През 2010г. Елиф Шафак изнася една реч, пред публиката на

През 2010г. Елиф Шафак изнася една тирада, пред публиката на ТЕD, която остава в историята като най-откровената изповед на писателката. Днес ви споделяме нейните думи, носещи толкоз доста истина, изключително за онази порода хора, чийто дух е необхватен, плевел океан.

Аз съм повествовател на истории. Това върша в живота – разказвам истории, пиша романи. И през днешния ден бих желала да ви опиша няколко истории, за изкуството да разказваш такива и също по този начин за някои свръхестествени създания, наречени джини (духове). Но преди да стигна до такава степен, апелирам ви да ми позволите да споделя с вас частици от моята персонална история. Ще го направя благодарение на думите, несъмнено, само че също по този начин и с геометрична форма - кръгът. И по този начин по време на моят роман ще се натъкнете на няколко кръга.

Родена съм в Страсбурт, Фрация, само че родителите ми са турци. Скоро, родителите ми се разделиха и аз пристигнах в Турция с майка си. Оттогава бях възпитавана като едно дете от самотна майка, В началото на 70-те години на XX век, в Анкара, това беше много извънредно. Нашия квартал беше цялостен с огромни фамилии, където бащите бяха главите на фамилиите. И по този начин израстнах виждайки майка си като разведена в патриархална среда. Всъщност, израстнах като следих два разнообразни типа дами. От една страна беше майка ми, добре образована, световна дама, съвременна, със западна просвета туркиня. От друга страна беше баба ми, която също се грижеше за мен и беше по-духовна, по-малко образована и несъмнено по-малко рационална.Това беше жена, която гледаше на кафе, с цел да види бъдещето и разтапяше олово в мистериозни форми, с цел да прогони злото око.

Много хора посещаваха баба ми, хора с грубо акне по лицата си или брадавици по ръцете си.Всеки път баба ми споделяше няколко думи на арабски, взимаше алена ябълка и я наръгваше с толкоз тръни от роза, колкото беше броя на брадавиците, които искаше да отстрани. След това, един по един, тя ограждаше тези тръни с черно мастило. След седмица пациента се връщаше за още един обзор. Сега знам, че не би трябвало да споделям такива неща пред аудитория от учени и образовани хора, само че истина е, че от всички хора, които посещаваха баба ми за техните проблеми с кожата, не видях нито един да се върне трагичен или неизлекуван, Попитах я по какъв начин прави това. Дали беше силата на молитвата? В отговор тя сподели, " Да, моленето е дейно. Но също по този начин би трябвало да знаеш силата на кръговете. "

От нея научих един доста скъп урок. Ако искаш да разрушиш нещо в този живот, било то акне или пъпка или човешката душа, единственото нещо, което би трябвало да направиш, е да го заградиш с дебели стени. Ще изсъхне вътре. Сега, всички ние живеем в някакъв тип обществен и културен кръг. Всички ние. Родени сме в несъмнено семейство, нация, класа. Но в случай че нямаме безусловно никаква връзка с думите, с изключение на тези, които взимаме за даденост, то тогава ние също поемаме риска да изсъхнем вътре. Нашето въображение може и да се свие. Сърцата ни може да се стопят. И нашата човещина може да увехне, в случай че останем прекомерно дълго в нашите културни какавиди. Приятелите ни, съседите ни, сътрудниците ни, фамилиите ни -- в случай че всички тези хора в нашия вътрешен кръг наподобяват на нас, това значи, че сме заобиколени от нашия огледален облик.

Едно друго нещо, което дами като баба ми вършат в Турция е да покрият огледалата с кадифе или да ги закачат на стената обърнати с гърба към нас. Това е остаряла източна традиция,основана на вярването, че не е здравословно за човек да прекарва прекомерно доста време, взирайки се в личното си отражение. Живеейки в общности, където има еднообразно мислещи, е една от най-големите рискове на днешния глобализиран свят. И се случва на всички места, измежду либерали и консерватори, скептици и вярващи, богатите и бедните, Изтока и Запада. Изглежда образуваме групи учредени на сходства и по-късно произвеждаме стандарти за други групи от хора. Моето мнение е, че един от методите да надминем тези културни гета е посредством изкуството да описваме истории. Историите не могат да срутят границите, само че могат да пробият дупки в мисловните ни стени. И през тези дупки можем да хвърлим бърз взор към другите и от време на време даже да харесаме това, което виждаме.

