуряват правата – нито на хората с българско съзнание в Сърбия, нито на нашите съграждани, които желаят да занесат родни трудове там.
Европейската комисия е сезирана неведнъж, че правата на българските жители там не се съблюдават, освен това – Сърбия не съблюдава и правата на българските жители, нарушавайки интернационалните спогодби и документи, само че от нашите тъжби не следва нищо.
Неведнъж са правени и обиски в пространствата на Културно-информационния център (КИЦ) „ Босилеград ”, като последният подобен беше осъществен точно в деня на Западните околности - 8 ноември, когато група цивилни служители на реда и инспектори от община Сурдулица направиха обиск, последва и конфискация на книги, измежду които още веднъж е и " Елегия за краището ”.
Сръбските политици – почтени последватели на Великосръбската доктрина
Освен сходни противозаконни дейности, не липсват и словесните офанзиви. Сръбският външен министър Ивица Дачич (сочен и за най-близкия политик до сръбския президент Вучич), печално прочут с периодическите си и остри провокации към България, преди няколко месеца съобщи, че щом страната ни не признава сръбско малцинство на своя територия, то и Белград не вижда проблеми с българското. " България не признава националните малцинства, само че пък за сметка на това толкоз доста стачкува за неприятното състояние на българите в Сърбия. А това към този момент в действителност е... Но, когато ние им споделяме: " А сърбите в България? " Тогава те дават отговор: " Няма сърби в България. " А, това значи ние да кажем няма българи в Сърбия. Тогава няма проблеми и с българско национално малцинство ", демонстрирайки за следващ път шовинистичното си схващане, образувано от „ Великосръбската теория “. Съвсем не апропо, Дачич бе и дясна ръка на някогашния сръбски деспот Слободан Милошевич, както и негов формален представител. През 2020г. бе една от най-скандалните му изяви, когато съобщи, че: „ В Европейски Съюз има едни българи, които в Сърбия са единствено 0.26 на 100 от популацията ни. Толкова са българите в Сърбия. Но, България на всяка среща на Европейския съвет слага въпроса за правата на българското национално малцинство? ”
За какви сърби и защо малцинство у нас става въпрос, евентуално и той не знае, тъй като по никаква логичност, поради никакви войни, никакви териториални промени и никаква причина у нас не са се заселвали сърби. За разлика от неговата страна, откъснала изконни български земи, след което години наред провеждала асимилационно политика и заличаване на българското малцинство, довело до резултат от едвам 12 918 души, определили се като българи през 2022г., за сметка на преброяването през 1948 - най-ранното, за което са показани данни, когато 59 472 души са показали, че принадлежат към българското национално малцинство. А още преди този момент, след Първата Световна война, когато Сърбия окупира нашите територии, българите там са наброявали към 120 000, съгласно някои източници, даже и 200 000...
За разлика от тях, в България има към 200-300 сърби, повече имигранти, най-вече спортисти и предприемачи, чиито права абсолютно се съблюдават. Но това не попречи на режима на към този момент упоменатия Милошевич, през 95 – та, да повдигне въпроса за техните „ права “ до Организация на обединените нации.
Разбира се, в случай че желаеме да сме изцяло почтени, би трябвало да признаем, че все още най-малко ние губим борбата с великосръбския шовинизъм, а евентуално при идващото броене, като българи ще се заявяват не повече от 1 000 индивида в изконните ни Западни околности.
Нека не забравяме и че в действителност Западните околности към момента чакат решение за статута си. Няма към този момент страна на сърбите, хърватите и словенците, на която с Ньойския контракт бяха дадени тези земи. Нещо повече – тези места действително все още са ничия територия. Но несъмнено, цялостна химера е да се приказва за някаква автономност, да не приказваме за напълно обособена страна – нито родните политици биха се осмелили да издигнат сходен въпрос, нито от страна на Европейски Съюз можем да разчитаме на съответно държание по този въпрос.
Сърбия в Европейски Съюз, нещо сходно на РСМ в Европейски Съюз – хем сърби, хем боли
Макар все по-активно да се приказва за участието на Сърбия в Европейски Съюз – както от самите сръбски политици, по този начин и от публични представители на Европейски Съюз, въпреки и преди броени дни, в Белград, ръководителят на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен да съобщи, че Европейски Съюз желае Сърбия да се причисли към блока, а през март ръководителят на Демократическата партия /ДП/ Зоран Лутовац да предложи в тирада пред членовете на Европейския парламент в Страсбург страната му да влезе в Европейския съюз още преди да извърши критериите, като съгласно него по този начин била призната Румъния преди години, Сърбия към момента изпраща разнопосочни послания към Европа. Хем желае да се причисли към Съюза, хем не е подготвена да жертва връзките си с Русия. Да не приказваме да много крайните антиевропейски и относително ниската поддръжка за участието измежду популацията – към 33%.
