Теодора Димова: Осакатена памет
През есента забелязах, че една от гранитните плочи на Мемориала на жертвите на комунистическия режим пред НДК е изкъртена и мястото зее като рана. Неотдавна още веднъж минавах край гранитния Мемориал и се приближих, с цел да видя дали е възобновена. Призля ми от болежка като открих, че злокобната рана продължава да зее отворена. Изкъртената плоча се беше трансформирала в тъжна метафора, тъй като изкъртената памет на обществото зее по същия метод като непревързана и нелекувана рана. Това е централният мемориал на многочислените жертви на тоталитарния режим, по тази причина вандалското отношение към него е подигравка освен с 7526-те имена, изписани на гранитната стена, само че и с всички знайни и незнайни жертви.
Стигнахме до парадокса, че понятието памет като че ли се отнася само за руския монумент. Така се оказва, че ни е нужна единствено част от паметта.
Още повече че това не е първо поругаване на този мемориал. Преди две години той отново беше опозорен, като беше нашарен със свастики, сърпове и чукове. Червената багра недвусмислено показваше от кого е осъществен вандализмът. Показва и още нещо – убийците и техните кръвни и духовни наследници не са се трансформирали до през днешния ден. Показва, че в случай че имаха опция и през днешния ден биха правили същото. И на първо място – демонстрира, че в отношението на нашето общество към паметта за тези мъченици съществува проблем.
Преди два дни минах край Мемориала още веднъж и видях, че плочата с имената е възобновена. Раната върху гранита е излекувана, само че тя дълго заставам отворена, с цел да покаже, че раната в душата на обществото е мъчно лечима. Защото паметта слага на едното ястие на везната жертвите, а на другото – техните палачи.
През последните години около разгорещените разногласия към паметника на руската войска неговите бранители непрекъснато повтарят, че паметникът е памет и паметта би трябвало да се пази. Стигнахме до парадокса, че понятието памет като че ли се отнася само за руския монумент. Наричам това парадокс, тъй като знаем, че на българска земя няма починали руски бойци. Знаем също, че хилядите избити българи са изгубили живота си вследствие на руската окупация на нашата страна. Така се оказва, че ни е нужна единствено част от паметта. Оказва се, че памет е нужна за окупаторите, въпреки те да не са дали жертви на наша земя, а за починалите българи памет не е нужна. Това е ослепителен образец, че нашата памет е изборна. Оказва се, че паметта ни е жертва на дългогодишната идеологическа агитация. Оказва се, че паметта е станала част от тази агитация. Паметта ни е била манипулирана прекомерно елементарно, тъй като още при започване на предишния век Яворов пита:
Къде си ти, къде, родино моя?
Нима измежду тая повилняла сбир
от вълци и кози – на длъж и простор
потирена, чието име е безброя?
Не се ли оказва, че в идеологическата стихия и пропагандния ураган на „ повилнялата сбир “ сме изгубили визия за татковина и родно? Нехаем за родните жертви, до момента в който отстояваме пропагандните знаци на окупатора, който ни обезродява. Може би нямаше да се вихрят разногласия за руския монумент, в случай че имахме памет и за българските жертви.
Допреди десетина години водихме люти борби, сходни на сегашните, дали би трябвало да се резервира, или да се отстрани усуканият паметник пред НДК, назоваван с безчет обидни прозвища. Въпреки че публично се наричаше „ 1300 години България “, той изпълняваше партийно-идеологическа функционалност. Доказателство за това е слагането му на мястото на величествения мемориал на Първи и Шести пехотни полкове, който през 1979 година е опустошен. Така са поругани над 3000 воини, паднали за България, чиито имена са били изписани на трите внушителни паметни плочи, издигнати под формата на буквата П, заграждащи пространството към лъва в центъра на мемориала. Това са имена на български герои. Трябва ли да имаме памет за тях? Бранителите на руския монумент не желаят да дават отговор на сходни въпроси. Те не ги вълнуват.
Не се ли оказва, че в идеологическата стихия и пропагандния ураган на „ повилнялата сбир “ сме изгубили визия за татковина и родно?
