Георги Джагаров се сдобрил с Валери Петров малко преди смъртта си
През 1970 година по партийно наставление Съюзът на българските писатели излиза с протестна декларация до Нобеловия комитет в Стокхолм, връчил премията за литература на Александър Солженицин. На събранието в тържествената зала на Съюз на българските писатели на ул. ”Ангел Кънчев ” 5. Част от създателите отхвърлят да подпишат. Това са поетите Валери Петров и Благой Димитров, сатирикът Марко Ганчев, театроведът Гочо Гочев и сценаристът Христо Ганев. С това се основава несклоняем раздор в писателските кръгове, а абсурдът става прочут като “случаят Солженицин ”.
Заедно с други от “правилната ” страна на пропастта е Георги Джагаров, а от “погрешната ” – Валери Петров. Двамата надарени български поети от този миг до края на живота си не си проговарят. Поне по този начин се смяташе до неотдавна. В редакцията на в. “Труд ” се обади брачната половинка на Георги Джагаров – Цвета Джагарова, която издава нова книга с текстове на известния публицист. Томчето “Георги Джагаров. POST SCRIPTUM ” съдържа авторски текстове, две-трети от които се разгласяват за първи път. Замисълът е отпреди три години. Книгата е трябвало да излезе напролет на юбилейната за писателя Георги Джагаров 2015 година (90 години от рождението “1925 – 2015 ” и 20 години от гибелта му “1995 – 2015 ”). Както тя изясни: “работата по съставянето (с оглед търсене и прецизиране достоверността на текстовете и бележките към тях), продължи към този момент трета година и това наложи обособяването – към към този момент готовия за щемпел ръкопис – на едно приложение, което включва в допълнение открити текстове и бележките към тях. ”
Именно в това приложение дългогодишният редактор в издателство “Български публицист ” Цвета Джагарова е присъединила и един неотдавнашен диалог с белетриста Виктор Барух, от който научава, че двамата поети са се помирили след траяла 25-години неприязън едвам два месеца преди гибелта на Георги Джагаров.
Поместваме частта от книгата “Георги Джагаров. POST SCRIPTUM ”, в която се разказва случилото се.
Подареният спомен
В една септемврийска по здрач на 1995-та – в Почивната станция на писателите, кацнала като бял гълъб на високия черноморски бряг, на терасата пред трапезарията (обикнато от писателите място за разговори), стоят Валери Петров и Георги Джагаров! (Те са прави, тъй като в тази последна за сезона промяна, пейките са прибрани и всичко като че ли е на доизживяване – овехтяло и тъжно…)
Валери Петров е пристигнал със брачната половинка си, – да се порадва на “меката есен ” точно в утихналата към този момент септемврийска промяна. Няма ги детският шум и смях, нито показната суетност на младите им майки…
А Георги Джагаров? Той е самичък. Той е болен, доста болен. (Аз и щерка ми Роси – с две от децата си бяхме към този момент в предходната промяна – “предучилищната ”. Георги се реши след нас и той да отиде на морето, като че ли търсеше интуитивно някакво избавление от заболяването, която се бе впила в него безмилостно и безнадеждно. Каза ми: “Да усетя отново ветреца от морето… ”
Стаята му е била на втория етаж – откъдето се вижда далечният морски простор… Това разбрах след години от Виктор Барух, който единствен е контактувал с него… Виктор бег Главен редактор в издателство “Български публицист ”, където и аз работех, добре познавах неговия мил темперамент и високата му етичност в общуването. Тогава, в тази септемврийска промяна, откакто е видял там и Георги Джагаров, е усетил с присъщата му за писателя бдителност, че Поетът съвсем не излиза измежду другите летуващи, а се усамотява и гледа морето единствено от балкона на своята стая…).