Започнах да пиша белетристика на осем години. Майка ми се прибра в нас един ден с тюркуазена тетрадка и ме попита дали желая да си повеждам скришен дневник. Като се сетя, мисля, че беше малко обезпокоена за моя здрав разсъдък. Непрекъснато разказвах истории в нас, което беше отлично, като се изключи това, че ги споделях на моите мислени другари към мен, което не беше толкоз хубаво. Бях интровертно дете дотам, че говорех с цветните пастели и се извинявах на предмети, когато се блъсках в тях. И по този начин майка ми си помислила, че ще бъде добре за мен да протоколирам ежедневните прекарвания и страстите си. Това, което тя не знаеше бе, че аз мислех живота си за извънредно отегчителен и последното нещо, което желаех да върша бе да пиша за себе си. Вместо това, започнах да пиша за хората, разнообразни от мен и за неща, които в никакъв случай не са се случвали. Ето по този начин стартира моята пристрастеност към белетристиката. И по този начин през цялото време, белетристиката за мен беше не толкоз автобиографична манифестация, колкото трансцедентално пътешестване в други животи, други благоприятни условия.

Още едно нещо се случи по същото време. Майка ми стана посланик. И по този начин от този дребен, религиозен квартал на баба ми, с хора от междинната класа, се озовах в това шикозно, интернационално учебно заведение в Мадрид, където бях единствената туркиня. Точно тук беше моят първи конфликт с това, което аз назовавам " задграничен представител. " В нашата класна стая имаше деца от всички националности. И все пак, разнообразието не водеше наложително към космополитна, егалитарна народна власт в класната стая. Водеше до атмосфера, в която всяко дете беше виждано не като самостоятелна персона, а като представител на нещо по-голямо. Бяхме като миниатюра на Обединените Нации, което беше занимателно, с изключение на, когато нещо отрицателно, обвързвано с нация или вяра, се случеше. Детето, което я представяше беше осмивано, подигравано и унизено безпределно. И аз знам доста добре, тъй като по времето, когато посещавах това учебно заведение, в моята страна се случи боен прелом, снайперист от моята народност съвсем умъртви Папата и Турция получи нула точки в състезанието за ария на Евровизия:)

Пропусках учебно заведение постоянно и си мечтаех да стана морeплавател. Също по този начин там изпитах за първи път културните стандарти. Другите деца ме питаха за кино лентата " Среднощен експрес, " който не бях гледала. Питаха ме какъв брой цигари пуша дневно, тъй като си мислеха, че всички турци са запалени пушачи. И се чудеха на каква възраст ще стартира да затрупвам косата си. Научих, че това бяха трите основни стандарта за моята страна: политиката, цигарите и бурката. След Испания отидохме до Йордания, Германия и още веднъж в Анкара. Навсякъде, където отивах усещах, че въображението ми беше единственият куфар, който можех да взема със себе си. Историите ми даваха чувство за център, дълготрайност и съгласуваност, трите огромни думи, които другояче ми липсваха.

По средата на 20-те си години се реалокирах в Истанбул, градът, който боготворя. Живях в доста витален, разнороден квартал, където написах няколко от моите романи. Бях в Истанбул, когато земетресението удари през 1999. Когато избягах от постройката в три часа сутринта видях нещо, което ме спря в моя бяг. Там беше локалния бакалия -- свадлив, остарял мъж, който не продаваше алкохол и не говореше на хора от малцинствата. Той седеше до травестит, с дълга черна перука и серпантина разтичаща се по бузите му. Гледах дядото да отваря кутия цигари с треперещи ръце и му предложи една. И това е обликът от нощта на земетресението, който остана в съзнанието ми до през днешния ден --консервативен продавач и просълзен травестит, пушещи дружно на тротоара. В лицето на гибелта и разрухата нашите всемирски разлики се изпариха и всички станахме едно даже, па въпреки и единствено за няколко часа.

Винаги съм вярвала, че историите имат сходен резултат върху нас. Не споделям, че белетристиката има магнитутът на земетресение. Но, когато четем добър разказ оставяме нашите дребни, уютни жилища обратно излизаме в нощта сами и започваме да опознаваме хора, които в никакъв случай не сме срещали преди и евентуално сме били предубедени към тях.

Скоро по-късно отидох в лицей за дами в Бостън, по-късно Мичигън. Преживях това не толкоз, като географска смяна, а като езикова такава. Започнах да пиша белетристика на британски.Аз не съм имигрантка, бежанка или изгнаничка. Те ме питаха за какво върша това. Но пътуването сред езиците ми дава късмет да пресъздам себе си. Обичам да пиша на турски, който за мен е доста лиричен и доста прочувствен. И обичам да пиша на британски, който за мен е доста математичен и интелектуален. И по този начин се усещам обвързвана с всеки език по друг метод. За мен, както и милиони други хора по света през днешния ден, британският е добит език. Когато навлизате късно в проучването на езика, това което се случва е, че живеете там с продължителна и безкрайна изнервеност. Като късно учещи постоянно желаеме да кажем повече, знаете, да описваме по-добри смешки, да споделяме по-добри неща. Но в последна сметка споделяме по-малко, тъй като има дупка сред мозъка и езика. И тази дупка е доста заплашителна. Но, в случай че успеем да не се уплашим от нея, това също е и стимулиращо. И ето това открих в Бостън -- това раздразнение беше доста стимулиращо.

