Полето бе полет. Вечерта бе велур. Снегът бе неволна любов ♥ Гео МИЛЕВ
През 1924 година Гео Милев стартира да издава списанието за литература, изкуство и публичен живот „ Пламък ”. Неговият живот е къс – отпечатани са общо 11 броя, в които място намират публикации по литературни и публични тематики, стихове, театрална и музикална рецензия, рецензии и библиография. Сред сътрудниците на „ Пламък ” са Емил Попдимитров, Ламар, Димитър Хаджилиев, Николай Райнов, Георги Василев Шейтанов. Тъкмо тук за първи път е оповестена поемата на Гео Милев „ Септември ”, за която той заплаща с живота си. „ Пламък ”-ът угасва със гибелта на огромния наш стихотворец през 1925 година, само че в първите му броеве са публикувани писаните няколко години по-рано „ Грозни прози “, от които споделяме откъс.
РАЗПЯТИЕ
Шейните полетяха буйно и волно надалеч в необятната вечер – светла от сняг, мека от залез и здрач. Разкървавеното сърце на слънцето догаряше обратно измежду виолетов пушек. Високо орляк врани.
Като подгонени забягаха всичките дървета на полето – зад тях и лъкатушната извивка на далечните хълмове.
Полето бе полет.
Вечерта бе велур.
Снегът бе неволна обич.
Над сребърното безлюдие на полето се разрони радостният смях на звънците, заливан от смеха на дамите и гръмкия екстаз на хусарите.
Синият димящ въздух вееше с остри струи право в лицата – румени: и кръвта – полетяла – шумеше изкушения в ушите.
Опиянителна хубост на зимата.
Женствена смелост и стръвна обич.
Жадни дамите. Кипящи хусарите.
Трите шейни летяха напред, паралелно една до друга; звънци, женски смях, песни и крясъци. Китари отронваха съществени акорди – когато ненадейно конете изпръхтяха подплашени и отскочиха обратно.
Изпод белия сняг – посред пътя – пред копитата на конете мазета необятно леке кръв. Топла човешка кръв. Голяма локва кръв измежду снега – растеше и ставаше все по-червена; като че ли не от едно сърце, като че ли от някакво огромно сърце, от хиляди човешки сърца.
Страшната тишина на мига.
Кръвта стартира да дими, топла пара от кръв, и премрежи далечната извивка на пътя. Нощта ниско притъмня, огряна от сиянието на яркочервената кървава пара: ален отблясък по стъмнените лица на пияните дами и хусарите в шейните.
Посред кървавия пушек, сбит в мъченическо зарево, се появи облик на човек – гол, дръглив, жълт, сбръчкан в болежка и гибел. Прав и имобилен. Ръцете, разперени встрани и дланите, пригвоздени като че ли върху две черни кръстосани греди. Две черепни очи, врязани надълбоко напред с взор на упрек и обич.
Разпятието растеше, препречило кръгозора, надвесено напред над замръзналите, пурпурно огряни лица в шейните.
– Карай! – извика един от хусарите.
Плясъкът на камшиците писна надалеч кръз снежното безлюдие на полето; конете лудо се хвърлиха напред; диво издрънчаха звънците, разпятието се люшна и падна стъпкано под свирепите копита.
Сребърният смях на звънците литна далеко по снежния път.
А откъм гърба, из тъмата на невидимото поле, се надигаше страховит звук, повлечен след буйно летящите шейни: пращене на горящи села, рев на деца и писък на гладни вълци.
Берлин, 1918-1919 година
Снимка: lit.libsofia.bg