Паметта е комплицирана социална категория. Тя основава заварката на едно общество. Един от най-вълнуващите моменти на публични празници е тържественото изброяване на имената на безсмъртните исторически персони. Но в това време измежду най-опасните операции с паметта е, че тоталитарните общества я употребяват като идеологически инструмент. Чрез казуса с операцията на паметта Оруел е дефинирал същността на тоталитарните общества: „ Който владее предишното, той владее и бъдещето. Който владее сегашното, владее предишното “. В тоталитарните общества паметта се интерпретира чрез идеологията. Затова съгласно Хана Арент „ идеологиите претендират, че познават загадките на целия исторически развой – тайните на предишното, комплицираните проблеми на сегашното, неизвестността на бъдещето “. Ето за какво задачата на свободното демократично общество е да освободи паметта от оковите на идеологията, за разлика от тогавашните самопризнания на Хрушчов, които „ скриват доста повече, в сравнение с разкриват “.
Миналата седмица написах отзвук за новата книга на Тони Николов „ Незабравена София “, съществена тематика на която е паметта. Една от покъртителните истории, които той споделя, е за Константин Муравиев – последния български министър председател преди деветосептемврийския прелом. След като е прекарал дълги години в лагери, затвори, интерниране, отнемане от цивилен права, унижения, той доживява последните си дни като превежда от френски за тогавашното дружество „ Всестранни услуги “. На един клиент, който попитал за името на изпълнителя на поръчаната услуга, служителка на предприятието дала отговор: „ Някой си Муравиев “. Името на тогавашния български министър председател не ѝ говорело нищо.
Когато млада архивистка посещава Димитър Пешев, с цел да записва спомените му, тя научава от него исторически обстоятелства, посредством които схваща, че в университета са ѝ преподавали история в идеологическа опаковка. А в залеза на живота си спасителят на евреите написа: „ Когато мятам въображаемо взор върху предишното, с неговите премеждия, височини и падения, възторжени очаквания и мрачни разочарования, изпитвам болката на човек, паднал в бездна от ярък връх “.
Паметта постоянно предизвиква болежка. Безпаметството обезпечава безметежност. Но болежка изпитва единствено живият човек. Чрез болката организмът сигнализира, че се нуждае от лекуване. За да не загине, нашето общество би трябвало да открие целебната терапия за осакатената си памет.
Теодора Димова,
Стигнахме до парадокса, че понятието памет като че ли се отнася само за руския монумент. Така се оказва, че ни е нужна единствено част от паметта.
Още повече че това не е първо поругаване на този мемориал. Преди две години той отново беше опозорен, като беше нашарен със свастики, сърпове и чукове. Червената багра недвусмислено показваше от кого е осъществен вандализмът. Показва и още нещо – убийците и техните кръвни и духовни наследници не са се трансформирали до през днешния ден. Показва, че в случай че имаха опция и през днешния ден биха правили същото. И на първо място – демонстрира, че в отношението на нашето общество към паметта за тези мъченици съществува проблем.
Преди два дни минах край Мемориала още веднъж и видях, че плочата с имената е възобновена. Раната върху гранита е излекувана, само че тя дълго заставам отворена, с цел да покаже, че раната в душата на обществото е мъчно лечима. Защото паметта слага на едното ястие на везната жертвите, а на другото – техните палачи.
През последните години около разгорещените разногласия към паметника на руската войска неговите бранители непрекъснато повтарят, че паметникът е памет и паметта би трябвало да се пази. Стигнахме до парадокса, че понятието памет като че ли се отнася само за руския монумент. Наричам това парадокс, тъй като знаем, че на българска земя няма починали руски бойци. Знаем също, че хилядите избити българи са изгубили живота си вследствие на руската окупация на нашата страна. Така се оказва, че ни е нужна единствено част от паметта. Оказва се, че памет е нужна за окупаторите, въпреки те да не са дали жертви на наша земя, а за починалите българи памет не е нужна. Това е ослепителен образец, че нашата памет е изборна. Оказва се, че паметта ни е жертва на дългогодишната идеологическа агитация. Оказва се, че паметта е станала част от тази агитация. Паметта ни е била манипулирана прекомерно елементарно, тъй като още при започване на предишния век Яворов пита:
Къде си ти, къде, родино моя?
