През 30-те години на ХХ век бирманските жени-жирафи работили в

През 30-те години на ХХ век бирманските жени-жирафи работили в английските циркове. Днес дългошиите представителки на нежния пол са една от основните забележителности на северен Тайланд. Отношението към екзотичната атракция въобще не е еднопосочно.

 Активистите и борците за правата на етническите малцинства упрекват тайландските тур оператори в употреба на дамите с дълги шии, принудени за жълти стотинки да застават на туристическата витрина.Представителите на деловите кръгове пък споделят, че Тайланд дава работа на жените-жирафи, а в изумената от геноцид Бирма даже това го няма.

 Кой въпреки всичко има право и каква е разликата сред етнографското село от човешката зоологическа градина? 

 Жените-жирафи принадлежат към планинското племе падаунг или каян, както сами се назовават. Това племе, за разлика от останалите, исторически претърпява само в Бирма. Именно неговите представителки удължават шиите си с железни халки. В резултат на гражданския спор в Бирма през 1980 година племената, борещи се за самостоятелност, в това число и каян, са изгонени до границата на Тайланд. Те се сприятеляват с тайландските управляващи и се договарят за образуване на туристически визити в базите им. Така дамите каян се трансформират в туристическа атракция.

 Казват, че ги експлоатират, имайки поради правовата и икономическата им незащитеност. Съгласно тайландското законодателство поданство могат да получат тези представители на планинските племена, които могат да потвърдят, че са живели в Тайланд до 1976 година Каяните идват по-късно и по тази причина не са жители на страната. А когато не си жител, нямаш достъп до обучение, опазване на здравето, до работа. 300 тайландски бата е минималното възнаграждение в Тайланд наден, само че тези дами не получават даже толкоз.

Веднъж попитах една жена къде е мъжът й и тя ми отговори: „ На полето “. Излъга, тъй като каяните нямат ниви в Тайланд, нито право да ги обработват. Мъжете на тези дами няма какво да вършат тук, те не са забавни на туристите. Освен на икономическа употреба каяните са подложени и на културна такава. Бях в селото импреди 20 години, повярвайте от този момент там нищо не се е трансформирало.

Главната задача на живеещите там дами е да си демонстрират шиите, изработвайки най-малко цената на входния билет. Никъде не се споделя какъв е обичайният живот на дамите каян. Човек, като посети селото на тези дами, нищо не може да вземе от там. Ще отнесе със себе си един урок, отрицателен урок, ще разбере за какво назовават мястото човешки зоопарк. Няма да обогатите знанията си, мястото няма да ви накара да изпитате почитание от това, което сте видели. Ще останете с възприятието, че сте яли фаст фууд, в средата на културна пустиня.

 Жените-жирафи, наречени по този начин поради непривично дългите си вратове, носят на шията си друг брой медни халки, подпрени на дребна възглавничка под брадата, тъй като от време на време те тежат по 10 кг. Тази самобитна хубост крие и много неудобства дамите могат да пият вода единствено със сламка, придвижването им е затруднено и небалансирано поради тежестта, а когато приказват, гласът им звучи като че ли излиза от бездънен бунар.

 Първият железен обръч се нанизва на врата на момичето, когато то е петгодишно – истината е, че през този развой не минават всички девойки от племето, само че въпреки всичко множеството избират да се подчинят на традициите.

 С годините броят на гривните се усилва досега, в който девойката е подготвена за омъжване. Така, преди да се омъжи, младата жена носи на шията си до 25 пръстена, с обща маса до девет кг и височина 30-35 см. Поставянето стартира от ключицата и стига до брадичката, като по този метод вратът стартира последователно да се удължава. Всеки нов обръч в тази самобитна огърлица е симптом за обществен статус и авторитет на цялото семейство, а огромният им брой подсигурява сполучлива сватба. Смята се, че тази странна традиция се корени в предишното, когато металът е изпълнявал практическа роля той е пазел дамите от зъбите на тигрите. С времето обаче металните обръчи се трансформират в обществен и естетически феномен. Махането им пък е прийом за наказване за невярност – смята се, че атрофиралите с времето вратни мускули не съумяват да задържат тежестта на главата и нежната шия последователно клюмва.

 Всъщност най-важният въпрос екак по този начин вратовете на дамите се разтягат до такава дължина и дали това се дължи на дисторция на прешлените или на връзките сред тях. Направените в лаборатории рентгенови фотоси разбулват мистерията към жените-жирафи. Tе откриват, че гръдният панер се смъква оптимално заради тежестта на украшението, което прави врата да наподобява неизмеримо дълъг. Това значи, че в действителност шията не се разтяга, а издължаването е единствено заблуда, въпреки тази традиция да води до мощна недоразвитост на вратните мускули.

 Днес нежната част от племето се е трансформирала в същинска атракция за туристите. Седнали на прага на колибите си, дамите създават разнообразни предмети, които продават, драговолно театралничат за фотоси и даже оферират железни пръстени за проба. Мъжете се занимават със земеделие, а селцето е огласяно от игрите на децата. В дребна постройка се намира и тяхната детска градина - много уютна, разполагаща с огромен батут и остарял тв приемник. Племето се прехранва от продажбата на сувенири на туристите, отглеждат се животни и растения за издръжка.

 Смята се, че държавното управление обезпечава най-малък приход на бежанците от Мианмар, които към момента са с непостоянен статут в Тайланд, само че локалните не удостоверяват това.

 Въпреки детската врява, племето Падонг изчезва. Малка част от девойките съблюдават традицията и носят пръстените си. Повечето напущат селището и търсят шанса си по света. Туристическият поток обаче не стопира, макар че селището туристите напущат със смесени усеща. За някои от тях това е зоологическа градина за индивиди, за други - прекарване, което не трябва да бъде пропускано.

Инфо: www.rozali.com