♥ На Земята има къде да избягаш от есента. Там с парите си можеш да живееш във вечна пролет
През 1933 година е оповестен романът „ Скок в нищото “ на пионера на руската научна фантастика Александър Беляев. В навечерието на международна гражданска война, фамозният ракетен инженер проф. Цандер основава кораба „ Ноев ковчег “, който разрешава „ скок “ до други планети. Акционерното сдружение „ Ноев ковчег “, състоящо се от богати аристократи и банкери, с подготвеност финансира строителството му, с цел да избяга от назряващите революции и войни на Земята. За размислите и пристрастеностите, завладели богатите жители на избавителния транспортен съд, назаем от романа на огромния писател-фантаст.
Есенни мисли (1933 г.)
– И на Земята есента е противна, само че на Венера е ужасна. Живееш като в баня. Тю-у! За един ден времето се промени 100 пъти. Горещият вятър става мразовит, топлият дъжд минава в градушка, затишието – в вихър, и мъгли, безкрайни мъгли – говореше Блотън, седнал до пещерата.
На Земята има къде да избягаш от есента. Ница, Алжир – въздъхна Мадлен. – Там с парите си можеш да живееш във безконечна пролет.
– Сега на Венера има пролет, но не можем да стигнем до тия места: не са прокарани още железопътни линии, не са издигнати курортите – иронично отговори Блотън. – Да, би трябвало да помислим за зимата.
За огромно отчаяние на Стормър лорд Хенри без всевъзможни избори и допитване узурпира кралската власт, стана водач и деспот на „ пасажерите “. Той много се бе трансформирал след приключенията си в горите. В държанието му се бе появила някаква неучтивост и злобно твърдоглавие. Не търпеше да му се възразява и скоро подчини всички „ пасажери “ без изключение. Наистина Стормър дълго не се предаваше. Но откакто Блотън го нагости с един пестник по зъбите, той капитулира и се укроти.
„ Пътниците “ отиваха да спят в пещерата, където беше по-топло. „ Плебеите “ довършваха полската работа и към момента живееха в колибите на дърветата.
– Време е да помислим за зимата, да намерения за бъдещето. Имаме три благоприятни условия. Първата – да презимуваме в ракетата…
– Това би било най-добре – каза лейди Хинтън, сетила се за уютната каюта и „ земното “ си кресло.
– Ако разреши другарят Фингер – с неприятна усмивка видя Стормър.
– Изобщо няма да го питаме – небрежно отговори Блотън.
– Да, само че не сме си подготвили никаква зимнина. А това, което те събраха…
– Ще стигне за всички… Втората опция е да презимуваме в пещерата.
– Това към този момент не е доста хубаво.
– Имаме гориво – ще ни бъде топло. „ Кокосови орехи “ открихме и на полуострова. Има риба, зърно, зеленчуци…
– Ако даде другарят Фингер.
– Мистър Стормър! Ако ми пречите да приказвам, ще бъда заставен лекичко да ви тупна с тоя камък по главата. И по този начин, на второ място е планът да презимуваме в пещерата. Третата опция е „ да търсим лятото “.
– И да се изложим на всевъзможни случайности… Хм… Млъквам.
– Да, по този начин излагаме живота си на хиляди рискове. Това, несъмнено, е последна, рискована мярка. Ракетата е най-удобна. Нека тоя Ханс и другарите му мъкнат като мравки зърното в ракетата, „ кокосовите орехи “, рибата, зеленчуците. В негово неявяване ние просто ще влезем в ракетата и ще я завладеем.
– Без пердах няма да мине – каза Стормър.
– Да, без пердах, даже нечовечен пердах, няма да мине. И колкото по-рано, толкоз по-добре. Това би трябвало да свършва час по-скоро. Двувластието е неприемливо. Или ние, или те…
– Тогава за какво спасихте Ханс и Винклер от шесторъките?
– Освен тях двамата имаше и други. А без Ханс и Винклер и другите можеха да загинат от шесторъките. Сега мостовете са разрушени, шесторъките не могат да минат залива. Ние сме обезпечени с всичко належащо и въобще няма да имаме потребност от „ плебеите “. Ако не пожелаят да ни служат, би трябвало да бъдат унищожени.
– Да убием всички роби? Кого по-точно?
– Ханс Фингер и Винклер.
– Ами Жак, Мери, пък и Цандер?
– Трябва да помислим освен за зимата, само че и за по-далечното бъдеще. Без Ханс и Винклер другите не са рискови за нас. Цандер е потребен със знанията си. Ето да вземем за пример облеклата ни. Всички са износени. Ще се наложи да създадем тъкачно производство…
– Само че без машини! – извика Шнирер.
– Жак ще стане роб…
– А Мери? – попита Стормър.
– Мери ще ми стане жена – спокойно отговори лорд Блотън.
Елен изписка като мишка. Лейди Хинтън се олюля и шумно въздъхна. Пинч двусмислено изхихика, само че Блотън по този начин го погледна, че той потръпна и се измести по-навътре в пещерата.