Нима измежду тая повилняла сбир
от вълци и кози – на длъж и простор
потирена, чието име е безброя?
Не се ли оказва, че в идеологическата стихия и пропагандния ураган на „ повилнялата сбир “ сме изгубили визия за татковина и родно? Нехаем за родните жертви, до момента в който отстояваме пропагандните знаци на окупатора, който ни обезродява. Може би нямаше да се вихрят разногласия за руския монумент, в случай че имахме памет и за българските жертви.
Допреди десетина години водихме люти борби, сходни на сегашните, дали би трябвало да се резервира, или да се отстрани усуканият паметник пред НДК, назоваван с безчет обидни прозвища. Въпреки че публично се наричаше „ 1300 години България “, той изпълняваше партийно-идеологическа функционалност. Доказателство за това е слагането му на мястото на величествения мемориал на Първи и Шести пехотни полкове, който през 1979 година е опустошен. Така са поругани над 3000 воини, паднали за България, чиито имена са били изписани на трите внушителни паметни плочи, издигнати под формата на буквата П, заграждащи пространството към лъва в центъра на мемориала. Това са имена на български герои. Трябва ли да имаме памет за тях? Бранителите на руския монумент не желаят да дават отговор на сходни въпроси. Те не ги вълнуват.
Не се ли оказва, че в идеологическата стихия и пропагандния ураган на „ повилнялата сбир “ сме изгубили визия за татковина и родно?
Паметта е комплицирана социална категория. Тя основава заварката на едно общество. Един от най-вълнуващите моменти на публични празници е тържественото изброяване на имената на безсмъртните исторически персони. Но в това време измежду най-опасните операции с паметта е, че тоталитарните общества я употребяват като идеологически инструмент. Чрез казуса с операцията на паметта Оруел е дефинирал същността на тоталитарните общества: „ Който владее предишното, той владее и бъдещето. Който владее сегашното, владее предишното “. В тоталитарните общества паметта се интерпретира чрез идеологията. Затова съгласно Хана Арент „ идеологиите претендират, че познават загадките на целия исторически развой – тайните на предишното, комплицираните проблеми на сегашното, неизвестността на бъдещето “. Ето за какво задачата на свободното демократично общество е да освободи паметта от оковите на идеологията, за разлика от тогавашните самопризнания на Хрушчов, които „ скриват доста повече, в сравнение с разкриват “.
Миналата седмица написах отзвук за новата книга на Тони Николов „ Незабравена София “, съществена тематика на която е паметта. Една от покъртителните истории, които той споделя, е за Константин Муравиев – последния български министър председател преди деветосептемврийския прелом. След като е прекарал дълги години в лагери, затвори, интерниране, отнемане от цивилен права, унижения, той доживява последните си дни като превежда от френски за тогавашното дружество „ Всестранни услуги “. На един клиент, който попитал за името на изпълнителя на поръчаната услуга, служителка на предприятието дала отговор: „ Някой си Муравиев “. Името на тогавашния български министър председател не ѝ говорело нищо.
Когато млада архивистка посещава Димитър Пешев, с цел да записва спомените му, тя научава от него исторически обстоятелства, посредством които схваща, че в университета са ѝ преподавали история в идеологическа опаковка. А в залеза на живота си спасителят на евреите написа: „ Когато мятам въображаемо взор върху предишното, с неговите премеждия, височини и падения, възторжени очаквания и мрачни разочарования, изпитвам болката на човек, паднал в бездна от ярък връх “.
Паметта постоянно предизвиква болежка. Безпаметството обезпечава безметежност. Но болежка изпитва единствено живият човек. Чрез болката организмът сигнализира, че се нуждае от лекуване. За да не загине, нашето общество би трябвало да открие целебната терапия за осакатената си памет.
Теодора Димова,
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