Но Сърбия, също както Северна Македония, която е много по-близо до влизането си в Съюза, макар че също не дава отговор на редица условия, има сериозен проблем не просто с европейските, а с най-базовите стандарти. Не са единствено Западните околности, Сърбия неведнъж е правила и продължава да прави опити за интервенция и във вътрешните работи на Черна гора, Босна и Херцеговина, Северна Македония.
И въпреки че най-малко на думи Сърбия упорства за по-бърз банкет в Европейския съюз, а неотдавна сръбският министър по европейските въпроси Таня Мишчевич дори да насочи упрек, че „ Европейски Съюз чака прекомерно дълго, с цел да вкара страните от Западните Балкани в своята орбита ”, сръбската разкрачена позиция сред Русия – от една страна и Европа – от друга, както и сръбският национализъм, който в никакъв случай не е спирал да вирее, нямат допирни точки нито с нашите ползи, нито с общочовешките полезности.
Тези ноемврийски дни бележат едни от най-мрачните в българската история. Ньойският контракт слага така наречен „ Черна граница ”, разсичайки градове, села и ориси на две. От към 120 000 тогава, българското малцинство в Сърбия наброява към 15 000 в днешни дни, а въпреки и конституционно прието, е подложено на систематична политика на асимилация (сърбизация), според държавната великосръбска идеология от началото на предишния век, а общините, обитаеми с българи, са едни от най-изостаналите стопански, без положителни пътища, с ниска раждаемост и висока смъртност, съвсем не се учи майчиният български език, здравното обслужване е неприятно...
83 години по-късно още веднъж губим борбата със Сърбия - не на бойното поле, а на това на дипломацията
Сърбите, в голяма степен, са и основните виновници за отношението на РСМ към нас. Именно сръбската дипломация (заедно с руската) основават и утвърждат македонизма като антибългарска политическа идея, като задачата е българите в Македония да „ станат ” сърби. Реализацията на доктрината е поверена на компартиите на Югославия, България и Гърция, а след избирането през 1937 година на Йосип Броз Тито за водач на ЮКП, „ Македонската резолюция “ на Коминтерна става неразделна част от националната стратегия на партията. И от август 1944 година във Вардарска Македония стартира реализацията на титовистката теория на македонизма, основана на основаната в края на XIX в. „ Великосръбска теория “.
Разбира се, това не пречи от време на време, при всеки комфортен мотив, сръбските политици да ни размахват пръст (Ана Бърнабич, Александър Вучич, Ивица Дачич и други), граничарите им – заради или едно измислено опрощение – да отхвърлят достъп на наши сънародници до територията си, да не позволяват наши книги на тяхна територия, полицейските управляващи да задържат превантивно живущи там българи...
Съвсем неотдавна - този месец - българският публицист, стихотворец и посланик Едвин Сугарев също не беше позволен да влезе в Сърбия, където той трябваше да показа книгата си „ Елегията за краището " в Босилеград. Участта му последваха и пътуващите с него съпредседател на Вътрешна македонска революционна организация Александър Сиди, някогашният народен представител в 44-ото Народно събрание Мария Цветкова и доктор Валентин Янев от гражданското съдружие " Западни околности ", като всички са били държани близо два часа на границата без никакво пояснение от страна на сръбските управляващи. Дори и след намесата на българския консул в Сърбия, граничарите не са ги позволили в страната и са иззели български книги от Сугарев.
През август същата орис имаше и ръководителят на Сдружение „ Глас “ - Босилеград Александър Димитров, който беше принуден да се върне у нас, да остави книгите, които носи (всъщност точно писаната от Сугарев " Елегия за краището ”, отдадена на българите от Западните покрайнини) и едвам по-късно можеше да премине границата. Макар по закон до три екземпляра от каквато и да било книга да могат да бъдат пренесени свободно през митницата, това предписание не е спазено в тази ситуация с Димитров. Разбира се, той не е получил и явен отговор за какво не го позволяват с изданието и дори конфискуват бройките – още веднъж без съображение, без формален документ.
Отдавнашна процедура е сръбските управляващи да стопират български книги на границата, като всеки, който пътува към Босилеград, е предупреждаван да не носи такива, тъй като ще му бъдат иотнети, а въпреки в Западните околности да има публично прието българско малцинство, нашите управляващи не са в положение да подсигуряват правата – нито на хората с българско съзнание в Сърбия, нито на нашите съграждани, които желаят да занесат родни трудове там.
Европейската комисия е сезирана неведнъж, че правата на българските жители там не се съблюдават, освен това – Сърбия не съблюдава и правата на българските жители, нарушавайки интернационалните спогодби и документи, само че от нашите тъжби не следва нищо.
Неведнъж са правени и обиски в пространствата на Културно-информационния център (КИЦ) „ Босилеград ”, като последният подобен беше осъществен точно в деня на Западните околности - 8 ноември, когато група цивилни служители на реда и инспектори от община Сурдулица направиха обиск, последва и конфискация на книги, измежду които още веднъж е и " Елегия за краището ”.