Виктор го кани да излязат дружно, даже да отидат на плажа, само че моят брачен партньор му споделя, че се срами от отслабналото си тяло… (Георги имаше преценка за своите здрави и добре поставени крайници и, когато за трети и финален път отново бе в болничното заведение, – незабавно след връщането си от морето – едвам седнал на леглото, с цел да му сменя пижамата, той, като видя бедрата си, стопени от заболяването, ми сподели: “Погледни на какво са замязяли. ”); Виктор приема с схващане този отвод, по тази причина не упорства, само че продължава да сяда с него на една маса – пред погледа на Валери Петров, който очевидно се старае да не ги вижда, макар че на няколко пъти е заговарял Виктор за здравето на Георги, самичък решил към този момент с очите си и на доктор, нездравия му вид…
Така минават ден след ден, до момента в който една по здрач, връщайки се от града, Виктор вижда двамата поети да стоят един против различен. Стоят прави на терасата, под едвам мъждукащата светлина на единствената запалена лампа, само че си проличава, че разговарят…
Учудващо и ненадейно! Та нали дълги години те не са общували по сред си – след срутва по случая Солженицин! Всеки е вървял по своя си път, без да имат допирни точки. Дистанцирането е от страна на Валери Петров, който се е отдал на Шекспир и, с помощта на неговия труд, България в този момент има чудесните преводи на драмите и комедиите на британския публицист! А настрана от него Георги Джагаров е вървял по своя си път през жаравата на властта и е изписвал многочислени листчета с НЕпубликуемите (тогава!) възражения и сериозни бележки – едно документирано удостоверение за протеста на неговата душа.
Неволно се обръщам към Виктор: “Попита ли защо са си говорели? Разбра ли нещо от Валери Петров? ” А той – с присъщата му мекост и благост – единствено сподели: “Е, по какъв начин ще го запитвам! ”
Почувствах се неловко от въпроса си – толкоз беше непотребен и недомислен. Какво си били споделили?! Можех единствено да предсказвам, а думите и на двамата поети от дълго време, доста от дълго време ги е отвял черноморският бриз към далечния хоризонт… Или това не са били думи, а някакво конфузно Мълчание, при което и двамата са се разбирали съвсем без да изрекат закъснелите – и към този момент непотребни – слова за пояснение.
А може би – по този начин най-малко на мене ми се желае – пръв Георги да е свел глава пред по-големия (с 5 години от него) Творец на перото, който той постоянно е ценял! И в случай че това е било по този начин, зная тъкмо какво е дал отговор Валери Петров с присъщата му аристократична тактичност и възприятие за приемливост: Той просто го е спрял и, като доктор, го е запитал за здравето му, а… тематиката за здравето е била толкоз комфортен излаз сега, че да потисне в паметта и на двамата спомените за техните персонални преживелици:
От една страна – у Валери Петров – разстройването на наранената му душа през паметната ноемврийска вечер на 1970 година, когато той ще напише своето стихотворение “Самоизгаряне ” и ще го скрие “в чекмеджето ”… само че дълго у него ще звучат личните му стихове за оная “вътрешна клада ”, която всеки носи у себе си и на която самичък “се самоизгаря от тъга и позор ”…
А Георги, считан от мнозина за “галеник ” на ориста – заради присъединяване му в административната власт на страната, – също ще има своята “вътрешна клада ” и ще носи своя дял, затаил у себе си думи от поезията на Ботев, в които е припознавал своята орис: (Чувала съм го – по късни доби, или – завърнал се от бохемска нощ в ранни зори, да изрече: “Весел ме гледат благи другари… ” Но едвам почнал, спираше. Знаеше, че всеки, който е до него в този миг, знае продължението.)
След години поетът Иван Динков ще каже: “Джагаров живя в царски замък, само че не стана придворен ”).
Поетът Георги Джагаров, чиято душа постоянно се е бунтувала и е страдала от оня Черен човек (от стихотворението му “Тревога ”), чието непрекъснато “присъствие и злокобно дихание ” е усещал в другите му превъплъщения, олицетворяващи пороците на тоталитарната власт през годините, наред с сериозните си оценки на командно-административната система, бе записал и своята Присъда: “Чувството за виновност дълго ще ни преследва и това ще бъде най-голямото наказване за нас – тъгите на душата. ” (Декември, 1988.)
Ето ги същинските допирни точки сред двамата Поети!
Те бяха споделили към този момент своите изстрадани истина за своето време. А ние ще съдим за това време и по техните изповедни думи. Те, техните думи, постоянно ще витаят там и никое време няма да ги заличи.