– Време е към този момент да се отърсите от земните предубеждения. Има огромна възможност да останем на Венера до края на живота си. Тук битката с природата е извънредно сложна. Ние не трябва да понижаваме – нямам поради нездравословни детайли като Ханс, – а да умножаваме нашите сили. Трябва да имаме дами и деца. Здрави, жизнеспособни. Не бива да скапваме расата с физически неравностойни бракове. Аз ще се оженя за Мери. Струва ми се, че мистър Уелър – той към този момент не е свещеник – харесва девойка Делкро. Вие, Стормър, сте още здрав мъж. На вас ще ви подхожда Амели.
– Но… – викна Пинч и се сви.
– Аз нямам желание да се бракосъчетавам – каза Амели.
– На Венера това не е наша персонална работа, а публично обвързване. Мистър Пинч може да се ожени за Елен, само че тази двойка надали ще има здрави деца. Е, а вие, бароне, в случай че желаете, можете да вземете лейди Хинтън за жена. – Блотън гръмко се засмя.
Всички мълчаха като зашеметени. Очевидно единствено Уелър бе удовлетворен от ориста си и с прикрита наслада поглеждаше своята „ публична избраница “.
Заваля градушка. След известно време спря. Силният вятър разнесе мъглата. Слънцето се появи и стартира да припича както през лятото. На полуострова при хамбарите със зърно се суетяха Ханс, Винклер, Мери, Жак и семейство Текер, свързало ориста си с „ плебеите “. Те насипваха зърното в чували, с цел да го пренесат в „ ковчега “.
– Тия хора са родени единствено да се трудят – насмешливо сподели Блотън.
– И Текерови са с тях!
– Може би поради бебето – застъпи се лейди Хинтън: лекарят продължаваше да я навестява.
– Гледайте! Гледайте! Какво есенно шествие! – възкликна Амели.
Цялото небе бе почерняло от ята прелетни птици. На отсрещния бряг, около гората, се нижеха стада от всевъзможни типове животни. Те се движеха с поразителна експедитивност. Климатичните особености на Венера бяха основали тези „ сезонни бързоходци “.
– Какви странни същества! – продължи Амели. – От пръв взор можеш да ги помислиш за някакви великански крайници. Или хора на кокили. С два крайници. Дебели, големи. Ще прекрачат двуетажна къща. С късо туловище, много мъничка глава, начело се мяткат дребни израстъци – „ ръконоги “…
А ето полукамила-полуслон. С големи мехове от двете страни! Вероятно в тях има насъбрани ресурси от мазнини и вода за всяко странствуване. Каква скорост! Почти не се виждат краката им. Дори спортен кон не може да ги стигне. Търкалят се змии, навити на великански обръчи, със стометрови крачки мерят земята сини „ земемери “, като дълги експресни влакове се нижат стоножки.
Тича полуживотно-полуптица с дълги и тънки крайници, помагайки си с „ аеропланни криле “. Задминава го четиринога конница животни с къса месеста опашка, глава на тапир и трикопитни предни крайници, може би родоначалници на венерианските коне… Най-бързо се движат, задминавайки всички, някакви черни „ вързопи “ – отдалече не може да се разбере що за животни са това. Скачат като бълхи. Всеки техен скок е стотина метра. Очите на Блотън пламнаха! Каква скорост! На сходна „ сколопендра “ могат да се сместят всички „ пасажери “… Уви, няма такива ласа, няма такива здрави ръце, които да удържат тези живи коли със стотици конски сили…
– Есенен карнавал на зверовете – обади се Мадлен. – В Париж би направил истински възторг.
Наблюдаването на „ карнавала “ бе прекратено от пронизителен гръм. Скалите потрепериха, посипаха се камъни, на площадката пред пещерата плъзнаха пукнатини. С гневен тътнеж изригна огнен дирек. Огнени реки потекоха към Тихото заливче. Ханс и другарите му захвърлиха чувалите и хукнаха към пещерите. От земетръса можеше да се вдигне вълна, която да залее целия полуостров. Изригването продължи няколко часа. Ако не беше мощният вятър, както и при предходните земетръси щяха да се задушат от серните пари. Цяла нощ се разтърсваше земята. Тътенът на вулкана заглушаваше и гръмотевиците, и шума на прибоя. Призори лавата стартира да застива, само че от нея към момента лъхаше жега. Ханс и другарите му, увили главите си с мъх, изтичаха при „ хамбарите “. След един час застудя. Лавата бе изстинала. Тихото заливче към този момент не съществуваше. Дърветата бяха изгорели от потоците лава. Сега шесторъките елементарно можеха да отидат на „ плантациите “. Но гората беше пуста и безмълвна. Бяха изчезнали и ятата прелетни птици, и преселващите се животни, и шесторъките. Животът в тази част на планетата замираше.
Наближаваше зимата…
От: „ Владетелят на света. Скок в нищото “, Избрани творби - 3 том, Александър Беляев, изд. „ Отечество “, София, 1989 година
Снимка: Александър Беляев (1884-1942), bg.wikipedia.org