На този стадий, баба ми, която гледаше пътя на живота ми с възходящо безпокойствие, стартира да включва в дневните си молебствия и това незабавно да се омъжа, с цел да мога да се устроя един път и вечно. И тъй като Господ я обича, аз се омъжих.:) Но вместо да се устроя, аз отидох в Аризона. И защото брачният партньор ми е в Истанбул, започнах да пътувам сред Аризона и Истанбул.Две места на повърхността на Земята, които не можеха да бъдат по-различни. Предполагам, че една част от мен постоянно е била бродяга, физически и духовно. Историите ми правеха компания и поддържаха частите и спомените ми дружно, като екзистенциално лепило.

Въпреки огромната си обич към историите, неотдавна започнах да мисля, че те губят магията си в случай че, и когато историята бъде виждана по друг метод от история. И това е предмет, за който бих желала да мислим дружно. Когато първият ми роман беше написан на британски и се появи в Америка, чух забавна забележка от книжовен критик. " Харесах книгата ви, " сподели той, " само че ми се желае да я бяхте написали друго. " Попитах го какво има поради с това. Той отвърна, " Ами погледнете я. Има толкоз доста испански, американски, латиноамерикански герои в нея,но има единствено един турски воин и той е мъж. " Сега, романът се развива в региона на университет в Бостън. Така че за мен това беше обикновено, да има повече интернационалните герои в нея, в сравнение с турски такива. Но разбрах какво търсеше рецензия ми. И също по този начин разбрах, че ще продължа да го отчайвам. Той искаше да види проявата на моята еднаквост. Той търсеше туркиня в книгата, тъй като аз просто бях такава.

Често приказваме за историите, които трансформират света. Но също по този начин би трябвало да забележим по какъв начин света на политиката за еднаквост афектира метода, по който историите са популяризирани, четени и подложени на критика. Много създатели усещат този напън, само че незападните създатели го усещат по-силно. Ако сте жена публицист от мюсюлманския свят като мен, тогава се чака от вас да пишете истории за мюсюлмански дами и за предпочитане нещастните истории на нещастни мюсюлмански дами.Очаква се да пишете информативни, трогателни и характеристични истории и да оставите пробните и авангардните на вашите западни сътрудници. Това, което претърпях като дете в това учебно заведение в Мадрид се случва в литературния свят през днешния ден. Писателите не са виждани като изобретателни независими персони, а като представители на техните култури. Няколко писателя от Китай, няколко от Турция, няколко от Нигерия. Счита се, че всички ние имаме нещо доста особено, в случай че не и самобитно.

Писателят и странник Джеймс Болдуин даде изявление през 1984, в което той непрекъснато беше питан за неговата половост. И когато интервюиращия се опита да го дефинира преждевременно като гей публицист, Болдуин спря и сподели, " Но не виждате ли? Няма нищо в мен, което не е във всеки различен и нищо във всеки различен, което да не е в мен. " Когато личностната политика се пробва да ни постави етикети, то тогава нашите независимост и въображение са в заплаха. Има странна категория наречена мултикултурна литература, в която всички създатели отвън западния свят са поставени дружно. Никога няма да не помни моето първо мултикултурно четене на Харвард Скуеър преди към 10 години. Бяхме трима писатели, един от Филипините, един турски и един индонезийски. И повода, заради която бяхме събрани дружно, беше не тъй като споделяхме артистичен жанр или книжовен усет. Беше поради нашите паспорти. От мултикултурните писатели се чака да опишат същински истории не толкоз мислени. По този метод, освен самите писатели, само че също и техните герои стават представители на нещо по-голямо.

Но бързо би трябвало да прибавя, че тази наклонност да виждаме историята като освен това от история не идва напълно от Запада. Идва от всякъде. И претърпях това от персонален опит, когато бях изправена пред съд през 2005 за думите, които моите герои изрекоха в един разказ. Имах желание да напиша градивен многослоен разказ за арменско и турско семейство през очите на дамите. Моята микро история се трансформира в макро проблем, когато бях съдена. Някои хора ме подлагаха на критика, други ме възхваляваха, че пишех за турско-арменския спор. Но имаше миг, когато желаех да припомня и на двете страни, че това беше художествена небивалица. Беше единствено история. И когато споделям, " единствено история, " не се пробвам да омаловажа своята работа.Искам да обичам и популяризирам белетристиката такава, каквато е, а не като крайната истина.