Пак е септември, аз съм пристигнала при сина ми в писателския блок, където и Виктор живее, та по тази причина можахме да се видим… Седнали сме в прилежащото барче и той ми описа всичко това. Благодаря на писателя Виктор Барух, че е стаил у себе си видението за тази панорама от черноморската по здрач и в този момент, когато отново се срещнахме, ми “подари ” своя спомен.
Заедно с други от “правилната ” страна на пропастта е Георги Джагаров, а от “погрешната ” – Валери Петров. Двамата надарени български поети от този миг до края на живота си не си проговарят. Поне по този начин се смяташе до неотдавна. В редакцията на в. “Труд ” се обади брачната половинка на Георги Джагаров – Цвета Джагарова, която издава нова книга с текстове на известния публицист. Томчето “Георги Джагаров. POST SCRIPTUM ” съдържа авторски текстове, две-трети от които се разгласяват за първи път. Замисълът е отпреди три години. Книгата е трябвало да излезе напролет на юбилейната за писателя Георги Джагаров 2015 година (90 години от рождението “1925 – 2015 ” и 20 години от гибелта му “1995 – 2015 ”). Както тя изясни: “работата по съставянето (с оглед търсене и прецизиране достоверността на текстовете и бележките към тях), продължи към този момент трета година и това наложи обособяването – към към този момент готовия за щемпел ръкопис – на едно приложение, което включва в допълнение открити текстове и бележките към тях. ”
Именно в това приложение дългогодишният редактор в издателство “Български публицист ” Цвета Джагарова е присъединила и един неотдавнашен диалог с белетриста Виктор Барух, от който научава, че двамата поети са се помирили след траяла 25-години неприязън едвам два месеца преди гибелта на Георги Джагаров.
Поместваме частта от книгата “Георги Джагаров. POST SCRIPTUM ”, в която се разказва случилото се.
Подареният спомен
В една септемврийска по здрач на 1995-та – в Почивната станция на писателите, кацнала като бял гълъб на високия черноморски бряг, на терасата пред трапезарията (обикнато от писателите място за разговори), стоят Валери Петров и Георги Джагаров! (Те са прави, тъй като в тази последна за сезона промяна, пейките са прибрани и всичко като че ли е на доизживяване – овехтяло и тъжно…)
Валери Петров е пристигнал със брачната половинка си, – да се порадва на “меката есен ” точно в утихналата към този момент септемврийска промяна. Няма ги детският шум и смях, нито показната суетност на младите им майки…
А Георги Джагаров? Той е самичък. Той е болен, доста болен. (Аз и щерка ми Роси – с две от децата си бяхме към този момент в предходната промяна – “предучилищната ”. Георги се реши след нас и той да отиде на морето, като че ли търсеше интуитивно някакво избавление от заболяването, която се бе впила в него безмилостно и безнадеждно. Каза ми: “Да усетя отново ветреца от морето… ”
Стаята му е била на втория етаж – откъдето се вижда далечният морски простор… Това разбрах след години от Виктор Барух, който единствен е контактувал с него… Виктор бег Главен редактор в издателство “Български публицист ”, където и аз работех, добре познавах неговия мил темперамент и високата му етичност в общуването. Тогава, в тази септемврийска промяна, откакто е видял там и Георги Джагаров, е усетил с присъщата му за писателя бдителност, че Поетът съвсем не излиза измежду другите летуващи, а се усамотява и гледа морето единствено от балкона на своята стая…).
