Напразно е това, което не стига до сърцето ~ Александър СОЛЖЕНИЦИН
През 1970 година на Александър Солженицин е присъдена Нобеловата премия за литература – „ за нравствената мощ, с която е следвал ненарушимите обичаи на съветската литература ”. Писателят не участва на церемонията по награждаване, тъй като напускането на Родината за него означавало присъда. Солженицин получава премията си през декември 1974 година в Стокхолм, когато към този момент живее в заточение – лишен от поданство и изселен в Западна Германия. Споделяме част от неговата Нобелова лекция по литература.
(Александър Солженицин, 1974)
Достоевски един път загадъчно произнася: „ Красотата ще избави света. “ Какво е това? Дълго ми се струваше просто фраза. А и по какъв начин би могло да бъде допустимо? Кога, кого и от какво в кръвожадната история е избавила хубостта? Да, облагородявала е, да, възвишавала е, само че кого е избавила?
Има обаче такава специфичност в същността на хубостта, в изкуството: убедителността на същинското художествено произведение дотам е неопровержима, че кара да й има вяра даже нежелаещата да я одобри душа. Политическата тирада, напористата журналистика, програмата за обществения живот и философската система може да се построят на пръв взор безпрепятствено и на неверна и лъжлива основа и това, което е прикрито и изопачено, не постоянно може да се забележи веднага; даже и разногласието не е в положение да промени привидната резистентност: по тази причина доверие към него и има, и няма.
Напразно е това, което не стига до сърцето.
А художественото произведение в самата си същина съдържа инспекцията: измислените и пресилени концепции не устоят тестванията на образите; рухват и едните, и другите, тъй като са бледи и слаби и никого не убеждават; само че творбите, построени върху основата на истината и показали ни я безапелационно жива, ни теглят към себе си и никой в никакъв случай, даже след епохи, не би се осмелил да ги опровергае.
Тогава може би остарялото триединство на Истината, Доброто и Красотата не е просто овехтяла парадна фасада, както ни се струваше по времето на нашата самонадеяна материалистична младост? Ако върховете на тези три дървета, както настояват откривателите, се допират, само че прекомерно очевидните и прекомерно вършиме филизи на Истината и Доброто са задушени, изсечени и не им се дава опция още веднъж да избуят, може би чудноватите, непредсказуеми и непредвидени филизи на Красотата ще си пробият път и ще се развият на същото това място, с цел да свършат работата и на трите дървета?
И тогава ще се окаже неслучайно изтървана, а пророческа фразата: „ Красотата ще избави света “, написана от Достоевски. Нали на него му е било обещано доста да види, озарявало го е удивителното.
И тогава може би в действителност изкуството, литературата могат да оказват помощ на днешния свят?
Нашият XX век се оказа по-жесток от предходния и освен с първата му половина е изчерпано всичко ужасно в него. Същите остарели пещерни усеща – алчност, злоба, неукротимост, взаимно зложелателство, в течение на времето получили прилични наименования от вида на класова, расова, профсъюзна битка, раздират света. Пещерната ненавист към компромисите се е трансформирала в научен принцип и се счита за добродетел на ортодоксалността. Тя изисква милиони жертви в безкрайните цивилен войни, насажда в душите ни лъжливата визия, че не съществуват устойчиви всемирен понятия за положителното и справедливостта, тъй като се трансформират, а затова би трябвало да се постъпва по този начин, както е преференциално на твоята партия. Всяка професионална група постоянно, когато намира комфортен миг да отнеме кокала, без значение дали й е непотребен, или е непозната благосъстоятелност, незабавно го сграбчва, без значение, че с постъпката си може да съсипе обществото. Амплитудата на съмненията на западното общество, както наподобява в профил, се доближава към оня лимит, оттатък който системата става метастабилна и разпадаща се. Все повече стеснявайки рамките на вековната правда, насилието безочливо и победоносно шества по целия свят, без да го е грижа, че неговата безплодност е проявявана и доказвана към този момент доста пъти в историята. Тържествува не просто грубата мощ, само че и нейното шестващо по пътя оправдание; целият свят е зависещ на наглата убеденост, че силата може всичко, а правотата – нищо. Бесовете, на Достоевски, които ни се костваха кошмарна провинциална фикция, пред очите ни заливат целия свят, завладяват и страни, където даже не са могли да си ги показват: отвлечените самолети, взетите заложници, гърмежите и пожарите през последните години ни алармират за решимостта си да раздрусат и унищожат цивилизацията! И това е изцяло осъществимо.
И кой, в случай че не писателят, ще порицае освен личните си некадърни управници (в другите страни този метод е най-лекият да си изкара хляба всеки, който не го мързи), само че и обществото с неговото плахо оскърбление или самодоволна слабост; ще осъди и леките залитания на младежта, и младите пирати, замахващи с ножове в ръце?
Ще възразят: какво може да направи литературата против безжалостното нахлуване на откритото принуждение? Не би трябвало да забравяме, че насилието не може да живее единствено за себе си; то безусловно съдържа в същността си лъжата; сред тях съществува най-кръвната, най-дълбоката естествена връзка: насилието няма зад какво да се прикрие с изключение на зад лъжата, която от своя страна не може да бъде наложена без гнет. Всеки, избрал един път насилието като собствен способ, неизбежно би трябвало да избере лъжата за водещ принцип. Веднъж родено, насилието работи намерено и даже се гордее с това; само че укрепило се, то усеща разредения въздух към себе си и не може да съществува по-нататък, без да прибегне до словесната мъгла на лъжата. И към този момент не е наложително постоянно намерено да стиска нечие гърло; по-често насилието изисква от поданиците единствено да бъдат съучастници в лъжата, да се закълнат пред нейното знаме.
Обикновената крачка, която би трябвало да направи елементарният човек, съхранил мъжеството си, е да не взе участие в лъжата, да не поддържа нейните дейности: нека това става в света и даже да се утвърждава, само че не с моя помощ! Докато писателите и художниците могат доста повече: да победят лъжата! Поне в битката с лъжата изкуството постоянно е побеждавало и постоянно побеждава! – и това е неопровержимо за всички! Пред доста неща в света лъжата може да устои, само че не и пред изкуството. И щом единствено мъглата на лъжата бъде раздрана, ще блесне отвратителната голота на насилието и то ще грохне.
Ето за какво мисля, другари, че ние сме способни да помогнем на света в неговия парещ час. Да влезем в битката, без да се оправдаваме с неналичието на оръжие, да изоставим безгрижния си живот!
В съветския език доста известни са пословиците за правдата. Те отразяват изстрадания национален опит и от време на време работят с поразителна мощ:
ЕДНА ПРАВДИВА ДУМА ЩЕ ПОВДИГНЕ ЦЕЛИЯ СВЯТ.
Ето на такова видимо фантастично нарушаване на закона за предпазване на масата и силата са учредени и моята лична активност, и моят зов към писателите от целия свят.
Снимки: Wikimedia Commons, Britannica
