През 60-те години по радиото започна да се изявява авторитетният

През 60-те години по радиото стартира да се изявява авторитетният интернационален коментатор Огнян Велков. Старите генерации още го помнят.

Той имаше непрекъсната графа най-малко два пъти седмично в тъкмо избран вечерен час, мисля след централните вести. Слушаха го всеобщо (разбира се в интерпретацията на професионален представител - Боби Симеонов), обсъждаха това, което е споделил, цитираха го.

Огнян Велков бе ново събитие, знак на формалната партийна позиция по интернационалните въпроси, само че по едно и също време с това жив човек, с който можеш да общуваш. Е, не персонално, само че посредством писма примерно.

Слушателите питаха, интересуваха се от международните политически проблеми, а Огнян Велков мъдро и умело им отговаряше в ефир. Даваше тип на относително младеж, деятелен, с мъжествено лъчение, което можеше да се разчете по името му.

Огнян Велков не беше същински човек, а псевдоним. Колективен. Зад него стояха трима души, един от които татко ми. Тримата се редуваха да пишат интернационалните мнения, а представителят ги изчиташе и те се излъчваха в уреченото време.

Никой не подозираше тази мистификация, не се знаеше, че даже писмата не всеки път бяха същински, а се фабрикуваха съгласно актуалността на обстановката. Въобще нещата си се развиваха съгласно начертания сюжет.

Аз обаче знаех. Вече в преддверието на юношеството, започнах около нашите да понаучавам журналистическите трикове, без да проумявам дълбочината на смисъла им.

Като анекдот звучаха конфузните истории, които татко ми споделяше: че в писма слушателите доста упорствали за персонална среща с Огнян Велков, канели го в всякакви ОФ-клубове и институции да им изнася политпросветни беседи, желали го хората онлайн, та се чудели в Радиото по какъв начин да се оправят със обстановката.

Нямам визия по какъв начин са се оправили, само че помня, че в учебно заведение също ставаше дума за този неоспорим журналистически корифей. Сред моите учители, както и измежду родителите на съучениците ми се намираха такива, които постоянно слушаха Огнян Велков.

Натъкнах се и на парадокса, че те обвързваха гласа на представителя с гласа на самия коментатор. Наивно, само че разбираемо за това културно и софтуерно ниво.

Не се стърпях и споделих с другари, че Огнян Велков това е татко ми. Не спестих и другата истина, че той не е самичък, че има още хора, които пишат от негово име. В началото никой не ми повярва, мислеха, че се фукам.

Не толкоз приятелите, колкото другите в класа, които одобряваха за чиста монета думите на родителите им, че това няма метод да е истина, че Огнян Велков бил същински човек, нали го чуват непрестанно по радиото, дори някои го били виждали.

„ Лъжеш! “, напряко ми съобщи един от съучениците ми, за който не мога да настоявам, че се отличаваше с друго с изключение на с физически дадености и ме наричаше „ противоположен триъгълник “, имайки поради, че раменете ми са по тесни от ханша – а тогава беше на мода културизмът, при който торсът трябваше да оформи нещо като триъгълник с необятни плещи и тясна талия.

Та същият този левент беше подготвен да ме набие поради фукнята ми. Мишо, Орлича и някои други обаче ме опазиха. Онзи си остана на неговото мнение.

Пост на литературния критик и историк; доцент във Факултета по публицистика и всеобщи връзки в СУ " Св. Климент Охридски " Алберт Бенбасат във връзка днешния 87-и рожден ден на БНР