Писателите имат право на политически отзиви, а има написани положителни политически романи, само че езикът на белетристиката не е езикът на ежедневната политика. Чехов е споделил, " Решението на един проблем и верният метод за слагане на въпроса са две напълно обособени неща. И единствено второто е отговорност на създателя. " Политиката на идентичността ни разделя. Белетристиката ни сплотява. Едното търси всеобхващащи систематизирания. Другото - нюансите. Едното чертае граници. Другото не признава преградите. Политиката на идентичността е формирана от здрави тухли. Белетристиката е течаща вода.

В османските времена имало странстващи разказвачи, наречени " меда " Те отивали в кафенетата, където разказвали истории пред аудитория, постоянно импровизирайки. С всеки нов персонаж в историята, този меда променял гласа си, въплъщавайки персонажа. Всеки можел да отиде и да слуша -- елементарни хора, даже султанът, мюсюлмани и немюсюлмани. Историите обикаляли отвън всички лимити. Като " Разказите за Настрадин Ходжа, " които били доста известни из близкия изток, Северна Африка, Балканите и Азия. Днес, историите не престават да прекосяват границите. Когато палестински и израелски политици приказват, те нормално не се изслушват. Но четец от Палестина към момента чете романи от еврейски създатели и противоположното, свързвайки се и съчувствайки на разказвача. Литературата би трябвало да ни води оттатък. Ако не може да ни води там, то не е добра литература.

Книгите са избавили затвореното, стеснително дете, което в миналото бях. Но ми е известна и заплахата от превръщането им във култ. Когато поетът и мистик, Руми, срещнал своя нравствен сателит, Шамс от Табриз, едно от нещата, които Шамс направил, било да хвърли книгите му във водата и да гледа по какъв начин буквите се размивали. Суфистите споделят: " Знание, което не те усъвършенства, е доста по-лошо от незнанието. " Проблемът в днешните културни гета не е неналичието на познания. Знаем доста едни за други, или най-малко по този начин си мислим. Но познание, което не ни усъвършенства, ни прави сноби, резервирани и изолирани. Има една метафора, която обичам: " живот като стрелките на компас. " Както знаете, стрелката на компаса е неподвижна в средата. В същото време останалата й част прави огромен кръг, движейки се непрестанно. По същия метод и моята белетристика. Една част е прикована в Истанбул със здрави турски корени. Другата обикаля света, докосвайки се до разнообразни култури. В този смисъл, схващам своята белетристика по едно и също време като локална и универсална, по едно и също време отсам и отвред.

Тези от вас, които са били в Истанбул, евентуално са виждали Топкапъ Сарай, който е бил резиденция на османските султани повече от 400 години. В двореца, тъкмо отвън квартирите на персоналните конкубини -- дами държанки, е по този начин нареченото Място за среща на джиновете. То е сред постройките. Заинтригуван съм от тази идея. Ние се отнасяме с съмнение към тези пространства, които остават сред нещата. Гледаме на тях като територия на свръхестествени създания като джиновете, които са формирани от огън без дим и са знак на неуловимост.Идеята ми е, може би, че това неестествено място е нещото, от което писатели и създатели имат най-голяма потребност. Когато пиша художествена прозаичност аз оценявам неуловимостта и изменчивостта.Искам да не знам какво се случва 10 страници напред. Харесва ми, когато моите герои ме изненадват. Може да пиша за жена мюсюлманка в дадена разказ. И може би историята ще бъде доста радостна. А в идната ми книга може да пиша за прелъстителен гей, професор в Норвегия. Стига да идва от сърцето ни, можем да пишем за всичко и всекиго.

Одри Лорд беше споделила " Белите татковци ни учеха да споделяме, 'Мисля, затова съществувам'. " Тя оферираше " Чувствам, затова съм свободна. " Мисля, че това беше чудесна смяна на образеца. И въпреки всичко за какво е по този начин в курсовете по креативно писане през днешния ден, първото нещо, на което учим студентите си, е пиши каквото знаеш? Вероятно това не е верният метод да се стартира.Творческата литература не е безусловно писане за това, кои сме и какво знаем, или каква е нашата еднаквост. Трябва да учим младежите и себе си да отварят сърцата си и да пишем каквото усещаме. Трябва да излизаме отвън културното си гето и да посещаваме идващото и идващото.

В последна сметка, историите се въртят като дервиши, рисуващи кръг след кръг. Те свързват цялото човечество, без значение от политика на идентичността. И това е положителната вест. Бих желала да завърша с една остаряла суфистка поема: " Елате и дано станем другари, дано създадем живота по-лесен, дано бъдем обичащи и обичани и Земята ще бъде на всички. "

Източник: www.ted.com
Снимка: Zeynel Abidin - Dogan Kitap/Turkey; commons.wikimedia.org