Виктор го кани да излязат дружно, даже да отидат на плажа, само че моят брачен партньор му споделя, че се срами от отслабналото си тяло… (Георги имаше преценка за своите здрави и добре поставени крайници и, когато за трети и финален път отново бе в болничното заведение, – незабавно след връщането си от морето – едвам седнал на леглото, с цел да му сменя пижамата, той, като видя бедрата си, стопени от заболяването, ми сподели: “Погледни на какво са замязяли. ”); Виктор приема с схващане този отвод, по тази причина не упорства, само че продължава да сяда с него на една маса – пред погледа на Валери Петров, който очевидно се старае да не ги вижда, макар че на няколко пъти е заговарял Виктор за здравето на Георги, самичък решил към този момент с очите си и на доктор, нездравия му вид…
Така минават ден след ден, до момента в който една по здрач, връщайки се от града, Виктор вижда двамата поети да стоят един против различен. Стоят прави на терасата, под едвам мъждукащата светлина на единствената запалена лампа, само че си проличава, че разговарят…
Учудващо и ненадейно! Та нали дълги години те не са общували по сред си – след срутва по случая Солженицин! Всеки е вървял по своя си път, без да имат допирни точки. Дистанцирането е от страна на Валери Петров, който се е отдал на Шекспир и, с помощта на неговия труд, България в този момент има чудесните преводи на драмите и комедиите на британския публицист! А настрана от него Георги Джагаров е вървял по своя си път през жаравата на властта и е изписвал многочислени листчета с НЕпубликуемите (тогава!) възражения и сериозни бележки – едно документирано удостоверение за протеста на неговата душа.
Неволно се обръщам към Виктор: “Попита ли защо са си говорели? Разбра ли нещо от Валери Петров? ” А той – с присъщата му мекост и благост – единствено сподели: “Е, по какъв начин ще го запитвам! ”
Почувствах се неловко от въпроса си – толкоз беше непотребен и недомислен. Какво си били споделили?! Можех единствено да предсказвам, а думите и на двамата поети от дълго време, доста от дълго време ги е отвял черноморският бриз към далечния хоризонт… Или това не са били думи, а някакво конфузно Мълчание, при което и двамата са се разбирали съвсем без да изрекат закъснелите – и към този момент непотребни – слова за пояснение.
А може би – по този начин най-малко на мене ми се желае – пръв Георги да е свел глава пред по-големия (с 5 години от него) Творец на перото, който той постоянно е ценял! И в случай че това е било по този начин, зная тъкмо какво е дал отговор Валери Петров с присъщата му аристократична тактичност и възприятие за приемливост: Той просто го е спрял и, като доктор, го е запитал за здравето му, а… тематиката за здравето е била толкоз комфортен излаз сега, че да потисне в паметта и на двамата спомените за техните персонални преживелици:
От една страна – у Валери Петров – разстройването на наранената му душа през паметната ноемврийска вечер на 1970 година, когато той ще напише своето стихотворение “Самоизгаряне ” и ще го скрие “в чекмеджето ”… само че дълго у него ще звучат личните му стихове за оная “вътрешна клада ”, която всеки носи у себе си и на която самичък “се самоизгаря от тъга и позор ”…
А Георги, считан от мнозина за “галеник ” на ориста – заради присъединяване му в административната власт на страната, – също ще има своята “вътрешна клада ” и ще носи своя дял, затаил у себе си думи от поезията на Ботев, в които е припознавал своята орис: (Чувала съм го – по късни доби, или – завърнал се от бохемска нощ в ранни зори, да изрече: “Весел ме гледат благи другари… ” Но едвам почнал, спираше. Знаеше, че всеки, който е до него в този миг, знае продължението.)
След години поетът Иван Динков ще каже: “Джагаров живя в царски замък, само че не стана придворен ”).
Поетът Георги Джагаров, чиято душа постоянно се е бунтувала и е страдала от оня Черен човек (от стихотворението му “Тревога ”), чието непрекъснато “присъствие и злокобно дихание ” е усещал в другите му превъплъщения, олицетворяващи пороците на тоталитарната власт през годините, наред с сериозните си оценки на командно-административната система, бе записал и своята Присъда: “Чувството за виновност дълго ще ни преследва и това ще бъде най-голямото наказване за нас – тъгите на душата. ” (Декември, 1988.)
Ето ги същинските допирни точки сред двамата Поети!
Те бяха споделили към този момент своите изстрадани истина за своето време. А ние ще съдим за това време и по техните изповедни думи. Те, техните думи, постоянно ще витаят там и никое време няма да ги заличи.
Пак е септември, аз съм пристигнала при сина ми в писателския блок, където и Виктор живее, та по тази причина можахме да се видим… Седнали сме в прилежащото барче и той ми описа всичко това. Благодаря на писателя Виктор Барух, че е стаил у себе си видението за тази панорама от черноморската по здрач и в този момент, когато отново се срещнахме, ми “подари ” своя спомен.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