Сръбските политици – почтени последватели на Великосръбската доктрина
Освен сходни противозаконни дейности, не липсват и словесните офанзиви. Сръбският външен министър Ивица Дачич (сочен и за най-близкия политик до сръбския президент Вучич), печално прочут с периодическите си и остри провокации към България, преди няколко месеца съобщи, че щом страната ни не признава сръбско малцинство на своя територия, то и Белград не вижда проблеми с българското. " България не признава националните малцинства, само че пък за сметка на това толкоз доста стачкува за неприятното състояние на българите в Сърбия. А това към този момент в действителност е... Но, когато ние им споделяме: " А сърбите в България? " Тогава те дават отговор: " Няма сърби в България. " А, това значи ние да кажем няма българи в Сърбия. Тогава няма проблеми и с българско национално малцинство ", демонстрирайки за следващ път шовинистичното си схващане, образувано от „ Великосръбската теория “. Съвсем не апропо, Дачич бе и дясна ръка на някогашния сръбски деспот Слободан Милошевич, както и негов формален представител. През 2020г. бе една от най-скандалните му изяви, когато съобщи, че: „ В Европейски Съюз има едни българи, които в Сърбия са единствено 0.26 на 100 от популацията ни. Толкова са българите в Сърбия. Но, България на всяка среща на Европейския съвет слага въпроса за правата на българското национално малцинство? ”
За какви сърби и защо малцинство у нас става въпрос, евентуално и той не знае, тъй като по никаква логичност, поради никакви войни, никакви териториални промени и никаква причина у нас не са се заселвали сърби. За разлика от неговата страна, откъснала изконни български земи, след което години наред провеждала асимилационно политика и заличаване на българското малцинство, довело до резултат от едвам 12 918 души, определили се като българи през 2022г., за сметка на преброяването през 1948 - най-ранното, за което са показани данни, когато 59 472 души са показали, че принадлежат към българското национално малцинство. А още преди този момент, след Първата Световна война, когато Сърбия окупира нашите територии, българите там са наброявали към 120 000, съгласно някои източници, даже и 200 000...
За разлика от тях, в България има към 200-300 сърби, повече имигранти, най-вече спортисти и предприемачи, чиито права абсолютно се съблюдават. Но това не попречи на режима на към този момент упоменатия Милошевич, през 95 – та, да повдигне въпроса за техните „ права “ до Организация на обединените нации.
Разбира се, в случай че желаеме да сме изцяло почтени, би трябвало да признаем, че все още най-малко ние губим борбата с великосръбския шовинизъм, а евентуално при идващото броене, като българи ще се заявяват не повече от 1 000 индивида в изконните ни Западни околности.
Нека не забравяме и че в действителност Западните околности към момента чакат решение за статута си. Няма към този момент страна на сърбите, хърватите и словенците, на която с Ньойския контракт бяха дадени тези земи. Нещо повече – тези места действително все още са ничия територия. Но несъмнено, цялостна химера е да се приказва за някаква автономност, да не приказваме за напълно обособена страна – нито родните политици биха се осмелили да издигнат сходен въпрос, нито от страна на Европейски Съюз можем да разчитаме на съответно държание по този въпрос.
Сърбия в Европейски Съюз, нещо сходно на РСМ в Европейски Съюз – хем сърби, хем боли
Макар все по-активно да се приказва за участието на Сърбия в Европейски Съюз – както от самите сръбски политици, по този начин и от публични представители на Европейски Съюз, въпреки и преди броени дни, в Белград, ръководителят на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен да съобщи, че Европейски Съюз желае Сърбия да се причисли към блока, а през март ръководителят на Демократическата партия /ДП/ Зоран Лутовац да предложи в тирада пред членовете на Европейския парламент в Страсбург страната му да влезе в Европейския съюз още преди да извърши критериите, като съгласно него по този начин била призната Румъния преди години, Сърбия към момента изпраща разнопосочни послания към Европа. Хем желае да се причисли към Съюза, хем не е подготвена да жертва връзките си с Русия. Да не приказваме да много крайните антиевропейски и относително ниската поддръжка за участието измежду популацията – към 33%.
Но Сърбия, също както Северна Македония, която е много по-близо до влизането си в Съюза, макар че също не дава отговор на редица условия, има сериозен проблем не просто с европейските, а с най-базовите стандарти. Не са единствено Западните околности, Сърбия неведнъж е правила и продължава да прави опити за интервенция и във вътрешните работи на Черна гора, Босна и Херцеговина, Северна Македония.
И въпреки че най-малко на думи Сърбия упорства за по-бърз банкет в Европейския съюз, а неотдавна сръбският министър по европейските въпроси Таня Мишчевич дори да насочи упрек, че „ Европейски Съюз чака прекомерно дълго, с цел да вкара страните от Западните Балкани в своята орбита ”, сръбската разкрачена позиция сред Русия – от една страна и Европа – от друга, както и сръбският национализъм, който в никакъв случай не е спирал да вирее, нямат допирни точки нито с нашите ползи, нито с общочовешките полезности.
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